ТАБАКЕРАТА
Сянката на крайпътните дървета вече растеше на изток, когато войникът Боян Раев от Първа сапьорна рота крачеше с торба през рамо, като от време на време слагаше длан над очите си и гледаше срещу залеза… Връщаше се от родното си градче, където беше прекарал цял месец отпуск сред своите близки.
Беше я получил заради подвига си през онази дъждовна нощ, когато прокара просека през минното поле на англичаните, за да може най-добрият разузнавач на полка - сержант Игнатов, да премине фронтовата линия, за да залови пленник. И когато Боян преряза телените заграждения, в дъждовната тъмнина лумна вражеска ракета, сянката на надигналия се сержант израсна за миг и трасиращите куршуми на картечница го повалиха. Боян се хвърли върху него, но другарят му беше мъртъв.
И тогава той реши да не се връща с бездиханния труп, а да продължи пътя на загиналия, да свърши неговата работа…
Боян отново вдигна длан над очите си. И тогава съгледа трима души, полувоенно облечени, единият от които носеше торба на гърба си. Помисли си, че и те като него се връщат от отпуск. Усили крачка, но защо онези тримата изведнъж изчезнаха? Отдалече видя перилата на моста, неясна мисъл се мярна в съзнанието му, затова се отдели от пътя и тръгна под сянката на дърветата. Наближи реката и видя как двама привързваха пакети към трите каменни подпори, опъваха огнепроводен шнур! Разбра какво правеха, защото боравеше с такива неща… Но защо? Кого чакаха тези злосторници?
Надигна се, погледна назад и видя два черни автомобила да приближават бързо… И тогава реши - който и да се возеше в колите, не трябваше безучастно да гледа на едно злодейство! Изскочи на средата на шосето и вдигна ръце, размаха ги…
Автомобилите със знаменца отпред спряха. От първата изскочи наперен млад офицер със сребърни акселбанти през рамото, извади револвера от кобура, протегна ръка и го хвана за яката:
- Как си позволяваш да спираш колата на Негово величество, редник? Не знаеш ли, че особата на Царя…
Внезапната експлозия разтърси земята, те залегнаха, като чуваха как над тях падаха късове от греди и камъни. Когато Боян отвори очи, видя над себе си лъскави лачени ботуши, алени лампази, после върху бяла куртка - блестящи ордени, широка заострена брада и сини очи… Царят? Разтрепера се от вълнение, изтупа се от праха и застана мирно. Та пред него стоеше Царят на българите! Той отметна пелерината си, бръкна в джоба на брича си и заговори бавно, с покровителствен тон:
- Ти, войниче, спаси живота на Царя и гостите му. Аз съм ти благодарен… Няма да забравя това… Вземи табакерата ми за спомен… И ако някога потърсиш помощ, ела при мене, покажи я на моите ора и те ще те доведат… Няма да те забравя…
- Ваше Величество, налага се да се върнем, за да поемем по друг път! - беше дотичал шофьорът, младолик подофицер.
Боян още стоеше като зашеметен, когато автомобилите завиха и отлетяха зад дим и прах. Нима не беше сънувал? Да види Царя, дори да говори с него! Кой ще му повярва?
Погледна табакерата с герба, после затърси брод да премине реката. Трябваше до вечерта да се завърне в ротата си. Когато наближи селската къщица, където се помещаваше щабът на батальона, го срещна ефрейтор Станев, с когото се бяха сприятелили в окопите.
Той го притегли в сянката на конюшнята. Боян, който за миг възторжено щеше да му каже „Видях Царя!”, като видя угриженото му изражение, изчака да чуе… И остана изненадан от това, което му зашепна ефрейторът:
- Докато те нямаше, хванаха брат ти от трета рота и още някой да говорят пред войниците за бунта в Русия, как братушките тръгнали от фронта, свалили царя и обявили властта на селяните и работниците… Как тука при нас е същото - ходим с изпокъсани дрехи, гладуваме, носим налъми… Говорили, че трябва да свалим корумпираните генерали и престъпното правителство… И са осъдени на разстрел на кол. Военнополеви съдилища денонощно издавали присъди срещу подбудителите.
Боян набързо намери командира на ротата. Капитан Велчев потвърди чутото от ефрейтора. Боян поиска свиждане с брат си, но му отказаха. Какво да прави? И неусетно напипа табакерата в джоба си. Царят! Той ще спаси брат му…
Измоли от капитан Велчев кон, с негово разрешение се метна на бялото животно и полетя да търси Царя… Препускаше в нощта, сам под звездите, разплискваше с копитата на коня нощната тишина…
Пред очите му сякаш изплуваше фигурата на брат му Иво, седнал зад грънчарския кръг, който въртеше с нозете си, с ръцете си ваеше поредната стомна и му разказваше на него - седемгодишния Боянчо, за поганските дни от Коледа до Ивановден… Тогава, когато коне с човешки глави и с крила, върколаци с глави на таралеж и четирикрака, със свинска четина на гърба, с топузи на края на опашките, изпивали кръвта на закъснелите пътници…
После сякаш чуваше гласа на майка им, която се караше на Иво да не го плаши. После отново чуваше брат си да му говори, като изваждаше вече изстиналите глинени съдове от пещта, които дълго време проверяваше през изпечени както трябва. Натоварваха ги на волската каруца и тръгваха да ги продават по полските села, като не вземаха пари, а толкова пшеница или царевица, колкото събере гювечът или стомната.
Когато дрезгавината вече избеляваше полето, Боян видя някакво село. Реши да изчака да залаят кучетата, да чуе кукуригането на петлите… И тогава да попита за двата автомобила от предната вечер.
Показаха му къщата, където беше отседнал Царят с гостите си. И когато слънцето се издигна и огря селото, отиде при тримата войници, които пазеха пред портата, и поиска да говори с Царя. Отказаха му, стигна се до разправия, защото Боян държеше табакерата, извиси се гласът му:
- Аз съм му спасил живота! На мене дължи това да…
След малко вратата се отвори. Поканиха го да влезе. През отворения прозорец Царят беше чул виковете му. И с неприятна гримаса кимна да го доведат. Той не обичаше да му натякват, че някому дължи нещо. Нали така се бяха скарали със Стамболов преди години?
Боян влезе почтително и развълнувано разказа за присъдата над брат му… Царят, който играеше с копчето на куртката си, поклати глава, обърна лице към прозореца и изрече бавно, като не гледаше в него:
- Добре, достойни войнико. Ще направя каквото трябва. Ти почакай, да получиш писмото до прокурора…
Боян летеше на белия кон, сподирян от лая на селските кучета, скътал писмото на Царя в пазвата си, окрилен от надеждата, че брат му ще живее! И когато влетя в голямата палатка, в която бяха приютили военнополевия съд, един възпълен гологлав полковник с телени очила пое писмото от разтрепераните ръце на Боян, разчупи плика с червен восък, зачете, после бавно му го подаде… И проговори със съжаление:
- Много късно, редник… Присъдата вече е изпълнена. Негово величество, ако е искал, е можел да ми се обади по телеграфа - и посочи с очи телеграфния апарат с бялата лента.
Боян четеше и сълзите капеха от очите му: „Господин прокурор, предайте трупа на осъдения на смърт кандидат-подофицер Иво Стоянов на брат му, за да го погребе. Царят”
И тогава, с почерняло от мъка и гняв лице, викна с бяс:
- Аз на тоя немски пръч ще разплача майчицата!…
Скъса писмото и хукна навън.
В изоставената нива труповете на тримата войници още висяха завързани за коловете…
След два месеца войниците от целия фронт тръгнаха назад, превзеха Радомир, обявиха България за република, после напълниха влаковете и тръгнаха да превземат столицата.
И Царят на българите позорно избяга от страната…
Беше есента на 1918 година.
