Мария Семкова - Харманджиева

Много ми е трудно да пиша спомени за човек, с когото съм живяла повече от половин век. Човек с интересен характер и с богата душевност, който ми е бил най-близък в живота. Не съм в състояние да разглеждам литературните му произведения, а ще се спра на някои моменти от съвместния ни живот, които го характеризират като човек.

С Тодор сме съграждани, но не сме се виждали и познавали до началото на 1938 г., когато ни запознаха в учителската стая на Врачанската мъжка гимназия. И двамата току-що бяхме пристигнали от София - аз да продължа стажа си като завършваща естествена история, а той след полагане на държавния си изпит.

Бъдещият ни кум Иван Ангелов - директор на училището, ни представи един на друг, но имах чувството, че се познаваме отдавна. Външният му вид веднага ми направи приятно впечатление - хубава, стройна фигура, приличен сив костюм, жив поглед, излъчващ доверие и чистота.

Групата ни от седем стажанти по различни специал­нос­ти внесе свежа струя и разнообразие в големия и солиден учителски колектив. Радвахме се на голямо внимание и доб­ронамереност.

Не след дълго се оформи своеобразна младежка група от стажантите и по-младите учители, която започна често да организира другарски срещи, вечери, разходки, екскурзии и др.

Тодор, като един от организаторите, умееше да създава атмосфера и настроение и бързо ставаше център на компанията със своята весела духовитост.

При едно изпращане след вечерна разходка, той между другото ме попита какво чета в момента. Казах му, че току-що съм приключила „Белият конник” - една хубава книга, която мой братовчед ми е дал.

Започнах да го запознавам със съдържанието - писателят Емил Коралов е описал опожаряването след Септемврийското въстание на вилата им във Вършец. В началото на книгата имало и хубави стихове, но името на автора не бях запомнила - беше ми се видяло прекалено сложно.

Тази моя неосведоменост сигурно го изненада, а може би и огорчи, но той с нищо не се издаде. А това бяха неговите първите стихове, отпечатани в отделна книга. По ирония на съдбата, това „сложно име” стана мое фамилно.

Разходките ни зачестиха, а поетът със „сложното име” истински ме изненадваше със своята осведоменост, особено за руската и френската поезия, и покрай него се потапях в света на художественото слово.

Той говореше с увлечение, с лекота цитираше поезия на руски и френски, като веднага превеждаше и на български и даваше пояснения за авторите, а аз слушах, покорена от силата на поетичното слово.

Духовното общуване от тези разходки ни сближаваше все повече и повече. Бях срещнала човек, който ми разкриваше очарованието на поетичното слово, което той владееше много добре, а в мое лице Тодор имаше добър събеседник - най-често само слушател за поетичните откровения на големите автори.

При разходките ни често разказваше случки от своя живот. Времето на детството му според него е било най-хубавото, макар и сиромашко - време на пълна свобода, на безброй лудории и битки, които са изграждали смелост, ловкост и другарство. Почти всички участници в тези детски игри са прототипи на героите от книгата „Краят на едно детство”.

Голямото влечение към четенето на книги бързо сменя детските приключения. Тодор започва да учи сам усилено руски език, за да може да чете руските поети в оригинал. Запознава се и силно обиква руската поезия със стихотворенията на Блок и Есенин - те стават за него най-ранна поетическа школа.

В гимназиалните си години започва да пише стихове - по това време се заражда голямата му дружба с Емил Коралов, с когото са съученици и неразделни приятели. Техни съученици, но в различни класове, са и бъдещите писатели Лъчезар Станчев (брат на Емил) и Орлин Василев.

В гимназията всички те членуват в литературни кръжоци и когато през 1923 г. в Северозападна България избухва Септемврийското въстание, което подминава Враца, те са сред арестуваните гимназисти, затворени в сградата на прогимназията.

Събитията от 1923 г. и спомени от времето около атентата в църквата „Света Неделя” през април 1925 г., когато гостува в София на приятеля си Емил Коралов и е арестуван заедно с брата на Емил, Веселин Станчев, и са затворени за повече от месец в „Обществената безопасност”, са описани от Тодор в поемата „Поколение” и в романа „Крилато време”.

Тодор е най-голямото от шестте деца в семейството - има двама братя - Димитър и Александър, и три сестри - Екатерина, Славка, Благородна (Блага). След фалита на баща му Александър - дребен търговец, и продажбата на предпоследната наследствена нива на майка му Петра, той фактически става глава на семейството и до края на живота си се грижеше и помагаше на всички тях.

След завършване на специалността Френска филология в Софийския университет две години кара стаж като волнонаемен учител в четири села. След стажа е назначен за преподавател по френски във Врачанската мъжка гимназия, а по-късно преподава и руски език в Девическата гимназия. В този период сътрудничи на детски издания, печата отделни стихове във вестници и списания.

През 1939 г. заедно с Антон Страшимиров, Петко Стайнов, Атанас Далчев и Ана Каменова е сред наградените с годишната държавна награда на Министерството на народното просвещение за стихотворните цикли „Зимен сън” и „Равнина”.

Тогава издава и първата си самостоятелна книга „След години”, за която получава парична награда от Министерството на народното просвещение.

През пролетта на 1939 г. направихме скромна сватба и заминахме за София, където гостувахме на Емил Коралов и неговата съпруга Милка, а после и на Орлин Василев и любезната му съпруга Куна.

И двамата му приятели от гимназията искрено се радваха, че Тодор се е решил да се ожени, след като те вече имаха по две деца. Върнахме се във Враца и си намерихме квартира в центъра на града, напуснахме родните домове.

В семейните отношения Тодор проявяваше кавалерство, деликатност, сърдечност и готовност винаги да помогне. През първата ни лятна ваканция направихме незаб­равима многодневна екскурзия.

Обходихме пеша Рила и Пирин, изкачихме най-високите върхове - Вихрен и Мусала, пекохме се на планинско слънце, пързаляхме се в сняг, оглеждахме се в бистрите езера.

Бяхме покорени от красотата и респектиращото величие на природата. Върнахме се с обогатени чувства и души, изпълнени с още по-голямо доверие, обич и привързаност един към друг.

Весел, общителен и духовит, Тодор правеше семейството ни търсено и предпочитано от близки приятели и семейства. По различни поводи бяхме канени на гости, а и ние често посрещахме гости, търсехме се и ходех­ме заедно на кино, театър, сказки, излети и разходки.

Тези приятелски отношения продължиха и в София, защото почти всички от нашия близък кръг се преместиха да живеят и работят в столицата.

Тук близки семейства ни бяха Емил Коралов и втората му съпруга - оперната певица Иванка Митева, Лъчезар и Елена Станчеви, Лили и Николай Стайкови и много други. Редувахме съвместните посещения на културни прояви с чести взаимни семейни гостувания.

Докато живеехме във Враца, често идваха Ст. Ц. Даскалов, Орлин Василев, Георги Цанев, Георги Караславов, Бленика, Петър Динеков, Лъчезар Станчев, а с професор Александър Бурмов Тодор имаше негласно съревнование по разказване на вицове, като запасите от анекдоти и на двамата изглеждаха неизчерпаеми.

Децата ни се родиха във Враца. Тодор обичаше децата и много помагаше в отглеждането им, а с песните, които им пееше, умееше да ги развеселява, успокоява и приспива. Тази любов и загриженост към тях се прояви особено ярко през военните години, когато имаше купонна система, а страната преживя бомбардировки и евакуация на големите градове.

Тогава Тодор прояви неподозирани качества, изумителна действеност, находчивост и предприемчивост в грижите за осигуряване прехраната и опазването на живота на семейството.

Тази привързаност към семейството едва не му докара и наказание, когато през 1950 г. беше командирован за срок от една година в Полша за изучаване на езика и културата, а той се върна след 3 месеца.

Спаси го обстоятелството, че благодарение на сериозните си занимания, добрата памет и усетът за чужди езици, наистина беше научил полски за кратко време. Това му помогна да направи добри преводи на творби на Адам Мицкевич, Владислав Броневски и др.

И двамата бяхме подготвени за учители - аз приех учителството като призвание, а той като професия, осигуряваща много свободно време за лично творчество. Работата на Тодор в училище му беше интересна и приятна.

Обичаше да работи с младежите, а и те много го харесваха и обичаха. Респектираше ги с богатата си култура и широка осведоменост, харесваха чувството му за хумор и умението му да говори увлекателно с характерното си френско „р”.

Той умееше да прави уроците интересни и разнообразни, без да робува на педагогически догми, имаше непосредствени, приятелски отношения с учениците и мнозина от тях продължаваха да го търсят и след завършване на гимназията.

За учениците, които се опитваха да пишат, винаги намираше време за съвети, напътствия и помощ. Сред неговите възпитаници, които впоследствие станаха писатели, са Димитър Светлин, Цветан Ангелов, Иван Рудников, Емил Андреев, Иван Остриков и др.

Тодор не проявяваше влечение и амбиция към служби и обществени постове. От 1940 г. беше член на Съюза на българските писатели, но не беше показно активен в живота на организацията, което не пречеше да има свое лично мнение и позиция по литературните и обществените проблеми.

Защитаваше ги аргументирано в кръга на близки и приятели. Много ценеше и уважаваше мнението на хора като професор Константин Гълъбов - първият литературен критик на неговата поезия, и Георги Константинов, с когото го свързваше и лично приятелство.

След като напусна учителството през 1948 г., започна да се занимава изцяло с преводи от руски език. Тогава преведе „История на България” от академик Н. Державин, стихове на Пушкин, Некрасов, Блок, Горки и др., а преводите на басните на Крилов и Лафонтен на български си остават ненадминати. Малките ни синове бяха особено доволни и щастливи, че татко им по цял ден си е вкъщи и „трака” на пишещата машина.

По това време го включиха в колектив за изработване на нова програма и нови учебници за изучаване на руски език в училищата, а след назначаването му за преподавател в Държавната политехника, преместването ни в София стана наложително. Дотогава Тодор пътуваше всяка седмица с т.нар. „мазен” влак Видин - София, което винаги беше изпълнено с приключения.

През 1951 г. вече бяхме в София. Аз станах учителка в едно столично училище, а Тодор - редактор във вестник „Литературен фронт”. По това време излезе поемата „Поколение”, която се посрещна сравнително добре и продължаваше работата върху романа „Краят на едно детство”.

Нашият хол, който беше и спалня, се превърна в кабинет, а когато се появеше изненадващ гост или дъщерята имаше урок по английски, Тодор се пренасяше с машината и папките с листове в другата стая.

Това не му тежеше - беше доволен, че сме всички заедно, че не се налага да пътува и децата вече бяха при нас. През 1956 г. излезе „Краят на едно детство” - книга, която в последствие беше преиздавана многократно. Общият й тираж достигна 120 хил. бройки.

По собствено желание напусна „Литературен фронт” и беше назначен от СБП за редактор, отговарящ за организацията и издаването на „Антология на руската и съветска поезия”. Мисълта, че ще се занимава с най-хубавите стихове от руската класика и най-доброто от съветската поезия, го въодушевяваше.

Той се захвана за работа с огромно желание. В редколегията влизаха и Младен Исаев, Павел Матев, Димитър Методиев, Христо Радевски, Людмил Стоянов и Никола Фурнаджиев. След няколко години упорит труд антологията от над 1000 страници видя бял свят.

Последното щатно работно място на Тодор Харманджиев беше в списание „Септември”, където завеждаше редакция „Белетристика”. И тук щеше да работи с близки и познати още от 30-те години - с писатели като Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Илия Волен, Елисавета Багряна и др.

За да може да изпълни плановете си за лично творчест­во - романът „Крилато време” беше почти готов, но беше започнал да пише и романа „Родове” - първа част от замислена епопея за съдбоносните събития от периода на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, реши да се пенсионира предсрочно с намалена пенсия.

Така от 1962 г. беше пенсионер, което му позволи да разполага с времето си и да се посвети на творчеството, но обратната страна на тази свобода се прояви след години, когато това го накара да се почувства извън талвега на литературния живот.

Останаха непрекъснатите срещи и разговори с най-доб­рите приятели - Емил Коралов, Лъчезар Станчев, Христо Радевски, Тасо Примо, Иван Бурин, с когото бяхме съседи, с Драгомир Шопов, Димитър Светлин, Анастас Стоянов и много други. Децата бяха поотраснали в задружна семейна атмосфера, за което моята свекърва Петра, която живя с нас повече от 30 години, имаше огромен принос.

Нейното присъствие създаваше стабилност и спокойствие. Това беше времето, в което моите задължения като директор на 21-во училище и общественик нараснаха драстично. Съзнавах, че това ме лишава от по-тясно общуване със семейството и все повече липсвах на съпруга ми като слушател, с когото да споделя „ново хрумване”, както той се изразяваше, но Тодор не ме упрекваше.

Напротив, окуражаваше ме, радваше се на успехите ми, жалеше ме, че съм много заета, стараеше се да ме подкрепя. Често идваше да ме вземе от училище и в разходката до дома обикновено разказваше как е преминал денят му.

Денем, по негови думи „поработваше” - пишеше или обмисляше поредния роман или поредните стихове, загледан със зареян поглед във високата топола пред прозореца.

Отвъд нея той виждаше горите, реките, планините, незабравимия Врачански Балкан, виждаше себе си, със своите видения, мисли и чувства, със своите радости и огорчения, със своята представа за света и хората. Продължаваше да яха любимите коне от детството, да усеща силата на южните ветрове - за тези мисли и чувства пишеше в своите стихове.

За никого от семейството той не написа стихотворение, но за любимото семейно куче Пухчо написа. Много го обичаше, прощаваше му всичко, разхождаше го всекидневно и много тъгува, когато го откраднаха. Написа стихове и за щурчето, и особено за конете - те никога не са го огорчавали…

Щом тръгваше из страната или в чужбина на литературни четения, винаги му приготвях бележник и химикалка. Поръчвах му да си записва по-интересните неща, но той винаги се прибираше с празен бележник - казваше, че няма нужда да записва нищо, защото помнел всичко. Доказателство за силната му памет бяха многобройните стихотворения и текстове, които помнеше наизуст.

Спомняше си в детайли всичко, което е видял, чул и преживял - тези спомени са в основата на неговото творчество, най-вече романите. Почти всички герои в книгите му имат свои прототипи - някои даже са описани със собствените си имена и прякори - Дано Коцов, Гладна Пена, Гол Тупанкьо, зад името на поп Антоний, благочестив врачански свещеник, стоеше друг поп с много непристойни деяния - този поп е един от важните герои в романа „Краят на едно детство”.

Когато излезе книгата, синовете на поп Антоний искаха да съдят автора за очерняне името на баща им. Тодор се извини и им обясни, че зад името стои сборен литературен герой, събирателен образ, чийто прототип е друг известен поп.

Четеше много, но не успяваше да следи всичко от съв­ременната българска литература. Често ходеше при Емил Коралов, за да научи за новите книги, защото той четеше много и всичко. Обичаше да препрочита книги, които му бяха доставили духовна наслада. Гогол и Достоевски му бяха любими, с удоволствие цитираше наизуст цели пасажи.

Но любимата му историческа личност, на която се възхищаваше искрено до края на живота си, беше Наполеон Бонапарт. Биографията му, написана от академик Евгений Тарле, беше непрекъснато с него - денем на бюрото му, а вечерно време на нощното му шкафче. С истинско възхищение говореше за отделни моменти от живота на Наполеон, за битките и победите, за отношението му към войниците.

Много обичаше Европа, а Франция му беше слабост. Когато от СБП му предложиха да замине за Китай, отказа. Години по-късно отказа да заминем заедно за Япония на гости на дъщеря ни и зет ни. Изтокът не му беше интересен.

Особено уважение изпитваше и към де Гол - за него той беше достоен син на Франция, направил много за възстановяване на величието й. Израз на голямата му любов към Франция са и преводите му на стихове от Виктор Юго, Метерлинк, Франсис Жам и др., и прекрасните преводи на басните на Лафонтен - знаеше ги наизуст, цитираше ги на френски и на български.

С голямо желание и с отдаденост се зае с написването на романа „Младостта на Спартак” - проучи всичко писано за траките, консултира се с учени траколози като професор Данов, професор Александър Фол и др. Посети и предполагаемото родно място на героя в Югозападна България - в района на Сандански.

Беше изключително доволен, когато му се отдаде възможност да посети в Италия Via Appia - пътят, свързващ Рим и Бриндизи, край който, в участъка край Капуа - северно от Неапол, са били разпънати последните бойци-гладиатори на Спартак.

Създаденият от Джованьоли образ на Спартак го задължаваше да изгради по-различен образ. Образ на израснал в благоприятна семейна среда в Тракия, възпитан, храбър, получил добро образование човек с достойнство.

В процеса на писането често се възхищаваше от храбростта на тракийските ни предци и от поведението на Спартак. Книгата видя бял свят през 1980 г., а през 1984 г. беше преиздадена и дори преведена на руски.

Аз и децата бяхме първа публика, пред която четеше своите произведения и преводи, а след години синовете му помагаха. При писането, особено на романите и преводите, му помагаше по-големият син Румен, който преписваше по няколко пъти всичко на машина.

По-рядко това вършеше Ивайло, защото влизаха в спорове по творчески и технически въпроси, а Тодор ревностно отстояваше своите виждания.

Чувстваше нужда да споделя с някого мислите, чувствата и мнението си по различни творчески, литературни и обществени въпроси и когато не намираше аудитория вкъщи, той я търсеше и намираше сред приятелите - обикновено при Емил Коралов и Лъчезар Станчев. Често разговорите преминаваха в разказване на весели истории, каквито знаеше много и разказваше с удоволствие.

Тежко понасяше здравословните проблеми на своя приятел Емил Коралов - стараеше се да го посещава редовно, обичаше да излизат на разходка в Борисовата градина. Това беше неговият начин да споделя и облекчава страданията му.

По характер Тодор винаги е бил добър, сговорчив, доброжелателен и откровен. Имали сме и недоразумения - най-често по дребни поводи. В такива ситуации се случваше да избухва, но лесно му минаваше. Обясняваше, че за него това било разтоварване. Обичаше и особено се радваше на събиранията на целите семейства на децата вкъщи за честване на семейни празници.

Обграждаше с грижа и внимание внуците, към които проявяваше любов и толерантност. Не беше претенциозен към храната, но ценеше качественото червено вино, с хубав обяд изпиваше по чаша.

Неговата помощ в домакинството беше в пазаруването. Не можеше да се похвали с особен порядък в кабинета си, но казваше, че в своето безредие по-лесно намира нещата си. До края на живота си запази стройната си фигура, беше жизнен и здрав, правеше впечатление на изискан, любезен и приветлив човек.