Людмил Симеонов

ТОЗИ СЪДНИК - СЪРЦЕТО

Неразумно живях, неразумно обичах -
колко пъти ранявах и раняваха мен!
Колко пъти пред себе си тайно се вричаx
да премина живота си тиx, примирен,

от инфаркти сърцето си стриктно да пазя,
да прощавам на всички, на подлеца дори,
да не влизам в конфликти, да не будя омрази,
да се вслушвам в съвети на хора добри.

Но сърцето ми друго за мене отсъди,
не поиска от мене да бъда такъв!
Само в него аз вярвам и знам, че ще бъде
моят съдник до сетната капчица кръв!

СТАРИЦА НА ПЕЙКАТА

Тя всеки ден присяда тук. Край нея
тече животът, пъстър и богат -
бушува пролет в парка, птици пеят,
усмихнати момичета вървят,

а над града трепти такава бистра,
такава безпределна синева!
Но тя, унесена във свойте мисли,
дори не подозира за това.

И ще си тръгне тя, и ще се слее
със сенките на падащия мрак,
ще опустее пейката без нея -
до утре може би. До утре пак…

ПЛАДНЕ

Жени пладнуват в сенките край пътя,
за кратък отдих свили колене.
Развързаните им забрадки смътно
приличат на отпуснати криле,
самите те - на уморено ято.
Ни глас, ни полъх в лепкавия зной.
И сякаш е стаила дъх земята
да не събуди техния покой.

ЗАРЪКА

Като останете сами, продайте къщата
Мама

И си представям аз, че някой ден
наистина ще трябва да го сторя
и в къщата, където съм роден,
ще заживеят вече чужди хора.

И няма никога като преди
да ме посрещне бащината стряха,
да трепне тихо в нечии гърди
„пред гостенин очакван радост плаха…”

Проклет да бъде, мамо, оня час -
най-черният навярно във живота ми,
когато пред купчинката банкноти
ще се почувствам страшно беден аз!

***
След всичко преживяно, във което
съм вярвал, за което съм мечтал,
ще се смири най-сетне и сърцето
във лоното на мъдрост и печал.

Защото знае - всичко си отива
и всичко тук било е суета:
животът е илюзия горчива,
едничката реалност е смъртта.