МАЙКА
Беше се преборила да има това дете. След смъртта на първото и след тежкото раждане се наложи, цялата разкъсана и шита да върти педалите на велоергометър, за да не се получат сраствания и да може да забременее отново.
Оттогава ненавиждаше дългите нокти и маникюра. Защото стискаше здраво ръчките на уреда и се опитваше да не изкрещи от болка. На пода неизменно се образуваше малка локвичка от пот и сълзи. А на дланите й неизменно имаше четири кървави следи от ноктите…
Втората бременност беше голямо изпитание за нея. Защото се чувстваше добре, а трябваше да лежи.За да избегне възможни усложнения. Тогава прочете отново от кора до кора всичките 800 тома в библиотеката си. Вземаше и други книги.
Дори се научи да плете. Когато мъжът й хвана хрема го отстраниха временно, за да я запазят от зараза… Изолацията беше пълна. Даже се радваше, когато периодично я приемаха в болница, защото там имаше поне някакви хора.
Нервите й просто хвръкнаха извън всякакви скали. Но не можеше да пие никакви успокоителни. Те можеха да навредят на бебето.
Раждането беше със секцио, дори не я попитаха за нейното мнение. Още едно такова разкъсване и можеше да умре… Още помнеше ужасната жега и болката.
Болката. Почти не й даваха аналгетици, защото се очакваше да кърми. После, когато от стреса на операцията кърма не се появяваше, бебето плачеше гладно, защото отказваха да го дохранват, да не би тя да прави номера с цел да си запази бюста.
Лекарите знаеха нейната трагична история със смъртта на първото дете веднага след раждането. И въпреки това допускаха, че за нея красивият бюст може да е по-важен. Безчовечност… И когато тя застанала на колене почна да вика и плаче заедно с бебето, й разрешиха да го храни с кърма от другите майки…
Прибраха се вкъщи. И тук бебето започна да повръща. Непрекъснато, при всяко хранене. Имаше работна диагноза пилороспазъм. Т.е. неволно свиване на входа на хранопровода към стомаха. Приеха я в болница. За нея легло не се предвиждаше. Майките бяха третирани като робини. Миеха дори тоалетните.
Само и само да ги оставят при децата им. Да бъдат заедно с малките си рожбици. Нещата се развиваха все по-зле. Детето погълна част от повръщаното и разви респираторна пневмония. Уведомиха я, че искат да изследват спинална течност и трябва да подпише съгласие за пункция на гръбначния стълб
Сърцето й изстина. Тя знаеше какво означава това - съмнение за менингит. Залепи гърба си за стената на микробиологичната лаборатория и не можеше да помръдне. Като в просъница чуваше гласове, които й обясняваха, че резултатите ще бъдат готови поне след 24 часа…
После й поставиха някаква инжекция и й се приспа. Помнеше, че я отведоха да някакво легло. Беше спала на стол през последните 20 дни. Почувства се блажено щастлива и заспа…
Събуди се в абсолютна тъмнина. Погледна светещия циферблат на часовника си. Беше 2 часът. Беше спала повече от 12 часа. И си помисли, че сега е добре да отиде в интензивен сектор при бебето, защото тогава имаше само дежурен лекар и ще й разрешат да го види. „Господи, не ми го вземай, ако той умре и аз ще умра.” Това беше нейната кратка молитва, която тя постоянно повтаряше на ум и шепнешком…
Унесе се отново. И в съня или във видението си - тя така и никога не разбра дали това беше сън или видение - тя вървеше по една безкрайна стълба към небето. Отстрани и напред нямаше сгради, колони … нищо, освен стъпала и бели облаци.
Стълбата ставаше все по-стръмна и тя започна да се катери с нокти и зъби като използваше и ръцете си. По едно време силите й вече не достигнаха, беше изнемощяла и обляна в кръв. „Господи, не мога повече!” - сама чу своя вик и му се учуди…
И веднага от облаците се материализира мъж с тъмни, къдрави, доста дълги коси и дълги бели одежди… Сякаш беше чакал нейния вик. „Ти Бог ли си?” - попита го тя. “Не, аз в момента отговарям за теб. Ти нямаш вяра, но ще имаш…” И всичко изчезна…
Погледна отново часовника. Бяха минали четири минути. Тръгна нагоре към реанимацията. Още от вратата видя,че около сина й нямаше системи, тръби и апарати. Той спеше спокойно, вдигнал ръчички над главата си… Дежурният лекар вдигна глава: „Майче, ти ли си? Овладяхме инфекцията. Резултатите от лабораторията са добри… Но това е чудо…”
Да, чудо беше. Тя дори не се учуди. Чакаше нещо подобно и то се случи. Бог се беше смилил. Върна се в стаята за майки и заспа. За пръв път от месеци спеше спокойно и в легло…
На другият ден, обаче, дежурната педиатърка й каза, че нищо не е променено за основния проблем на детето. И че смъртната опасност не е отминала, ако нещо не се предприеме… И й даде папка с изследвания и документация. За пръв път в живота си майката благодареше, че е образована.
Че може да види изследванията и да разбере заключенията. Препоръчваше се незабавна операция. Ставаше дум за стеноза на пилора и това се лекуваше само оперативно. Спомни си самодоволната физиономия на доктор Марков, когато той започваше да я подготвя, че детето може да умре…
Уреди майка й да я замести за два дни и замина за Пловдив. Там се срещна с доц. Поборникова, която познаваше още от годините на следването си… Взе писмо за шефа на детската клиника и указания за незабавното приемане на детето в Пловдив.
В родния й град безочливо й заявиха, че трябва да подпише отказ от лечение. Чу вика си и отново му се учуди сама: „Убийци!!! Искате да снемете отговорността за невежеството и подлостта си. Ако и това дете умре - нямам какво да губя. Ще ви унищожа физически! Аз не отказвам лечение, а отивам в по-добра болница. И не само нищо няма да подпиша, но и ще ми дадете оборудвана линейка и лекар, който да ни придружава. Иначе, имам роднина в ЦК на БКП. Всичко ще загубите…”
Разбира се, дадоха й линейка и всичко, което поиска. Подлеците са страхливи…
Започна мъчителна битка за живот вече на новата територия. Но там всички й съдействаха. Дежурната лекарка й предложи да поспи малко, а тя да стои при бебето, което беше разпънато като Христос - имаше системи на двете ръце и на главичката.
Не беше спала 17 денонощия. Вървеше като сомнамбул… Но успяха да го укрепят и го преведоха за операция в детска хирургия…
Там започнаха нови мъки. На ден идваха поне по три групи студенти, които изучаваха бебето й като нагледно пособие. Наливаха го с вода насила, за да предизвикат повръщане. И всеки поотделно да опипа перисталтиката на мъничкото стомахче.
А майката трябваше да разказва подробно за смъртта на първото си дете и, потънала в сълзи, да обяснява първите симптоми на болест на бебето си и неправилното лечение… В резултат на повръщането бебето се обезводняваше и му включваха системи в главичката. Нямаше повече здрави вени…
На петия ден майката направо полудя. Изтича, крещейки при професор Михов и падна на колене пред него. Молеше го да пощадят детето й. Той я погледна равнодушно и й каза, че това е университетска клиника и правилата тук са такива. После извика сестрата да й направи успокоителна инжекция…
В края на краищата бебето беше оперирано. Операцията беше сполучлива. Наближаваше Нова година. Най-щастливата Нова година в живота на майката.
Посъветваха ги, макар че детето се беше стабилизирало след операцията, да не си ходят у дома. Защото, ако се влоши, на дежурство по празниците обикновено са млади, неопитни лекари. Реши да останат. Почти всички, които можеха да бъдат изписани, си бяха отишли. Една част от болните деца бяха пуснати в домашен отпуск.
Сградата беше отпреди сто години. С огромни коридори и високи тавани. Бяха махнали системите на сина й. Преди това той имаше системи на двете ръчички и на крачето. Сега вече те не бяха необходими. В края на коридора имаше огромна елха, подарък от местни благотворителни организации.
Затрупана беше с портокали, шоколади и дребни сладкиши. Нямаше ги децата. Но санитарката каза, че още на другия ден част от болните ще си дойдат и ще ги изядат. Две момчета на около 14 години със съмнения за апендицит бяха оставени под наблюдение.
Имаха портативно радио и от него се носеха Щраусови валсове. Грабна бебето и затанцува валс по коридорите. Нощницата й се развяваше като бял облак подире й. Чувстваше се победител. Беше създала нещо живо - дете - и заедно с него беше се преборила със смъртта…
Точно в 12 часа дойдоха родителите и сестра й. Носеха кафе, кекс и дребни подаръци за персонала. Тя попита къде е съпругът й. Баща й я помоли да седне и като я гледаше право в очите каза: „Петьо каза, че детето няма да го бъде. И отиде да празнува със сестра си.” Да, предал ги беше, отказал се беше от битката. Нямаше истински човек до себе си.
Но, това наистина не я натъжи особено. Тя просто празнуваше ПОБЕДАТА НА ЖИВОТА. Чувството беше невероятно…
Високите, стари, прогнили прозорци на коридора не се отваряха. Но тя насили един от тях и той с пращене неохотно поддаде… Тя се наведе навън и започна да вика: „Еййй, хорааа! Майка съм, майка! И победих смъртта! И създадох и запазих Живот!”
В стъклото видя отражението на уплашената медицинска сестра, която тичаше с успокоителна инжекция и жеста на дежурната лекарка, която я спря…
Бебето се разплака. Майката го притисна до себе си и затвори прозореца. Над притихналата зимна нощ загърмяха новогодишните фойерверки.
Благодарна беше на Бог и на съдбата за тази новогодишна нощ. Тогава за пореден път разбра кои са ценните неща. И ги запомни.
Но най-важното сега беше, че е майка. Майка!!! Беше победила и преливаше от щастие и любов…
