Радко Радков

ГЛАГОЛИЧЕСКИ ОТКЪС

Отново странната наука
на писмената ме плени.
Чета. В огнището ми пукат
големи алени главни.

Това е дом от старо време,
а в пергамента пожълтял,
с глаголица извезан, дреме
далечен спомен незаспал.

Какво изпод праха го буди?
Защо изпитвам смут и страх,
че след столетия прокуда
я срещнах пак и приласках?

Тя влиза горестно позната.
Косата й е сноп лъчи.
Слънчее меко синевата
в старославянските очи.

Потръпва древното й рамо,
но няма, няма път назад,
макар, че тя е моя само
и аз съм неин мъж и брат.

Тежат ни минали измени,
горчат ни днешни грехове.
Ний пак ще бъдем разделени
от светове и векове.

Но вярвам аз, че в бистра утрин
във стрък трева, в напъпил лист
духът ни ще се слей - лазурен -
по прежнему добър и чист.

СЛАВЯНСКА ЕЛЕГИЯ

Повя ветрецът лек и ето
великденчето тъй дъхти,
тъй се люлей на стебълцето,
че без да искаш, чезнеш ти
във спомена полузабравен
за оня мирис стародавен
на пролетните празненства,
на къщите с върба венчани.
С каква прозрачна синева
и с колко радостни камбани
отмина детството…
Сега
в утешно сладостна тъга
ги спомням. Всичко е отнето.
Но пак, преди да се стъмни,
като към роден край сърцето
към тях отново се стреми.