МЪЛЧАЛИВОТО КУЧЕ

Йордан Петров

Късият есенен ден бе вече към края си. Къщите на полупланинското село се бяха сгушили напряко на планинския скат. Под селото бе полето - гладко, равно и далечно. Шумата по дърветата в гората отдавна бе окъпана  от разноцветни есенни багри. Цялата гора  пламтеше в оранжеви отблясъци и навяваше спомени за сняг и студ.

По това време оттук преминаваха много стада овце. Хората от планината слизаха да зимуват със стоката си долу в полето. Там падаше по-малко сняг и животните пасяха до ранна зима. Напролет, когато в планината всичко още бе затрупано от преспи, в полето пак по-рано избуяваше тревата и отново имаше зелена храна за животните.

Покрай селото мина планинец с неголямо стадо. След него  бавно, мълчаливо и равнодушно вървеше голямо куче. Човекът бе отдалече и по всичко личеше, че е закъснял затам, където отиваше.

- За къде ли се е запътил? - питаха селяните.

- Закъснял е  - отвърна им Иван. - Да пренощува поне в селото.

- За долните кошари бърза - каза бай Стамен, най-старият овчар в селото. - Но и те са пълни с овце? Няма да намери място. Кой ще пусне чуждо стадо до своето?

- И къде е тръгнал с едно куче? - каза Сотир-ловеца. - То колко ли ще му опази стадото? На лов с едно куче може, но да пази овце!

Планинецът премина бързо покрай последните къщи, стадото му вдигна прахоляк по пътя и спря до долните кошари. Като чуха за какво се е отбил при тях планинецът, местните овчари се затюхкаха:

- Няма място сега при нас - говореха  те. - Всичката сушина е заета. - Само егрекът отвън е празен.

- В него ме пуснете. Не искам аз място вътре в кошарата - рече той. - Само в празния егрек ми дайте да ги прибера за през нощта. Заградени да са, да не се разбягат, ако нещо ги  подплаши.

- То, ако стане нещо лошо, точно в заграденото ще стане - казаха овчарите.

- Нали имам куче - каза планинецът.

- Едно куче? - гледаха  недоверчиво овчарите. - Ние ги имаме по няколко и пак ни е страх.

- С нашите не всеки път може да спасим овцете, а ти си тръгнал само с едно!

- То ми стига - каза планинецът - Виж колко ми е стадото.

- Дано не дойде вълк - мърмореха наоколо.

Отвориха му егрека и планинецът вкара овцете. Нахрани си кучето и отиде при овчарите, които го запитаха закъде е тръгнал.

- За полето бързам - каза той. - Взел съм кошара под наем. Но трябва да приготвя още нещо за зимата. Там изкарвам студовете, после се връщам.

- И ние там ходим - съгласиха се овчарите.

- При вас полето е съвсем близо. Аз откъдето идвам, от Листопадово, е много далече - рече планинецът. - Някога бащите и дядовците ни са ходили по пасищата на Беломорието, ама сега там е гръцко. Не можем вече да идем.

- Да, през зимата при вас е трудно - съгласиха се другите. - Но през лятото е по-хубаво. Бол трева имате!

- Богатство е сочната трева при нас!

- Така е! И от Беломорието през лятото са идвали овчари. Но сега вече не идват - тъжно каза планинецът. - Границата отдавна е затворена. А тревата ни е хубава. Само дето през зимата - сняг, сняг… - да не си там!  Не е да се грижиш за животни, когато вън всичко е в бяло.

Овчарите го гледаха съчувствено.

- Трудно се изхранват зиме много овце, трудно е да си стопанин тогава. Затова съм тръгнал към полето.

- А защо си  само с едно куче? - недоумяваха всички. - Другите да не са ги изяли вълци?

- Не са! - каза планинецът. - Едно куче ми  стига - после кой знае защо допълни:

- Вашите кучета тази нощ ги вържете! За вълците не се страхувайте - каза  планинецът. Овчарите видяха, че планинецът е спокоен, повярваха  му и вързаха кучетата  си. Постлаха си, както винаги, до огъня и легнаха да спят.

Посреднощ кучетата залаяха - силно и злобно. По това овчарите бяха сигурни, че край кошарите обикаля вълк.

- Твоето куче нещо не се чува - казаха те на планинеца, а той отвърна:

- То не лае, кога има вълк, а дебне и мълчаливо се разправя с него.

Скоро кучетата се успокоиха и лаят им секна. Дочуваше се само леко ръмжене.

- Вече няма никакъв вълк - рече другоселецът.

Когато небето избеля като платно, овчарите нетърпеливо станаха и всички се запътиха към егрека. Оттам не се чуваше кучешки лай.

- Свършено е с кучето! - предположи някой.

- Жалко? - каза друг - Голямо куче беше.

Щом  се  приближиха, видяха овцете струпани на единия край.

- Овцете ти поне са живи - рекоха на другоселеца. - Но сигурно ще трябва да ти даваме куче от нашите.

- Не ми трябва? - отвърна планинецът. - Моето нали си е тука.

- Нещо не се обажда!

- Шарко, Шарко! - викна той.

Сега, след като позна  гласа на стопанина си се чу силен и заплашителен лай.

Овчарите видяха през плета полуизправеното куче.

Така сега изглеждаше още по-голямо. Бе каракачанска порода - с голяма бухнала козина на черни и бели петна.

Отвориха вратата на егрека.

До нея лежеше проснат на една страна окървавен вълк. Кучето стоеше с предни лапи върху туловището му. Другоселецът показа плета и рече:

- Опитал се е да прескочи ей тук. Кучето го е посрещнало мълчаливо и още във въздуха е щракнало с челюстите си.

Останалите мълчаха и гледаха ту кучето, ту вълка. Цъкаха с език и въртяха глави. А другоселецът каза:

- Гръклянът му е бил смачкан още докато е бил във въздуха и на земята е имало малко борба. На това е научено моето мълчаливо куче.

- От кого е научено?

- Ами, то само се учи. Когато искаме да научим някое младо куче на тази тънкост, оставяме го с друго, по-старо. И младото научава от него какво да прави.

- Ако не се научи?

- Ако не се научи - лошо! Кучето го разкъсва вълкът. Но още по-лошо за стопанина - може да загуби цялата стока.

- Я, ни кажи - какво става, ако такова куче оцелее?

- Не оцелява кучето, но ако оцелее - чака го позорна смърт. Стопанинът сам го убива.

- Как?

- С дърво. Хвърля му някой парцал на главата и удря.

- Парцалът пък за какво е?

- За да не се дръпне като замахне.

- Ами, ако вълкът беше разкъсал твоето куче, овцете щяха ли да загинат??

- Щяха. Но кучето е проверено и сигурно. Справи се и сега.

Мълчаливият Шарко все още стоеше с предните си лапи върху проснатото вълче туловище и гледаше в очите своя стопанин. Той го извика и му подаде парче хляб. Кучето го взе от ръката му и глътна наведнъж. После планинецът каза:

- Моят каракачанец е истински вълкодав. Но само един единствен миг има кучето, за да хване вълка за гърлото. Изпусне ли го - край, повече не може да се справи. Ако ваше куче тази  вечер беше прескочило плета, не знам какво щеше да стане. Затова ви казах да ги вържете.

Планинецът извади нож, закачи вълка на един близък кол, сръчно одра кожата му и я метна на плета. Овчарите го гледаха с възхищение.

Той изкара овцете от егрека, сбогува се с домакините  и пое към полето. Зад стадото тържествено и все така мълчаливо вървеше кучето-вълкодав. Овчарите дълго гледаха след тях докато силуетите им се размиха и изчезнаха в утринната дрезгавина.