РАЗКАЗИ
ПЕНА
- Хей, магарета ниедни, ставайте! Татко ви откога ви чака в корията! Хайде, че като взема оная дряновица ще ви се стъжни пред зъркалите! - крещеше с все сила Пена на двамата си сина.
Момчетата скочиха като ужилени, навлякоха набързо дрехите си и слязоха от горния етаж в кухнята. На масата ги чакаха две паници с мляко. Поеха бялата течност на един дъх и закачайки се един друг излязоха на двора.
Пена беше впрегнала кончето в малката каручка, дето им вършеше много работа. Сега, пак с нея отиваха до баща си, който от ранни зори беше отишъл в корията да събира дърва. Трябваше бързо да се върне и отвори бензиностанцията.
Наеха я преди две години. Сменяха се. Който беше свободен, той обслужваше клиентите. Трите деца учеха в местната прогимназия, но след два-три месеца големият щеше да заминава за града. Искаше да става електротехник.
За малкия още не се знаеше - ту за монтьорство говореше, ту за минен техникум. Имаха година и нещо разлика. Пена, тъкмо се поотърси от раждането на единия, зададе се и другият.
Нищо, все е радост, ама малко нанагорно й дойде. Рече после да си почине, ама не бъде - хвана и щерката. Тъй за четири години три деца народи.
От пране в пране беше, от готвене в готвене. Свекър и свекърва не видя. Бяха се загубили преди да се ожени. Майка й работеше на къра и досега. Татко й беше пъдар. Цял ден обикаляше по нивите, имотите на хората да пази.
От нийде никаква помощ. Ама чевръста беше Пена. С две ръце всичко успяваше. И млякото сутрин да свари, и масло да избърка, манджата да сготви. А като вземеше да меси хляб, да я гледаш и й се радваш.
Вземаше нощвите, едно дървено коритце, останало още от бабата на мъжа й и запретваше ръкави над лакти. С едната ръка месеше, с другата добавяше затоплена вода, докато докара тестото да не се лепи. После подхващаше с двете.
Гъвкавото й тяло се движеше в ритъм, сякаш танцуваше. Млада беше още, силна. Нямаше трийсет и пет. Спореше й. Пък градината й - образцова.
Съседките се изреждаха да вземат семена от китките, от зеленчуците, които произвеждаше. Даваше им с мерак, каквото поискаха, но никоя не можа да я стигне. Често я питаха:
- Пено, някаква тайна за градината криеш от нас. Няма ли да я споделиш?
Тя ги поглеждаше, усмихваше хитро и прихваше в звучен смях:
- Голяма тайна, няма що! Копане се иска и стара торчица, ама само от животинките. И всичко дето се боцва в земята с любов да се гледа! Това е, хубавици! - отвръщаше им тя засмяна.
Пиперът израстваше цяла педя, доматите - розови и червени, месни, пръхнати. Опиташ ли ги, само с тях да се наядеш. Два реда корнишони, вързани на прави колове, към метър и половина високи, всяка година украсяваха двора.
Посаждаше по някой корен и от другия вид. Картофи, патладжани, зеле, моркови - от всичко имаше. Единия край на градината беше отделила за магданоз, копър и кервиз.
Като изпрати момчетата, Пена вдигна и малката. Лято беше, можеше да я остави да поспи, но знаеше, че с милостивост деца не се учат на работа. Щеше да й възложи няколко задачи, а тя да отиде до Стана, съседка през два двора. Мъжът й - далечен роднина на нейния съпруг, беше починал преди една година от рак на простатата, нямаха деца. От два-три месеца и тя се залежа.
Докторите не можаха да й поставят диагноза. Последния път те с Венко я водиха до болницата в града. Мънкат, мънкат и нищо конкретно не казват. Мъчно й беше за тази кротка и работлива женица. На никого лоша дума не беше продумвала. Защо ли я наказва така Господ? - мислеше си Пена понякога. Поне една рожба за утеха не й даде…
Напоследък, всеки ден я спохождаше. Ту млечице ще й занесе, ту баница, ту манджица. И днес беше приготвила две големи триъгълни парчета сиренева пита и едно шише бърканица.
Като влезна в двора на Стана, сърцето пак я прободе. „Ох, трябва да впрегна тия моите щураци, всички заедно да дойдем да поизчистим тревата!” - помисли си Пена. Поне веднъж на седмицата измиташе стаята й, преобличаше я, изпираше й дрехите. Нали никой друг си нямаше.
Минаваха и други съседки, носеха й по нещичко за ядене, но никоя не се хващаше за работа. Стана можеше до нужника да отиде с двете патерици, дето останаха от мъжа й. Но за през нощта, си беше наготвила една кофа. Пена не се гнусеше като отидеше, да я вземе и излее навън, зад къщата. Измиваше я и я връщаше обратно. Грях я беше да остави безпомощната жена да се вмирисва.
Като я видя, Стана се усмихна.
- Добре си ми дошла, Пено! - кротко продума тя. Ела, поседни до мене. Че имаме днес да си приказваме за нещо важно.
- Важното може и да почака. Най-напред ще станеш да хапнеш. И аз имам да ти казвам нещо, но първо да се подкрепиш, че гладна мечка нито мисли, нито хоро играе! - пусна кръшен смях младата жена. Усмихна се и Стана.
- Ха така те искам! Усмихната! Че един живот живеем, трябва да му се радваме! Хайде сега, вдигай дупето! - Помогна й да седне на леглото, сложи й една кърпа в скута и й подаде чинията. - Хайде, не му мисли, ами яж! А пък аз през туй време, ще ти кажа какво решихме с Венко. Ама само ще слушаш, а после, като се наядеш, ще ми отговориш! - рече тя.
От много време се мислехме как да ти помогнем и го измислихме. Знаеш, че ми е трудно да притичвам всеки ден насам, работа в къщи - на корем! Затова ти предлагаме да се пренесеш у нас.
Имаме един килер, дето ми е за багажи, но го почистих, белосах стените, боядисах шкафа и сега остава само да пренесем леглото и дрехите ти. Той е близо до кухнята на долния етаж, нали го знаеш? От там лесно можеш да идеш и до онова място, и навън на пейката да поседиш.
Май е. Иде лято. Няма да си все затворена тук. А на есен, големият като иде да учи в града, ще те преместим в неговата стая. Той само в неделите ще се връща и може да спи до брат си. И на мен ще ми е лесно като си наблизо, да ти помагам. Съгласна си, нали?
Стана я погледна с насълзени очи:
- Пено, сестро, добро сърце имаш, много добро, но не искам да ви притеснявам. Толкоз народ сте, толкоз работа лежи на ръцете ти, па и аз отгоре.
- Слушай, хора сме. Нали трябва да си помагаме в нужда. За да ти го казвам, значи сме го мислили и решили. Хайде, от утре почваме да събираме багажите ти. Какво искаше да ми кажеш? Онова важното! - и се засмя.
Стана бръкна под възглавницата си и извади една тъкана кърпа, завързана на кръст по краищата. С бавни движения я отвърза. В ръцете й блесна низ от пендари.
- За теб го бях приготвила. Не знам колко още ще живея, но искам да го вземеш. Давам ти го от все сърце. Аз какво да го правя. Господ не ми даде чедо. А ти - трички ги имаш. Все за нещо ще ти потрябват.
Пена се стъписа. Дойде й толкова неочаквано, че не знаеше как да реагира.
- Какво говориш! Та аз не го правя, за да ми се отблагодаряват така… моля те…
- Пено, знам! Познавам те отдавна, от дете. Така или иначе, на теб щях да ги дам. Още като се помина Вълко, бях го решила. Аз никого си нямам. Ти си ми като сестра и дъщеря. Моля те, вземи ги. Това ми е половината част от зестрата, която моите родители ми дадоха на сватбата. Другата половина отиде за къщата. Искам и нея да препиша на Петето. Ние я кръстихме. Нека й остане нещо за спомен. Мислех се онзи ден, като ходихме до доктора, да ви помоля да ме заведете при нотариус, но не се чувствах добре. Затова, ако може ще го повикаме тук, та да уредим документите. Не ми отказвай! - тя бутна кърпата в ръцете на Пена и я погледна. - Хей, момиче, ти защо плачеш сега?
- Стрино Стано, не знам какво да кажа. Никой не ми е помагал толкова… не знам дали трябва да приема този дар… не знам… аз само правех човешкото… нищо повече… - хълцаше Пена.
- Знам, момичето ми, че никога нищичко не си поискала, тъкмо затова ти ги давам. Заради трудолюбието и милостивостта, която имаш в сърцето си… Пък… и вие ще ме погребете… Хайде, не плачи сега ти. Никога не съм те виждала да плачеш…
… Лятото си отиваше. Стрина Стана се пооправи. Наля и бузи. Краката вече повече държаха. Рано, рано сутрин се чуваше бастуна й по двора. Разхождаше се, после присядаше на пейката под крушата и усмихната потъваше в своите мисли, чакайки стопаните да се събудят и дворът да се оживи от техните гласове.
Така я намериха една утрин, в края на август, с усмивка на лицето…
Само главата й беше клюмнала леко настрани, сякаш търсеше нещо под масата пред пейката… Отиде си тихо и кротко, както бе и живяла…
Погребаха я до мъжа й. Оградиха гробовете с циментов парапет и поръчаха надгробна плоча. Пена често посещаваше гроба, сядаше и разказваше за всичко в семейството, вярвайки, че стрина Стана я чува и й помага отгоре…
СЕЛОТО НА БЕЛОГУШКА
Селцето се беше опнало в низината, точно под заоблените родопски върхове. От долния му край, като змия се точеше реката. Стар майстор, още от времето на заселването на хората тук, през 19 век, беше построил як каменен мост за чудо и приказ. Широк шест стъпки, висок седем-осем метра, дълъг дванайсет метра.
Той свързваше селото и ливадите около него с онези оттатък, в подножието на планината. Лете водата не се покачваше повече от две педи, но пукнеше ли пролет, вземеха ли да се топят снеговете на Родопа, буйваше и започваше лудата си игра. Скачаше по камъните наоколо, блъскаше се в дебелите стени на моста, закачливо се опитваше да се измъкне от коритото си.
Хората я познаваха и не оставяха палавницата да прави бели. На две места бяха построили каменни бентове, в които я събираха и от тях, по тръби я насочваха към нивите си за поливане. На двата й бряга, в стройна редица, бяха посадили върби, а по-надолу от селото - каваци. В бентовете се въдеше и риба- кефал, черна мрянка, дерменджийка.
Който пръв беше хвърлил пъп тук, явно разбираше и от земеделие, и от животновъдство. Селските дворове бяха градини, пълни с разноцветни зеленчуци. Всичко си произвеждаха сами.
Нямаше къща и без поне два вида добитък, изключвайки традиционното кокоше царство. Съселяните се бяха създали две местни дружества- на овцевъдите и кравевъдите. Редуваха се в пасенето на животните и си бяха разпределили и ливадите. Никой на никого не пречеше.
Ако някой искаше да види цялото животинско имане на селото, можеше надвечер да поседне под клюмналите над реката клони на върбите и от там да наблюдава.
Най-напред се точеха кравите. Една по една, с бавни стъпки, с натежали от мляко вимета, преминаваха по калдъръма на моста. После със ситни стъпки, ги следваха овцете с по две чобански кучета пред стадото и две зад него.
Пастирите, наметнали през врат дряновиците си, на рамо с изпразнената вече торба, пристъпяха след стадата, доволни, че и този ден е свършил и ги чака заслужена почивка.
Лятно време, кръчмата не затваряше рано. До полунощ се чуваха мъжки гласове. Надпреварваха се да хвалят със стоката си, да си разказват минали истории, закачки, да обменят опит.
Всяка неделя от града идваше и един ветеринар, да преглежда добитъка. Плащаха му от събраните в касата пари. Всеки, според броя на глава животно, внасяше своята месечна дан.
Манол, един от личните кравари в селото, вече много време не беше слизал до кръчмата. Чакаше да се отели Белогушка. Юничката беше любимката му.
Нарече я така, защото се различаваше от всички други нейни съсестрими по бялото петно на гушата. И останалите му крави имаха свои имена, всяка според характерен белег. Но за Белогушка душата си даваше. Той изроди майка й.
Зорно беше. Случи се тогава тежка зима. Беше натрупал пухкав сняг. Обади се на доктора да дойде, ама не можа човекът, пътя не позволяваше. Даде му наставления и кураж. Не че не беше го правил и друг път, но ветеринарният го предупреди, че ще бъде трудно раждане и обезателно трябва и той да е тук.
Като не стана, Манол извика сина си, едно яко петнайсетгодишно момче и му обясни какво да прави.
Мъчи се два-три часа кравичката, муча сърцераздирателно, докато с тяхна помощ, го пръкна най-накрая. Беше едно толкова красиво черно-бяло теленце, че Манол като дете се разплака от радост. Така влезна в душата му Белогушка.
И ето - дойде време и тя майка да стане…
От две седмици беше спрял да й дава сочен фураж, както каза докторът. Следеше вимето й, което бе набъбнало като балон. Вечер мажеше зърната с масчица, да не се пукнат, да са готови за теленцето й. Хранеше я с пълноценен фураж по малко, на често.
Тази вечер Белогушка беше много неспокойна и той усети, че моментът наближава. Повика доктора. Двамата приготвиха сухо сено, насипаха го около юницата. После прегориха хубаво голямата ножица и я оставиха върху чиста кърпа. Манол разбърка едно поило от трици, което щеше да й даде след раждането, за да се подкрепи и утоли жаждата си…
Тъкмо излязоха навън да запалят по една цигара и Белогушка се размуча. Манол дръпна дълбоко още веднъж от тютюна, хвърли фаса на снега и тичешком влезе при любимката си.
Раждането, слава Богу, мина нормално. Срязаха пъпната връв и изчистиха ноздрите на новороденото, за да може да диша спокойно. Оставиха теленцето до главата на Белушка. Тя го облиза. После Манол го взе и му помогна да засуче от вимето коластрата-първото, най-полезно майчино мляко. Почувства, че ръцете му треперят от преживяното вълнение.
- Докторе, жив и здрав да си! Хайде сега да вървим да те черпя една ракия. Тази вечер няма да те пусна да си ходиш в града. Ще празнуваме! Моята Белогушка стана майка! - просълзен рече Манол.
- Ами… аз нищо особено не направих! Твоя си е заслугата! Хубаво си гледаш животинките, Маноле! С любов. Така и трябва! Не ги ли обичаш, не се захващай с тоя занаят. Не е за всеки работа. Е, хайде, щом си рекъл, да го отпразнуваме!
- Вено! Вено, ма! - провикна се стопанинът
От къщата изскочи жена му:
- Какво стана? Роди ли? Добре ли е? Какво е - мъжко или женско? - затрупа ги тя с въпроси.
- Женско, женско! Хайде, да ни е честито! Туряй масата, че идем!
- Браво, браво и на двамата! Готова е! Чакам ви!
Тя изнесе от къщата една кофа с топла вода и я сложи на външната мивка.
Двамата мъже запретнаха ръкави, измиха ръце с един калъп домашен сапун и влязоха в къщата.
Семейството щеше да празнува раждането на още един свой член…
МАГДИНАТА ЧЕШМА
Сава Момчилов се женеше. Селските одумки жужаха като пчелен кошер навред. Довел булка от странство, след дълго отсъствие. Но не точно това развълнува съселяните му…
Преди четири-пет години, когато тъкмо да навърши осемнайсет, поиска за жена най-личната мома-Магда, щерката на майстор Ставро. Тя беше с една година по-малка от него. Израснаха заедно. Къщите им бяха на един плет.
Сава остана сирак много рано. Майка му, умря при раждането на второто си дете, което живя само 3-4 дни. Тогава той беше само на 7 години. Баща му не дочака година да направят от загубата и се ожени за една богата вдовица от града. Той беше абаджия.
С помощта на втората си жена, отвори магазин, на чаршията. Имаше много работа. Вадеше добри пари. Преродиха си още две деца. Искаше да вземе и Сава при тях, но родителите му го помолиха да им го остави. Това беше добре дошло за него. Не че не искаше сина си, но се страхуваше да не създаде главоболия на жена си.
Сава беше будно, умно дете, но и много буйно. Така момчето си остана на село. От малък се въртеше около майстор Ставро, изучи тънкостите на занаята му.
Отдаваше му се, а го правеше и с мерак. Бащата на момичето беше прочут каменоделец. От цялата Родопска област го търсеха, да им гради къщи, чешми, дувари.
Златни ръце имаше. Пипнеше ли камъка, най-напред го погалваше като живо същество, сякаш да му вдъхне душевност. После хващаше голямото длето и чука и започваше да извайва. Имаше прекрасен усет за обем и форма.
Чираците му седяха около него и го гледаха с възхищение. От време-навреме той им възлагаше по някоя по-лека задача и те радостни припваха да я изпълнят.
Боготворяха го не само заради таланта му, а и заради силния му характер. Тежка беше мъжката му дума. Дадеше ли я, връщане назад нямаше. Но никога не бяха чули да обиди човек, да накърни достойнството му.
Три щерки имаше и двама сина. Нито един от двамата не наследи занаята му. Захванаха се с воденичарството. Три поколения бяха израснали с мелницата, която имаха. Не ги съдеше. И той, навремето, се отказа от татковия си занаят, та три години му беше сърдит, докато разбра, че наистина е майстор по душа.
Дядото се зае с внуците. Тях обучи на занаята си. От малки ги вземаше и им показваше търпеливо всичко, свързано със зърното и неговата преработка. Беше благодарен, че и двамата обикнаха тази работа и имаше на кой да остави любимата си мелница.
Двете дъщери се бяха оженили в съседни села, бяха народили куп дечица. Само най-малката, Магда чакаше своята изгора да се върне. Дума си бяха дали и тя я удържа.
Един куп момци пращаха сватовници, но всички се връщаха с отрицателен отговор. Лична мома беше Магда. Висока, с тъмнокестенява дебела плитка до кръста, с пъстри големи очи в бадемова форма. Същинска хубавица.
Разплетеше ли лете коси на двора под чешмата да ги мие - да я гледаш, да й се ненагледаш. Запряташе белите ръкави на ленената риза под сукмана и потапяше коси в голямото корито. Радост за очите беше да наблюдаваш меките й, плавни движения.
А колко пъргава беше, нямаше равна! Развъртеше ли се из къщи, всяко нещо си отиваше на мястото. После грабваше голямата дворна метла и излизаше на двора. Пееше, постоянно пееше. Нежно проточените мелодии на песните й омайваха като биле.
Но най-хубавите звучаха, когато тъчеше на стана. Под чевръстите й пръсти се раждаха чудни фигури. Чеиза си сама го бе приготвила. Шарени пътеки, губери, куверти, покривки - какво ли не.
Всичко тъчеше с любов и радост, с тихата надежда по-скоро да се върне Сава и да вдигнат голяма сватба. Представяше си как той идва с гайдарите и кумовете да я вземат от дома й. В душата й звучеше онази, сватбената песен “… мома се с рода прощава…”
Всеки ден ходеше при бабата и дядото на Сава, да им занесе по нещичко за ядене, да ги нагледа, да им помогне с каквото може, докато и двамата се загубиха само за месец. Първи се гътна дядото. Старицата не можа да го прежали и скоро след това, отиде при него. Бяха живели заедно цели седемдесет години. Сърцето й не издържа на самотата…
Един ден, малко преди това, тя повика Магда, извади от сандъка един красив колан, изтъкан от сърма със сребърни пафти, подаде й го:
- Магде, чедо - рече й тихо - няма да дочакам Сава. Чувствам го. Искам да ти дам този колан. Той е наследство от моята свекърва. Бях го подарила на майката на Сава, но нали млада си отиде, не можа да види сина си задомен, на мен ми се падна да ти го дам. Всичко друго, което тя имаше, като се ожените, за теб ще е. Но коланът искам да го сложиш, като се върне Сава. С него да си като го посрещнеш.
- Бабо Вено, не говори така - натъжено продума Магда. Ще го дочакаме заедно. Нали сте чули, че е добре и е намислил да се връща. Пет години минаха. Сигурно вече е събрал жълтиците, за които тръгна по чужбината…
- И така да е чедо, ти го вземи! От мен дар, за доброто ти сърце, за помощта ти, която не щадеше за нас…
Гласът на старицата се задави. Магда целуна ръката й, погали я нежно по черната шамия и пое скъпия дар.
- Благодаря ти, бабо Вено, ще изпълня заръката ти!
След броени дни предаде Богу дух. Заровиха я в съседен на мъжа й гроб. Мина се малко време и в селото се плъзна мълва, че Сава бил в града при баща си и щял скоро да си дойде на село. Сърцето на Магда заподскача радостно.
„Най-после! Моят Сава си идва! Но защо не се прибра веднага на село? Каква работа има в града?”- въпросите се трупаха в красивата й главица и не можеше да им даде отговор. В едно майско утро чу весели гласове в съседния двор.
Излезе и го видя. Беше възмъжал, пуснал мустак. Буйните му русоляви къдри падаха свободно чак до раменете. „Господи! Колко е хубав! Същинска икона е!” - си помисли тя и в следващия миг се сепна.
Редом до него вървеше млада, много красива жена, която в ръцете си носеше две-три годишен малчуган. Нещо отвътре я прободе. Болката мина по вените й, заблъска в сърцето. Сава я видя и се провикна:
- О, Магде! Гледай ти! Още по-хубава си станала! Ела да те запозная с жена си и синчето си!
Краката й сякаш се вдървиха. Не можеше да помръдне. Почувства как я заля топла вълна и изби на лицето ?.
- Ела де, още ли си такава срамежливка? Не се ли ожени? - закачливо попита Сава и се приближи към плета.
С последни усилия на волята си Магда застави краката си да се откъснат от земята и пристъпи към него.
- Добре си дошъл! - едва успя да продума. Не успя да подаде ръка за поздрав, се строполи в цветята около нея.
Когато се съвзе, майка й седеше до леглото й и плачеше. Баща й - прав до прозореца, гледаше навън с пуст поглед.
- Мамо, защо плачеш? Какво стана? - тихо попита Магда
- Нищо, нищо, щерко! Малко зле се почувства, че те сложихме да полегнеш…
- Мамо, сънувах ли, или наистина видях Сава да си идва?
Майката не можа да се въздържи и се разхълца.
- Вено, иди да донесеш бърканица на детето. Нали чу доктора какво каза, да пие много течности!- намеси се бащата, за да й даде възможност да се успокои. Не биваше да я тревожат и те.
- Добре, Ставро! - скочи тя и излезе от одаята.
Бащата седна на леглото, хвана ръката на Магда и започна да й говори тихо и спокойно:
- Магде, дъще! Не искам да се притесняваш! Знам, че ти дойде като гръм новината, но светът не се свършва със Сава. Толкова момци чакат само една твоя дума, в огъня за тебе да се хвърлят! Недей, мила! Не плачи! Не заслужава това магаре нито една от твоите бисерни сълзи! Млада си още, ще се задомиш и ти…
- Тате, какво говориш? Та аз прехвърлих вече двайсет и две, но не е там работата. Не ща друг! Само него обичам! Толкова години го чаках… толкова го мислех… Защо тате, защо? Защо поне не ми се обади да каже, че се отказва от думата си, че ме освобождава от оброка, който си дадохме? Защо постъпи така? Направи ме за смях пред цялото село… Няма вече живот за мен, тате, няма… - тихичко хълцаше момичето.
- Какво говориш, чедо? Как така? На - и ние с майка ти по на двайсет бяхме като се оженихме, ама първата ни рожба позакъсня цели три години. Не си престаряла… Ще се намери и за теб добър и работлив момък…
- Тате, не чуваш ли какво ти казвам? Само за Сава тупти сърцето ми. Щом не мога да съм негова жена, не ми трябва друг!
- Добре, щерко, добре! Успокой се. Сега най-важно е да се оправиш. Да видя пак снагата ти да шета и да чуя песните ти…
Така нежно говореше на дъщеря си майстор Ставро, този иначе твърд мъж, който пред камъка глава не свеждаше. Но сега… болката му беше голяма, пречупи го. Сви юмруци и излезе от къщата.
Минаха месеци. Магда не се вдигна повече от леглото. Къде ли не ходиха, какви ли илачи не й дадоха, нищо не помагаше. Несподелената й любов я ядеше отвътре лека-полека, без да дава ни най-малка надежда на родителите й за оздравяване. Залиня, стопи се хубостта й. Цялата къща замлъкна като в траур.
Майка й шеташе нагоре-надолу - същинска сянка. Баща й отказваше вече няколко големи поръки за строене на къщи. Гледаше все около Магда да се върти, да й дава кураж. Понякога поглеждаше към запустелия съседски двор и стискаше юмруци.
Сава се беше установил в града. Кракът му не стъпи повече в бащината къща. После я продаде. Чуваха се различни слухове. Уж, че не живеел добре с жена си, бил се пропил.
Беше през септември. Започваше гроздоберът. Рано сутрин каруци, пълни с хора и кошове се точеха към лозята. Майстор Ставро извика двамата си сина да му помогнат да оберат гроздето и го смачкат в големите каци. Жена му се занимаваше само с къщата и Магда.
Една привечер, тъкмо вкарваха каруцата в двора, като чу провлеченият писък на Вена. Изтръпна. Затича се към къщи. Изкачи дървената стълба и запъхтян влезна при Магда. Не искаше да повярва, приближи се, прегърна я до сърцето си и плътният му глас гръмовно се извиси:
- Проклет да си, Саваааа! Най-милото ми отне! Проклет да си!
… Цялото село се стече на погребението. Обичаха това мило момиче, съжаляваха за злочестата й съдба. Младо и старо плакаха за нея…
Още на третия ден, майстор Ставро хвана длетата и взе да дълбае. За един месец издигна голяма каменна чешма на баира, там където свършваше селото. Сложи й два чучура, а в средата над тях, издълба две фигури, които напомняха много сенките на Магда и Сава.
На кръста на женската фигура вгради пафтата от колана, който така и не можа да сложи неговата щерка…
Нарекоха я Магдината чешма. Който и да минеше от тук, си спомняше за хубавата Магда и нейната тъжна история.
Мина се не мина година и из селото се разчу, че Сава се поминал - тъй, като си вървял по чаршията, паднал и останал на място…
