Георги Стойков

Не познавам по-щастлива съдба на творец от тази на Михаил Шолохов. Дълги години вече живея с неговите книги и в потайните часове на нощите общувам с героите му все с тази единствена надежда - да разгадая тайната на неговото магическо слово.

Тайната, разбира се, не разгадах, но заредих сърцето си с обич към литературните му герои за цял живот. Защото, ако решим да оценяваме сътвореното от великия писател с едно изречение, то не може да бъде друго освен обич към хората на Русия.

Тази неповторима и с нищо несравнима Шолохова обич зарази нашето следдеветосептемврийско поколение още със страниците от монументалното му произведение „Тихият Дон”. С тази обич минахме през изпълнената с горещо дихание на нашата съвременност „Разораната целина”, за да извървим трагичния път на съветския солдат Андрей Соколов по пътищата на войната в „Съдбата на човека”.

С тази покъртителна обич ние вървяхме през огън и смърт с героите на романа „Те се сражаваха за родината”. Кой не помни излизащия от обкръжение 57-ми пехотен полк от славната Донска дивизия и олюляващия се полковник Марченко пред оцелелите двайсет и шест бойци, начело с опърленото от боевете знаме - светинята на полка?

Величествена е простотата на Шолоховите творби. Пълен с красота, народна мъдрост и лукав хумор е езикът им. Изумително е умението на Шолохом да прониква дълбоко, всеобхватно до дъното на човешката душа.

Затова книгите му с еднакво наслаждение се четат от учени, работници и селяни, от стари и млади, от черни, жълти и бели, от всички раси и народи, които обичат човека, съчувстват му и със синовна любов се прекланят пред майката-земя.

Тази неповторимост в Шолохов - твореца не е случайна. Тя е свързана с живота на Шолохов - човека - родил се, отрасъл и възмъжал сред земеделците -казаци от красивия Донски край.

И съвсем справедливо един от неговите поклонници и ученици, познатият и уважаван от много плевенчани писател Виталий Александрович Закрутин не без ирония към някои съвременни писатели отбелязва, че „на Шолохов не е нужно да ходи в творческа командировка, за да търси сюжетите си.”

Нито да записва в бележника каква е разликата между култиватор и бункер, или как да различава овеса от житото. Не от речници изучава той богатството и красотата на руския език, и не от сборници преписва народните песни, легендите и поговорките, с които са изпъстрени произведенията му. Михаил Шолохов живее живота на своите герои-земляци.

Заедно с тях на младини е орал, сеял, косил, пасъл конете нощем из ливадите, ловил риба на древната река, пял песни с момчетата и момичетата, пил водка, гонил с винтовка белогвардейците. С една дума - живял живота на своите връстници - селяни.

Писател със световна известност, него не го примамват големите градове. Той остава верен на придонските хълмове, на донските острови с върбите и тополите, на своите връстници с техните горести и радости. Къде ли не е бил Шолохов!

Сред суровите и прекрасни фиорди на Норвегия, по улиците на Париж и Лондон, сред смайващите небостъргачи на Ню-Йорк, на площадите в Берлин, Токио и Хелзинки, но винаги, признава сам писателят „сърцето ми тъгуваше за дома, винаги сърцето ме теглеше към милия Дон, към земята където почиват костите на мама и тате, където са вкопани всички мои корени и която не бих заменил за всички чудеса на света…”

За него разказват, че дори в старческа възраст ярко се откроявало добродушието на някогашния палав станичник. Той знаел много хватки от борбата и често съвсем по хлапашки ще сложи крак на свой приятел от детинство или ще извие ръката му.

В кръчмата Шолохов не пропускал случая да хвърли някоя соленичка шега или да издума дума, от която минаващите наблизо жени се изчервявали. Това не му пречи обаче, когато е тъжен да слуша в захлас скръбните, проточени казашки песни и да припява заедно с хармониста.

От всичко на света Шолохов най-много ценял селския труд и селяните, хората с обветрени лица и мазолести ръце, които орат и сеят, жънат и вършеят. Казват, че времето на жътвата - това било стихията на Шолохов. По цяла нощ огънчето на цигарата му блещукало като светулка в стана на комбайнерите или на брега на Дон, загледан, замечтан, отнесен в някакви далечни, не наши светове.

Неговият дом бил отворен винаги. Земляците му се съветвали с него за какво ли не! Кога да сеят, кога да почват коситбата. Рибарите не пропускали, когато минат по улицата и го видят на терасата, да се осведомят: „Михаил Александрович, как мислите, ще кълве ли днес?”

Депутат във Върховния съвет на Съветския съюз от преди войната, десетки години Шолохов се грижел за своите станичници със затрогваща отговорност. Хиляди са случаите, когато е помагал. По негово предложение са изменяни закони в Съветския съюз, особено по опазване на природната среда - горите, изворите, флората и фауната.

В целия свят е известно застъпничеството на писателя за спасяване на „славното море, свещений Байкал” и по повод на това застъпничество излизането на специално постановление на Министерския съвет на СССР за Байкал.

Михаил Шолохов е винаги при своите земляци: в дни на радост, и в дни на беди и изпитания. От първия ден на Великата отечествена война той доброволно встъпва в редовете на Червената армия.

И сега настръхвам, като си спомня разказа на Виталий Закрутин в оная късна есен на 1971 година в родната му къща, в станица Кочетовска, на брега на Дон. Беше студена и дъждовна ноемврийска нощ.

Вятър свиреше в прозорците на колхозния клуб където ние - пет души от плевенската писателска делегация и двойно повече писатели от Донската, хапнали и пийнали, бяхме навлезли във фазата на най-чистите откровения.

Едрите капки дъжд биеха в стъклата и свистяха като куршуми. Може би тези свистения бяха върнали сладкодумния Виталий Александрович в суровите и страшни изпитания на войната.

Разказваше той с вълнение за героичната съпротива на храбрата Донска дивизия при защитата на Кавказ и за подвига на кореспондентите и политработниците от щаба на дивизията… Битката за подстъпите към хребета била отчаяна.

Съветските полкове се топели, изгаряли до последния човек, но никой не мислел за отстъпление, защото „голяма е майчицата Русия, но зад Кавказ за нас няма земя!” Изгаряли съветските полкове, а хитлеристките чудовища, както в приказките, сякаш извирали от самата земя.

Особено тежко положение се създало в един от полковете. Целият команден състав бил избит. А немските танкове тръгвали в поредната атака. Тогава командването на полка поел специалният кореспондент на вестник „Правда”, най-старшият между кореспондентите и политработниците, полковник Михаил Шолохов. И вдига на последен, отчаян бой оцелелият състав на полка, настръхнал от развълнувания вик на Шолохов: „За Родину, за Сталина, впер?д!”

В този жесток бой на живот и смърт писателят - боец, писателят - командир, писателят - учител и вдъхновител на бойците е контузен тежко. Фашистките танкове го затрупват в траншеята. Изравят го в безсъзнание. Когато идва на себе си разбират, че е изгубил говора си. После много месеци се лекува по болници…

Този бой и тази контузия, според негови изследователи, Михаил Шолохов много точно е пресъздал в романа си „Те се сражаваха за родината”. Всички ние, които сме чели романа, си спомняме боя на височината пред безименното малко селце, атаката на немските танкове и оглушаването на един от главните герои в романа - Стрелцов.

Тази атака и драмата на Стрелцов бе прекрасно изпълнена от Вячеслав Тихонов в едноименния филм. В този образ Шолохов описва фактически един епизод от своя фронтови живот.

Войната оставя в душата на писателя своя незаличим отпечатък. Видял в очите смъртта и гибелта на стотици хора, черните пепелища на села и градове, хилядите деца - сирачета по пътищата на изтерзаната родина, всичко това денем и нощем тревожело художника - хуманист.

Трийсет и пет години той работи над романа „Те се сражаваха за родината”, глави от който били отпечатани още през петдесетте години.

От разговорите, които съм имал с ростовски колеги и приятели като поета Николай Скребов и Михаил Андриасов - изследовател на Шолоховото творчество, - всички са единодушни, че писателят още продължава да работи над романа.

Те са убедени, че ще бъде безпощадна по своята правдивост книга за стълкновението на две непримирими сили на планетата, за величието и падението на човешкия дух, за кошмарните престъпления на фашизма, за мощта и доблестта на войнишкото братство. Няма съмнение, че тази книга ще бъде още един паметник на съветския народ - победител.

По щастливо съвпадение на съдбата нашият окръг повече от двайсет и пет години е в дружески връзки с края, който роди и откърми Шолохов, който го вдъхнови за творчески подвиг в името на своята родина.

Защото при Михаил Шолохов всяко произведение, всяка страница, всяка дума е за нея, за славната, за непобедимата, за великата и мила Русия.

Нашата дружба с Ростовска област носи поетичната обагреност на Шолоховската школа. Всички, които са се докосвали до този край, си спомнят за прекрасните хора на тихия Дон, за тъжните им и красиви песни, за пламенността, с която ни обичат, за готовността да ни помагат във всичко и всякога.

Малцина от нас са имали щастието да се срещнат лично с Михаил Александрович, но чрез другите ростовски писатели и приятели ние винаги сме живели с чувството, че Шолохов е сред нас, при нас, че ние сме израсли с неговите уроци по човекознание.

Лично аз съм по своему щастлив и с вълнение си припомням един далечен вече по години епизод от моя живот. Когато се появи първата ми книжка „Сурови закони”, намери се един критик да ме упрекне и затова, че съм подражавал на Шолохов.

Простете, че ви занимавам със себе си, но и до днес този упрек ми е най-скъп от всички похвали, които съм получавал за скромните си литературни занимания.

Михаил Шолохов навърши седемдесет и пет години (роден е на 24 май 1905 г.). За този сравнително дълъг житейски път той написа всичко на всичко четири книги и петата още дописва. Това са „Донски разкази”, „Тихият Дон”, „Разораната целина”, „Съдбата на човека” и „Те се сражаваха за родината”.

Пет книги побрали съдбата на цял един народ - руския. В миналото те вдъхновяваха нашите бащи и братя за бой с фашизма. Много партизански командири и бойци носеха славното име Бончук.

И досега са живи последователите на Макар Нагулнов и Давидов от „Разораната целина”. Това бяха първите радетели за кооперативи, от чиито ръце излиза хляба на България.

Няма съмнение, че в полята и планините на много страни - от Сахалин до Атлантика и през океана до Острова на свободата и Южна Америка - под влияние на чудотворното Шолохово творчество днес растат милиони Андрей Соколовци, готови да изтърпят всичко по пътя си, ако към това ги призове дългът към Родината.

24 май 1980 г.
Зала „Катя Попова” - Плевен