ВЕЛИЧИЕ

Марко Марков

електронна книга

Повест

0.

Виждам река и мост, протегнат като ръка над нея. Реката е буйна, планинска, луда, мостът - дървен, лек, почти въздушен, струва ми се, че и въздишката би го разлюляла.От върховете идат зелени, млади, чисти води, преминават през шпалир от едри борове и остри зъбери и се вливат в накълбените надолу поляни. Мирише на сняг, на смола, на цвете.

Аз съм на единия бряг, в началото на моста, а на другия се появява дете. Голо, кръгло, прелестно бебе, пухкаво и румено като хляб, току-що изваден от пещта, даже съзирам нежния прашец, полепнал по телцето му. Не, по-скоро то прилича на тънко, рехаво, сребристо облаче, под което свети слънце.

Малкият човек ме забелязва и понечва да тръгне към мене. Изведнъж мостът се преобразява - дървото се превръща в камък, камъкът се гърчи, сякаш под него клокочи лава, изгърбва се, застива, покрива се с трева и плесен и потъва в безмълвие. Сега той не е толкова лек, въпреки че е изпълнен с артистичната небрежност, която са притежавали само римляните, за да бъде преодолян, са необходими две въздишки.

Малкият човек оттатък е вдигнал краче, но мостът отново го изненадва. Най-напред изчезва гърбицата, камъкът се успокоява и уляга, тревите по него изчезват, плесента -също, от двете му страни се вдигат перила, във водите лягат тежко яки пилони. Такива мостове са оставили по земите ни турците. И не въздишка, а стон е нужен, за да те отведе той на другия бряг, защото е равен и гладък.

Малкият човек се стъписва, а докато трае смайването му, мостът приема друг образ: камъкът се заменя от бетон и желязо, всички спомени се заличават от асфалта така, че той ми прилича на човек без минало. Бебето отсреща писва… и аз се събуждам. С мъка се откъсвам от видението, за това ми помага един милосърден слънчев лъч, промъкнал се като по чудо през плътно долепените завеси. Двe-три минути ми трябват, за да се адаптирам към обстановката, все още нова за мен. За кой ли път установявам, че жилището е разкошно, въпреки, че предпочитам подаръците, които мога да нося със себе си. То е подредено от човек с вкус и с усет за простор. Е, има дребни пропуски, които ме дразнят и озадачават. Библиотечните рафтове например тежат от книги, избирани за мен от непознат библиоман, сред тях личат заглавия, които няма да прочета никога. Разбирам обаче, че всяко мърморене от моя страна би било проява на неблагодарност - най-малко сега, когато съм в подножието на мечтания връх, трябва да се занимавам с подобни неща.

След банята, където изпитвам истинско блаженство /понякога си мисля, че съм земноводно, толкова много обичам водата/ сядам пред огледалото. Вглеждам се в отражението си и едва сдържам своето възхищение: по лицето на жената, която съзирам там няма нито следа от умора. Очите й са дълбоки и зелени - цвета на морето напролет, косите - черни и гъсти, кожата - бяла и опъната. А колко сенки са минали през това лице, колко надежди са изтлели по него… Понякога лекият живот е много по-тежък от нормалния. Но кой е нормалният?…

Доста често съм искала да разкажа някому всичко преживяно от мен. Гордият също има нужда от разтоварване. За съжаление досега не съм срещнала човек, достоен да ме изслуша докрай. А фрагментите не ме задоволяват - откъснати от цялото те губят част от своята истинност и очарование. Не съм се и опитвала да разговарям със себе си. Винаги съм мислила, че то е като да играеш на шах сам-местиш белите и черни фигури, сигурен си, че си честен към своя съперник, но при всички случаи побеждаваш ти, без да се усъмниш,че си победил може би по-истинското си Аз.

Но защо да не се опитам да разговарям със себе си тъкмо сега? Моментът е подходящ. Изправена съм пред нов отрязък от живота си и ми е нужно да оценя всичко преживяно. Срещу мен е ококорено моето отражение, то изглежда безпомощно. Обещавам му, че няма да го лъжа, че ще бъда справедлива и че ще го уважавам, даже ще му говоря на „Вие”. Започваме ли? Добре. Страшно държа тази битка да завърши реми…

1.

Има една мисъл, която уважавам повече от всичко прочетено или чуто от мене, мисъл, на която съм подчинила целия си скапан живот. Тя ми бе подарена някога от един случайно оказал се в леглото ми мъж и това бе сторено нехайно и безвъзмездно;  първото доказателство за нейната значимост. Отначало бях готова да я пусна покрай ушите си, но тъкмо тогава нещо в мене изрече:

- Запомни я! Може би ще ти потрябва. А и какво ти струва да го направиш?

Послушах себе си и не сгреших. До сетния си час ще си спомням как мъжът вмести в нищожната пауза между приключилия акт и неизбежното нахлуване на чувството за вина в освободеното допреди миг съзнание следните думи:

- Ако човек иска да е повече жив, трябва всеки ден да започва живота си отначало.

Виждам недоумението, което замрежва очите ви и се настанява присмехулно в ъглите на устните ви. То е закономерно и ако трябва да се преведе на нормален човешки език, би прозвучало приблизително така: леглото не е място за волни философски упражнения, а за…

От всички препинателни знаци обичам най-вече многоточието, дори въпросителната бледнее пред неговото могъщество и пред неговата деликатност. Мисля, че то изразява най-добре замислите на своя автор, понеже всеки може да го запълни така, както му е изгодно, без да забрави да разкрие част от същността си.

Но да се върнем при леглото. Зная от собствен опит, а той, уверявам ви, е забележителен, че постелята, в която пламти любов, е свято място. И заслужава не пренебрежителния тон на епиграмата, а топлия, безискусен, нанатраплив звук на дитирамбите. Там ние говорим най-малко и това което казваме е или мила глупост, или обагрена от вълнението истина, та съумяваме бързо и точно да различим едното от другото. Съзнавам, че ви занимавам с неща, които са ви познати до болка.Не бива обаче да отричате, че нито веднъж досега не сте се сещали за тях и естествено не сте ги анализирали. Тук съм длъжна да ви предупредя: ще е жалко, ако възприемате тези обяснения като неумел опит за оправдание на моя живот.Аз не се срамувам от това, което съм. Боже господи, та нима не виждате колко много хора днес проституират, макар да са целомъдрени като девици! Но нека не ги закачаме, нека продължим нататък.

И така, подир няколко дни услужливата ми памет ме върна при онази мисъл и аз реших да я изпитам върху себе си. Резултатът беше поразителен! Изведнъж всичко в мене и около мене се промени, придоби нов смисъл, изпълни се с неподозирано съдържание. Ясно ми е, че това са шаблони, но какво да се прави, понякога шаблонът е пределно точен, дори когато трябва да отрази нешаблонни действия или състояния. При мен двете последни понятия се покриваха идеално. Защото аз успях да превърна действието в мое единствено и неизменно състояние.

Все пак съм задължена да ви обясня, макар и в общи линии механизма на това превъплъщение. Да живея всеки ден за мен означаваше да се раждам когато се събуждам и да умирам, когато се приютя в съня. С други думи казано всичко, което започваше днес завършваше именно и точно днес. Това се отнасяше и до най-интимните сфери - приятелство, любов, омраза. Аз нямах нито минало, нито бъдеще. Но аз не живеех ден за ден, а всеки ден.

Беше непонятно, красиво, весело и непосилно. Разрушавах съграждани и поддържани години наред приятелства - говоря така, сякаш става дума за жилище - а протягах ръка на непознати хора, гладни за ласка, жадни за сълзи. Отпращах безцеремонно, дори безпардонно любовници, предпочитани от мене не поради съдържанието на кесиите им, за да не ги срещна повече никога. Очистих се от омразата към някои личности - според мене е достойно да се мразят само достойни люде - но, странно, не обеднявах, даже ставах по-богата. Изобщо, живеех категорично, дръзко и трудно. И бивах непрекъснато владяна от изключително разнообразни усещания и чувства, споменавам това, защото до тук нарисувах пред вас един робот. А аз също малко или повече съм робиня на суетата. По-суетни същества обаче от мъжете не познавам. А сега нека пораздвижим мъничко робота, все пак той е създаден по наш образ и подобие.

Най-напред, още с разтварянето на клепките - движение, което непосветеният в тайната на онази мисъл не цени, просто защото го намира в реда на нещата - в мен се настаняваше страхът. Страхът, че именно днес няма да мога да се осъществя, което означава както ви стана ясно, да се изживея от началото до края. Тъкмо страхът ме прави нервна, припряна - и аз се разбързвам към реката на деня, за да се бухна сред въртопите й и да заплувам срещу течението, все срещу течението. Този страх не ме напусна до ден-днешен. Той не подлежи на опитомяване, може би защото не е животински.

Но да не си мислите, че като плувам, аз нямам време за други занимания. Имам, и още как. Най-малкото, което мога да направя е да разтворя широко очите си и да видя: на двата бряга са се наредили рибари, ама така - рибар до рибар, а във водата се поклащат плувките на въдиците им, ама така - плувка до плувка. Рибарите чакат някоя риба да се поддаде на изкушението и да захапе стръвта. И това става, но рядко: хитри са рибите. Хитри са, ама си мълчат. Може пък и това да влиза в хитростта им, може пък и заради тях да е речено: хитрата сврака - с двата крака. И изведнъж ми хрумва налудничавата идея: защо ли да не стана официален говорител на рибите? Та аз твърде много приличам на русалка: от кръста надолу съм риба, от кръста нагоре - човек…

Разбира се, всичко това е шега, друг е въпросът дали е уместна или не. Но не е шега фактът, че аз все повече се усещах център на вселената. Защото в мен нарастваше сигурността, че всичко, до което се докосвам е създадено с една-единствена цел: да ми помогне да живея. А не е ли така с всеки един от нас?… Въпросът е почти риторичен.

Подозирам, че сега ме обвинявате в егоизъм. Не крия, че той съществува. Защото не е възможно да живееш, без да си осигуриш място под слънцето. А за да го осигуриш, трябва да причиниш болка на някого; за съжаление лактите ни са остри. Затова е нужно да знаем, че до всичко, създадено от човека и най-вече до самия човек трябва да се докосваме с внимание. За всяко същество и за всяка вещ е достатъчна болката, че съществува, за да му причиняваме друга болка.

Съзирам усмивката, която играе по лицето ви. Вероятно ви усмихва фантастичното смесване на жива и нежива материя. Ще се опитам да ви убедя в правотата си. С един пример: свещта. Някои хора твърдят, мисля не без основание, че най-добре се прави любов - господи, как ненавиждам тази фраза! - когато край телата гори свещ. Тя подсилва с присъствието си тайнството и го превръща в религия. Светлината й откроява всяка гънчица, всяко хълмче, всяка вдлъбнатинка, помага на всеки порив, на всяка ласка да намери отговор - кой според вас е коренът на думата свещенодейства? А питали ли сте се защо плаче, когато свети? Отговорът е прост: тя живее само когато е запалена, а когато е запалена, умира. Разбира се аз не искам да кажа, че тя съзнава това. Но нима ние съзнаваме кое ни убива?

И така, аз продължих да живея всеки ден, ставах, по мнението на повечето мои познати все по-голям егоист, докато в един прекрасен миг открих, че съм се добрала до върха на този егоизъм. Защото разбрах, че човекът, който върви по пътя на онази мисъл, е обладан от неистовото желание да бъде пръв. Поемам риска да поставя на изпитание вашето търпение още веднъж, като нахвърля основните черти на този човек.

Първият е единствен, неповторим и е наблюдаван непрекъснато от всички. Първият е самотен. Той не знае това, но всички около него го знаят. Първият е непредсказуем като поведение - логиката му е алогична, а решенията му са винаги против мнението на болшинството. Първият е обект на подражание-всички, без дори да го искат се стремят да се изравнят с него. Не успяват, защото докато те хабят сили да го сторят, той ги е изпреварил поне с една крачка. Иначе няма да е първи. А кое тласка останалите да го правят? Завистта, разбира се. Независимо от това в каква област е първи първият, на него винаги му завиждат. Според мен в твърдението: - Този човек е най-големият мерзавец! - проблясват капчици възхищение и завист. А завистта благородна или не, е полезна. Защото е причина за движение… Изобщо, първият е много удобна мишена. Той не може да ни попречи, ако решим да го разстреляме. Та нали виждаме само гърба му. Често чувам да казват, че и аз съм първа. И в мен потрепва гордост.

Отново виждам как насмешката се настанява на обичайните си места по лицата ви. О, не приемайте за грешка употребеното множествено число! Човекът има много лица - обратното е противоестествено.

И за да възвърна поне част от доверието ви, ще ви кажа нещо доста сериозно. Чуйте го. Нашето време непрекъснато ни обезличава - странно е, но това улеснява дръзналите да бъдат първи. Ако разрешите ще си послужа пак с пример. Знае се, че всеки уважаващ себе си град се храни с хляб, произведен от хлебозавод. И е достатъчно да се намери човек, който да се наеме да пече хляб сам и да го прави по-добре от машината, този човек веднага ще бъде обявен за първи. На онези, от хлебозавода ще им остане утехата, че могат да му завиждат. Те не могат да станат първи, защото са анонимни. По същата причина те могат спокойно да го убият, като затворят фурната му, макар че удовлетворението им ще е съмнително, Защото в съзнанието на хората той ще си  остане завинаги първи.

Аз съм щастлива, че обществото осъжда поведение като моето и е категорично против публичните домове. В публичния дом е потъпкано най-свещеното право на човека - правото на избор. Там може да избира само мъжът, а би трябвало да бъде обратното. Едва ли е нужно да ви казвам защо и все пак ще отбележа, че почти всички последствия от така наречената любов си остават за сметка на жената.

А аз притежавам това право да избирам партньора си. Имам сетива, с които разпознавам безпогрешно добрия и лошия, неопитния или развратения, милостивия или способния да нанесе рана, алчния или щедрия, умния или глупавия. Понякога не е нужен дори разговор, понякога е достатъчно той да тръгне към мен, за да се досетя какъв е едва ли само по походката му. Походката говори твърде много за човека, тя е по-красноречива и от думата. Ето, ако той крачи с приведени рамене, това е сигурен знак, че животът не е бил особено милостив спрямо него. Но този извод е прекалено лесен, за да е общовалиден. Приведените рамене могат да бъдат доказателство и за самовглъбеност, и за безпомощност, и за неспокоен дух, и за обърканост, и за гузна съвест. За да разчета всичко това ми помагат най-вече изписаните по лицето и в очите му чувства. Така аз съм готова с отговора си преди да чуя смутения или насилено груб зов за ласка.

Вероятно в нас, хората, има нещо магично, нещо извънредно и непонятно, което долавя като антена приближаващата се любов. Тя още дори не е предчувствие, а ние знаем, че вече ни търси и няма начин да не ни намери. Това ни е дадено даром от природата, на която се опитваме да подражаваме и като отплата я погубваме.

Пиша ви тези редове и си мисля за онези писатели, които сядат пред белия лист, за да нарисуват върху него лека пасторална картинка: вековна гора, пред нея - поляна, а на поляната - елен. Сетне те се стремят да раздвижат картинката, да я направят по-жива - и изстискват от въображението си малко вятър: короните на дърветата потръпват, стебълцата на тревите прозвънват, а еленът върти усилено храста, поникнал на главата му - уловил е нежния звук от копитата на сърна. Писателите потриват доволно ръце и изобщо не се сещат, че са престъпници. А би трябвало, защото за хартията на която пишат са изсечени цели гори. В края на краищата, какво според вас ще предпочете човекът: да се радва на истинска, несъчинена гора, или седнал на някой пън да разлиства книга и да си представя гората?

Разбира се, аз не съм против изкуството. Но намирам, че твърде много юнаци са грабнали пера и ги размахват като брадва. А в душата на човека трябва да се влезе деликатно, за да се спечели доверието й, за да разтвори тя богатствата и красотата си. В противен случай от нея ще остане един безчувствен, тъжен пън.

Вярвам, че се досещате защо ви пиша всичко това. Аз съм обикновен човек, от мен не става героиня. Представяте ли си проститутка - герой на социалистическия труд? Одеве ви споменах нещо за правото на избор в бардаците. Не беше ли преди време задружното ни, вдъхновено общество един бардак?… Иначе живея всеки ден, но вече ми писна да го правя, вече не издържам. Все повече усещам, че в тялото ми съжителстват две жени - едната е решителна и мъжествена /защо ли думата мъжественост е от женски род?/, другата - мека и печална. Не искам да съм нито една от двете, защото те изобщо не приличат на мене. Но коя съм аз всъщност? И ще се намери ли някой да ми помогне в това дяволски трудно търсене на отговора?

2.

Родила съм се преди около четиридесет и пет лета в покрайнините на град, който би трябвало да се гордее със себе си, но не го прави доста отдавна или от ориенталски мързел, или от осъдителна небрежност. И живурка като наследник, профукал до последен грош дълго събирано имане - бездейно, разпуснато, унесено. Околните села го снабдяват непрекъснато със свежа кръв, в която поривът за осъществяване е смесен с хитрост, но и тя бързо се укротява и потъмнява, заразена от всеобщото униние. Град, в който дори звездата е осъдена на гибел, защото мъждука като кандило, отразена в блатото на безразличието и недоверието. Летаргичният му сън се нарушава чат-пат от някакво събитие, но то или е от областта на патологията, или е дело на гастрольор, който усетил миризмата на застоя, напуща светкавично причинителя му.

Баща си не помня, понеже до ден-днешен не съм имала неудоволствието да го видя;  факт, който ме изпълва със себеуважение. Но зная, че той продължава да упражнява професията ревизор - това пак е доказателство за удивителната му гъвкавост и умението му да се приспособява; честният е винаги честен, докато мошеникът трябва да се усъвършенства непрекъснато, за да оцелее. Когато направих за пръв път по детски наивен опит да си изясня причината за вечното му отсъствие от моя живот, получих от мама крайно неясен отговор, последван от гордо изречените думи:

- Беше елегантен човек. С мека шапка и костюм от син габардин. Покани ме на кафе. Не знаех, че към кафето ще сервира и коняк, иначе нямаше да се появиш ти. А какъв одеколон употребяваше… Много чист човек беше, дано си се метнала на него.

Дълго анализирах тези няколко явно премислени фрази, лягах и ставах с тях, дори ги бълнувах и се събуждах, стресната от собствения си глас, но колкото и да измъчвах бедните си сетива, образ в очите си не успявах да повикам. Не така стояха нещата обаче с обонянието ми, което бе подложено на чудовищно въздействие от букет нетърпими миризми: горчива и топла - на кафе, мека и упойваща - на коняк, остра и сладникава - на одеколон. След време това усещане стана толкова натрапливо, че аз бях решена на всичко, за да се избавя от него. И тъкмо когато не виждах изход от положението, на помощ  ми се притече пословичната детска изобретателност. В един прекрасен зимен ден излязох да играя на снега почти гола и престоях навън повече от час. Резуртатът не закъсня и ме удовлетвори напълно-хремата беше упорита, спечелих си хроничен синузит, но оттогава от изтормозените ми ноздри си отидоха навеки и миризмите.

Оттогава до днес нито веднъж не запитах мама за ревизора; та тя самата ми бе говорила за него като за мъртвец.

Мама беше мъченица, за което естествено, огромен дял имаше самата тя. Единственото правилно решение, което бе взела някога е да напусне селото и да потърси изява в големия град. По-нататък целият й живот е низ от грешки, най-голямата от които, разбира се съм аз. От мен, а не от споделеното само веднъж с ревизора ложе идваха всичките й беди - а всичко е могло да се оправи само с едно посещение при гинеколога. От касата на текстилния комбинат, където я бе съзрял ревизорът, ревизирал и прелестите й, тя се бе смъкнала в цеховете поради издутия си корем; ние сме единствената страна в света, в която да бъдеш бременна е срам. Разбира се, тук е необходима една незначителна добавка - да бъдеш бременна, но неомъжена.

Детството ми беше тъжно и еднообразно. То се състоеше само от съботи и недели. Защото в тези дни добре облечена и снабдена с парични знаци обикалях улиците и предизвиквах завистта на децата от квартала с абсолютната си свобода; можех да правя каквото си поискам, докато там, вкъщи, две тела се мачкаха, пъхтяха и се ненавиждаха. Явно на мама не й стигаше заплатата и тя прибавяше към нея някой и друг лев от надомна работа.

Жена станах на тринайсет години. Веднъж един от многобройните мамини приятели намери в леглото не нея, а мен; тя беше нощна смяна. Той едва ли долови разликата, защото беше мъртвопиян. Приех това като нещо нормално. На мама не казах нищо. Тя даже не забеляза промяната в мен. А промяната беше очевидна.

След няколко години посетителите на дома ни се удвоиха; вече работех и аз. Разбира се, че бях по-търсена от нея. Освен основната си специалност - обслужването на един твърде пъстър контингент от мъже на възраст между 40 и 50, възрастта, в която представителят на така наречения силен пол усеща болезнено крушението на мечтите си и се старае да завладее изплъзналите му се жизнени пространства по най-простия, диктуван от природата начин, аз заемах още две  длъжности по съвместителство. Първата може да бъде сравнена с курс за ограмотяване - в него с майчина грижовност, търпение, постоянство и такт превръщах пъпчивите, недодялани, спънати, несръчни юноши в мъже, като им вдъхвах самочувствието на победители. Втората може да бъде назована реставриране на паметници - далеч по-тънка работа, тъй като се занимавах с изхабените тела на бивши величия от различни йерархии. Не отказвах и на сбърканите, тях пък ги превъзпитавах; лесен хляб няма…

Прекрасно съзнавам, че след като прочетете написаното по-горе, съществува опасност да не ви видя вече. Но аз съм длъжна да го сторя, ако искам да започна наистина живота си отново. В пороя от въпроси, който обсипва моя ден, има един с особена важност за мене. Той е: човекът ли прави обществото, или обществото - човека? Ужасен въпрос, труден точно толкова, колкото е онзи, за яйцето и кокошката. А не е ли той същият?…

Но нека продължа. Бях на деветнайсет, когато разбрах основната грешка на майка си: тя, горката, все още лелееше надеждата за топло домашно огнище - и затова посетителите й бяха хора от нейната черга. Резултатът от този стремеж към сигурното мъжко рамо бе печален - мераклиите, ветерани на сладката болка идваха, вземаха своето и си отиваха от нея. Виждах как празните, мрачни, неуютни, прашасяли стаи на душата й се изпълват все повече и повече с отчаяние, докато веднъж най-неочаквано помислих и за себе си; не ме ли очаква и мене подобно бъдеще? Не, в никакъв случай! - категорично възразих аз на стоварилото се изневиделица върху бедната ми глава откритие. През следващите дни тревогата ми се превърна в откровена паника - и аз се заех с усилена мисловна дейност. Изходът бе намерен съвсем случайно, както обикновено става в подобни ситуации. Открехна ми го леглото, което ми каза с полуироничен, полуназидателен, но напълно честен глас:

- Момиче, всеки от нас се продава, но не всеки знае цената си. Твоята е по-висока от тази, която вземаш. Разбереш ли го, ще бъдеш добре.

Когато отпратих посетителя си и останах само с изреченото от него, усетих, че той е сгрешил единствено обръщението. Извърнах очи към себе си, огледах се и се видях. Изтръпнах; всичко в мене крещеше думата, която се употребява най-вече от тези, които я заслужават, независимо от пола си. Виждали ли сте някога някой, който се бие сам? Аз - да. Обсипвах се с безмилостни удари, падах и ставах, за да падна отново, впивах в плътта си зъби и нокти, късах и режех, плачех и стенех, ревях и виех като животно - и така до сутринта! Тогава вече знаех какво да направя. И веднага пристъпих към решителни действия.

Най-напред се погрижих за външността си. Без видими усилия хвърлих излишните килограми, които ме правеха жена от Рубенсов тип и осигуряваха клиентелата ми Запокитих нейде шарените басмички, в които изглеждах досущ като крава сред маломерна цветна ливадка и избрах веднъж завинаги цвета на тоалетите си: черният. Този цвят има невероятната способност да подчертава преимуществата и да прикрива несъвършенствата на жената, в него тя е много по-загадъчна, отколкото всъщност е. По-нататък: най-изисканият фризьорски салон в града се сдоби с най-редовната си посетителка. От същата участ бе сполетяна и банята; преди тя не се ползваше с особено уважение от моя милост. Малко по-късно превърнах в обекти на засилено внимание няколкото магазина, които се грижеха за някои дребни, но скъпи, видими или невидими подробности от женския тоалет.

Бях погълната от проблемите около външността си, но не толкова, че да изоставя неуредиците, които царяха вътре в мен. Не ми беше нужно много време, за да сложа кръст на двете си странични дейности. Разредих до възможния минимум и основната: все пак трябваше да се яде и да се пести. След това установих краткотрайни контакти с един от шефовете на Жилфонд - тази връзка ми дари малък апартамент в центъра. Изчистих основно двете стаи и малкия кухненски бокс, боядисах ги в меки, пастелни тонове и ги подредих: обзавеждането беше истински кошмар, тъй като бях абсолютно неука в това отношение. Най-накрая огледах авоарите си - и с въздишка резервирах едно кътче в най-добрия ресторант на града. /Нека не ви смущава тъй честата  употреба на превъзходната степен - убедена съм, че всеки човек може да стане „най”, само ако е в обкръжението на „най”/. Нарочно избрах най- отдалечената от входа маса, тя щеше да бъде моя всяка неделя от 7 вечерта до полунощ в продължение на три месеца. Засега. Няма да забравя погледа, с който ме удостои управителят, след като му открих намерението си. Готова бях да се обзаложа, че такава случка му се случва за първи път. Все пак моят град е еснафски град.

Когато напущах вонящата дупка, в която се бях родила, мама не ми каза нищо. Тя просто нямаше какво да ми каже. Аз - също.

3.

Както вероятно сте забелязали, аз се изразявам сносно, дори, струва ми се, много добре. А на деветнайсет моят речников запас наброяваше не повече от стотина думи, и то такива, без които човек не може да съществува. Но обществото, в чиито кръгове се въртях, едва ли щеше да търпи до безкрайност моето мълчание; тази бе защитата, която си бях избрала. И аз реших твърдо да наваксам пропуснатото. Методът, с който  възнамерявах да постигна целта си, бе прост и ефикасен; простото винаги е ефикасно. Подир няколко години усърден труд аз превърнах себе си в нещо като крачеща енциклопедия. И можех да разговарям спокойно почти за всичко, без какъвто и да е риск за  провал. Но нека бъда последователна.

Отначало там, в ресторанта, никой не ми обръщаше внимание. Е, когато прекосявах залата на път за моето място, събирах мъжките погледи - и нищо повече. Сякаш табелката „резерве” се отнасяше не до масата, а до мен. Аз обаче съхранявах непокътната своята непроницаемост; дори келнерите не разговаряха с мен, защото знаеха какво ще поръчам.

Пръв наруши статуквото художникът Досев. Той се довлече до масата ми, придърпа стол и седна, без да поиска разрешение, вдигна ръката си нагоре, за да повика келнера и му обясни с пръсти какво трябва да му донесе. Сетне впи поглед в лицето ми и не го свали от него даже когато отпиваше последователно ту от коняка, ту от кафето. Разбира се, аз отговорих с взаимност на мълчанието му, но положението ми беше и смешно, и глупаво: цели три часа не смеех да шавна, сякаш бях хипнотизирана. Когато си тръгнах, той ме последва и това не направи впечатление на хората от ресторанта. По улиците до вкъщи вървеше от дясната ми страна, но на крачка зад мене, каточе ли ме охраняваше. Мислех, че ще ме изпрати до входа и ще си отиде. Нищо подобно! Той не само изкачи стълбите до апартамента ми, не само ме изчака да отключа, не само нахълта в спалнята ми, но и най-спокойно се съблече, отметна завивките и се напъха под тях.

Връзката ни продължи точно един месец. Боже господи, за пръв път първото ми впечатление ме излъга: този човек беше един удивителен бърборко. Той можеше да мели без прекъсване часове наред, аз пък - да попивам всяка дума като сюнгер. Любимото му словесно занимание беше да разисква творчеството на импресионистите: знаеше живота им буквално по дни, а платната им - до най-незначителната мазка на четката. Странното бе това, че живописването му нямаше нищо общо като техника с тяхното. Когато го запитах защо е така, той изрече убедено:

- Имитацията е смърт за изкуството. Тя е най-ужасяващата форма на унификацията. Защото на този свят няма нищо по-безпомощно от красотата, призвана да го спаси.

След онази нощ и след утрото, в което чух нещичко за Ван Гог - а, не забравяйте, бях вече на деветнайсет! - отидох в библиотеката и взех всичко, което се отнасяше до импресионистите. И понеже нямах друга работа, през деня четях, а нощем просто слушах.

Ето моят метод за самообразование! Някъде съвсем в началото ви казах, че ще се върна отново към леглото. Правя го, за да ви съобщя: аз превърнах мястото, отредено за любов, в училище. Не се срамувам да ви го призная, макар че може да ви прозвучи кощунствено, може да се възприеме и като перверзия. Разбира се, ако сте убеден, че днешните училища са пансиони за благородни девици. Но това вече си е ваш проблем.

А ритуалът в ресторанта се повтори още два пъти: Досев мълчеше, впил поглед  в лицето ми, аз му подражавах все по-успешно, което ще рече по-сковано. Четвъртата ни среща там ще запомня завинаги. На нея той ми показа един портрет и това беше моя портрет; а не му бях позирала нито минута. Художникът беше свършил работата си великолепно. Той ме беше уловил цялата без остатък…

В леко наведените ми надолу очи пълзеше синкава мъгла, тъй характерна за прелъстителния взор; ако нея я нямаше, орбитите им щяха да бъдат празни. Полуотворените ми устни бяха издължени напред и напомняха муцуната на хищна риба; подобни устни видях по-късно у Модилиани, в портретите на неговата  жена;  приличах ли на нея? Скулите ми изпъкваха и създаваха напрежението в платното - издаваха едновременно умора от живота и жажда за живот; бях ли се променила? Косите ми бяха силно опънати назад - може би там ме болеше! - и откриваха високо, издялано сякаш от късове зърнест камък чело; то криеше необработена сила и неосъзнат стремеж към власт. Обица имаше само на едното ми ухо. Другото не се виждаше.

Общото впечатление бе смайващо. Взирах се в портрета си и се познах. Бях аз. И разбрах, че това е краят.

Приятелите на Досев наобиколиха нашата маса и след минути се радваха като деца. Поискаха да го почерпят и се очертаваше умопомрачително пиене, но той поклати глава, стана от стола и си тръгна, без да отрони нито дума. Вървеше с приведени рамене, като ги  олюляваше, сякаш за да свали нещо от тях.

Именно той, портретът, бе причината за последвалото оживено движение около мен. Художниците на града започнаха да ме предават един на друг като щафета, защото изгаряха от неистовото желание да ме рисуват и да докажат превъзходството си над останалите. Никой обаче не успя да ме постигне така, както Досев. Може би защото по негово време бях цялостна, а те трябваше да се задоволяват с отделни мои състояния. Естествено, те спяха с мен. Според тях физическата близост им осигуряваше достъп до душата ми. Лъжеха, разбира се, най-вече себе си. Аз все повече и повече принадлежах на собственото си аз, макар че никой не може да ме обвини в липса на всеотдайност. Много често ми се случваше да бъда в леглото с някого, а да ме няма при него. Това отсъствие отначало ме плашеше, но по-късно започна да ме радва. Защото оправдаваше донякъде начина ми на съществуване.

Когато художниците все пак свършиха, движението загуби своята последователност и стройност: в живота ми влизаха и излизаха без определен ред поети, журналисти, юристи, лекари, историци, артисти. Аз вземах от всички тях по нещо и ставах по-богата от всички. Не, не със серията портрети, не с няколкото посветени на мен стихотворения, не с едно великолепно есе върху проституцията, в което бях главна героиня, не с невидимото си присъствие в бляскавата защита на истината в дело, което изглеждаше безнадеждно, не със съавторството си на роля, която трябваше да предаде драмата на печелещо от продажбата на ограбени чувства нищожество, не. А с това, че подтиквах към действие бездейните, че вдъхновявах безразличните, че подреждах обърканите, че превързвах наранените, че вдигах от прахта падналите, че вдъхвах кураж на страхливите и вяра на отчаяните. Правех това - и усещах вкуса на врамето с всяка своя фибра. Имах собствен свят, разтворен за всички и за никой, достъпен и неприкосновен.

Но пътят, който си бях избрала и по който вървях, съвсем не беше гладък. Ще ви помоля да се върнете при разсъжденията ми за така наречения „първи”: понятие в известна степен условно. Спокойно може да отнесете казаното за него към моите любовници, понеже те до един бяха личности. Смятам за ненужно да ви обяснявам, че първият е винаги личност, а личността - винаги първа.

Колко ми беше трудно да ги обичам, о, боже! Неудобни, непредвидими, заредени с безброй комплекси, себични и щедри едновременно, груби, когато трябва да бъдат нежни, ласкави, когато трябва да бъдат сурови, те сякаш бяха създадени, за да пречат да се живее нормално. Бяха способни да разтворят, да разглобят, да разчленят, да разбият, да разрушат всяка дума, всяка багра, всяко действие, изобщо всяко нещо,дори най-простото, най-ежедневното, най- дребното, за да търсят в него някакъв скрит, таен, закодиран смисъл. Всяко съприкосновение с тях бе болка и защото аз я очаквах, непрекъснато живеех нащрек. Нито хлябът им бе вкусен, нито любовта - сладка. И как да бъде другояче, след като докато люби, поетът пише стихотворение, архитектът проектира сграда, инженерът строи машина. Винаги съм оправдавала поета; в края на краищата всичко, за което пише той е живо, туптящо, светло, топло и заоблено като женска гръд. Но има ли жена, която да не се обиди, когато разбере, че докато гали нозете й, архитектът си мисли за някаква необходима, но безжизнена носеща конструкция? Или пък на инженера изведнъж му хрумне, и то тъкмо когато извършва най-човешкото и най-приятното от всички движения, как да олекоти някое си особено важно за машината му бутало?…

Чувствам, че тук наруших правилата на добрия тон. Мразя цинизма.А и те, моите личности, не го заслужават. Защото покрай всичките си чудатости и пороци, те притежаваха безценни качества. Повечето от тях бяха безукорно чисти. Честни. Раздаваха се безкористно. Презираха подлеците, нагаждачите, кариеристите. Вярваха в приятелството. И бяха изключително дискретни; нещо много важно за мен.

Получи се ода, а би трябвало да е елегия. Защото всички те бяха много, много тъжни. Тъжен беше и Трайков.

С него се запознах в началото на едно жежко лято и, както ще разберете по-нататък, тъкмо навреме; съдбата понякога е благосклонна към нас, въпреки, че за да открием това, трябва да я предизвикаме. Допуснах го при себе си трудно, защото беше директор на гимназия; ненавиждам нравоученията в каквато и форма да ми се предлагат, ако пък това става в леглото е не само досадно, но и смешно. Подир седмица обаче бях готова да се закълна, че по-интересни хора от шефовете на училищата няма. Но подир още една се завърнах безславно на предишната си позиция. Оказа се, че Трайков е философ - по рождение, по образование и по призвание.

И отново разтворих книгите, за да разбера, че съществува наука  на науките. Да се разбере това беше лесно - дяволски трудно беше да се навлезе в нея. Разбира се, аз старателно прикривах своите мъки от Трайков заради един миг, на който страшно държах; може би сте усетили, че съм човек на ефекта, на точния, добре отмерен, изящен и остър като удар на шпага ефект. И се мотаех като пате в кълчища из необятното, гъсто населено пространство от древнокитайските мислители до Маркс. Все пак успявах да се справя, макар и да вървях опипом; материята бе сложна, но непозната и интересна.

Свърших, когато септември вече подканяше по-малкия си брат да му отстъпи мястото си. И една вечер предложих на Трайков началото на твърде отвлечен разговор, който ако се развиеше нормално щеше да предизвика  доста сериозен сблъсък между нас двамата. Философът беше в настроение и не съзря уловката. Десетина минути по-късно стаята се превърна в полесражение. Аз проведох боя по всички правила на изкуството - най-напред развих своята теза, сетне млъкнах и великодушно му предоставих възможността да я атакува. Знаех, че е примамлива за него - беше крехка, уязвима и наглед  наивна; наивното е винаги апетитно. Той изглежда също я помисли за лесна плячка, защото се нахвърли върху нея веднага, невнимателно и пренебрежително. Ликувах, тъй като простичката ми стратегия беше успяла. Всичко останало бе въпрос на техника: той хвърляше в боя без прекъсване все нови и нови подкрепления, аз пък ги унищожавах безмилостно с огъня на убийствените си доводи. Интересно бе, че се позовавахме на едни и същи класици, най-вече на Хегел и Кант.

Сега, когато си спомням тази знаменита вечер мисля, че дължа непомръкващия си триумф главно на две неща: 1/ диспутът бе предизвикан от мен, което ще рече, че бях подготвена за него и 2/ аз знаех по-малко, но го знаех по-добре.

А тогава след моята последна реплика в стаята настъпи тишина. Той гледаше някъде встрани от мене и сякаш не можеше да повярва, че е претърпял крах. После се опита да излезе от унеса, разтърси леко главата си и впери очи в моите. Какво удивление имаше в този поглед! Най-накрая Трайков бе открил, че всичко това бях направила аз. Аз!

Станах, съблякох се, пристъпих към него, сведох тялото си в един изящен реверанс и се отправих към банята. Само след  миг той също застана под душа, прегърна ме и ме облада грубо. Отмъщаваше ли си? Не. Признаваше моето превъзходство и искаше да се изравни с мен…

Не може да не са ви направили впечатление суперлативите, с които възнаградих онази отдавнашна скромна провинциална вечер и собствената си персона. Смятам, че имам право на това. Без нея и без упоритостта си аз нямаше да бъда нищо. Чуйте и отсъдете.

На 15 септември аз прекрачих отново училищния праг; за щастие Трайков беше директор на вечерната гимназия в града ни. За да контролира по-добре моя поход към върховете на науката, той се пресели почти изцяло при мен - вкъщи се отбиваше само за да разпише бележниците на двете си деца и да се скара с жена си. Контролът му обаче беше нужен, понеже ръководеното от него заведение направо подаряваше дипломите. Тъй че аз с лекота взех своята, а на абитуриентския си бал бях ослепителна. Но философът не се задоволи с това и след няколко месеца влязох в Алма матер. Предпочетох педагогиката пред останалите специалности, защото исках да променя нещо в този устремен към сияйното си бъдеще свят.

За съжаление, в аудиторията ме очакваше разочарованието; преподаваното там беше толкова откъснато от реалния живот, толкова приповдигнато, изкуствено и лъжливо, че едва ли можеше да ми послужи за основа в осъществяването на намеренията ми. Не желаех да бъда подменяна и превръщана бавно и методично в робот: за втори път дотук употребявам тази дума и мисля, че това не е случайно - сътворявайки я, Чапек е вложил в нея понятието роб. А има ли, кажете ми по-болно, по-ненормално и по-нещастно общество от това, в което интелигента е задължен да слугува на лъжата в името на истината? Що за истина е тя в такъв случай? Възможно ли е да заблуди толкова хора? Не се ли е оказало отново решаващо стадното чувство - юруш по пътя към един мираж, а след нас, в канавките - неосъществени мечти, издъхнали съвести, почупени съдби? Или е само обикновена мимикрия, само начин да се оцелее? Разбира се, че е така. Но ако маските срастнат с нас, нали вместо тях, когато му дойде времето, ще смъкнем лицата си? И не е ли целта на експеримента тъкмо тази - едно общество от безлични същества?…

Реших да напусна. Едно твърдо решение, продиктувано от чувството ми за самосъхранение. Но Трайков бе също категоричен. Той притежаваше довод, който заслужаваше внимание, ето го: „Завърши - и прави обратното!” Послушах го. Но за да не си губя времето и нервите започнах да уча задочно.

Има нещо безкрайно съмнително в обучението, наречено задочно. Съмнението извира от факта, че за да се учиш по такъв начин, трябва непременно да работиш някъде. Този факт е жестоко експлоатиран от всички задочници, понеже им гарантира безгрижно съществуване и на работното място, и на студентската банка Това са хора с особен социален статус, осигуряващ им забележителната привилегия да не тормозят нито ръцете си, нито сивото си вещество. Алибито им е наистина непоклатимо. В предприятията казват за тях така: те работят зле, защото учат, а в университета твърдят: те учат зле, защото работят. Недоразумения, разбира се има и тук, но те загиват: биват или уволнявани, или изключвани заради проявена добросъвестност в една от двете си дейности. Крайният резултат от това безсрамно надлъгване е трагичен: около нас шетат и вършат пакост след пакост хиляди полуучени полуспециалисти. Добре е все пак, че на някого не е хрумнало да въведе задочното следване и в медицината. Тогава щеше да има твърде малко лекари и твърде много началници в съответните областни, окръжни и градски здравни отдели.

Забелязали ли сте, че в нашия език глаголът „работи” е вече почти изместен от далеч по-тромавото, но по-точно устойчиво словосъчетание „води се на работа?”

Моето алиби в това отношение бе създадено от бивш възпитаник на Трайков и настоящ ръководител на строително предприятие /естествено задочник/. Назначена бях на длъжността „кофражистка -V разряд”. Работата ми беше проста: веднъж в месеца слагах автографа си в разплащателната ведомост на бригадата, в която членувах. Именно от тази ведомост научих, че нашата бригада е елитна - в нея освен моето име фигурираха имената на един голмайстор от класа и на един прочут диригент на самодеен хор. Другите бригади не можеха да се похвалят с подобни постижения - в тях бяха пръснати обикновените футболисти и хористи. Иначе трудовото ми ежедневие беше еднообразно, макар и напрегнато. Едва на третата година от следването си бях удостоена със званието „Най-добър в професията”. Това стана на тържествено профсъюзно събрание. Работниците от бригадата аплодираха този мой успех дълго и сърдечно. Не можеше да бъде другояче: награждаваха техен човек. А на следващия ден в местния вестник се появи бележка от мястото на събитието. В нея под рубриката „Учение и труд, труд и учение” се разказваха моите подвизи на строителния фронт. Бяха ме видели върху скелето с развяни коси, с поглед вперен в хоризонта, с тяло политнало да го превземе. Трайков дълго си смя на бележката, после двамата направихме една хубава любов…

Зная, че препускам през събитията, но не вярвам да пропускам нещо значително; то просто липсваше. Все още не се беше появил онзи случайно оказал се в леглото ми мъж с думите:

- Започвай всеки ден от живота си отначало, за да живееш повече, за да си повече жива!

4.

Месеци преди да завърша смених местожителството си. Това стана против моето желание и против волята ми. Но бях безсилна да се съпротивлявам, защото тези, срещу които се опитах да въстана бяха жестоки и можеха да ме смажат. Те и така не успяха да влязат в душата ми и да я осквернят, но я напълниха с омраза и презрение. Искам да ви разкажа за тях и за себе си сред тях, макар че е мъчително да се връщам на този спомен.

Вече предвкусвах плода от старанието си през петте студентски години, когато най-неочаквано забелязах, че съм следена. Това се случваше навсякъде: по улиците, в ресторантите или в магазините, които посещавах. Просто усещах по тялото си допира на нечии очи, които ме опипваха крадешката, но упорито избягваха да се потопят в моите. И по мене винаги оставаше една лепкава, гадна следа. Споделих откритието си с Трайков, но той махна с ръка, сякаш искаше да каже:

- Сторило ти се е. Кой ще тръгне да се занимава с тебе?

Играта на криеница обаче продължи и тъкмо тя, а не любопитството ме отведе в една сграда, която се заобикаля със страхопочитание дори от невинните граждани. Кабинетът, в който бях доставена ме посрещна с учтиво ръмжене:

- Седнете, моля!

Възползвах се от поканата, заех най-близкия стол и метнах привично крак връз крак. Но стремежът ми към удобство бе изтълкуван като намек за интимност - и тутакси париран, пак с ръмжене:

- И по-скромно!

Разбира се, изпълних нареждането на мъжа, седнал срещу мене, дори придърпах не особено късата пола върху коленете си; за пръв път срещах представител на противния пол, който да не изпитва желание да съзерцава може би най-нежната част на женския крак - прехода към бедрото. А в този представител наистина имаше нещо кучешко. Впечатлението се създаваше и от ниското му, извънредно плоско чело, и от малките му, озлобени очички, и от рунтавите му, посадени накриво вежди, и от големите му клепнали уши, и от масивната му челюст, пълна с едри, щръкнали в безреда зъби - те сякаш искаха да изскочат от устата, за да хапят, и от гърдите му, опрени на бюрото: такава е позата на звяра, подготвил се за скок.

Разпитът започна с обичайната разходка около произхода ми, поспря се край образованието ми, застоя се при професията ми. Още тук ми стана ясно, че следователят знае всичко за мен; усетих го по тона, с който задаваше въпросите си - той бе оцветен с неприкрита ирония, и от отегчението, което го владееше - на него никак не му беше интересно да ме слуша.

Видимо оживление премина през лицето му обаче, когато след уморително мотаене стигнахме до кулминацията; тя се наричаше Трайков.

- Знаете ли кой е Трайков? - този въпрос в различни варианти естествено ми бе задаван многократно; това искаше да научи следователят. Постарах се да му отговоря изчерпателно, изтъквайки качествата на философа. Но онзи отсреща бе недоволен - и впиваше все по-дълбоко и по-дълбоко острите, закривени нокти на нездравия си интерес в беззащитната плът на нашите взаимоотношения. Когато ме заболя непоносимо, отказах да отговарям. Тогава заговори той. И аз с изумление научих, че Трайков е враг, който не заслужава обич.

Следователят ме отпрати, след като със замах разписа пропуска ми. Върху показалеца на дясната му ръка просветваше огромен златен пръстен. На него беше инкрустирана петолъчка.

После в продължение на часове обикалях улиците, за да изтрезнея от тъмния, противен алкохол, с който ме бяха напили насила. Валеше и това бе добре дошло за мен, защото дъждът охлаждаше пламналата ми глава, в която се въртяха две фрази:

- Нима враговете нямат право на любов? И какъв враг е Трайков?

Оказа се, че на някакъв международен симпозиум философът дръзнал да се усъмни в стабилността на един от трите кита, на които се крепи историческия материализъм. Но защо да не се усъмни? Та нали самият Маркс е изрекъл някога: „Подлагай всичко на съмнение”? Предизвикалият възторг в чужбина млад асистент бил посрещнат в родината си хладно. След известно време той бил освободен от института по собствено желание и назначен за директор на гимназия в родния си град; стъпка, която се оценила от определени среди като самоубийство. Не било така, защото той се връщал при народа, при класата, при истинския двигател на прогреса. „Погрижихме се” - произнесе, спомням си, следователят, а на мен ми идеше да стана, да го ударя - и да мия дълго ръцете си на мивката в кабинета му. Защо ли там имаше мивка?

Вече вкъщи аз бях наясно защо Трайков е тъжен и защо е при мен. Той бе загубил някога своята свобода, а няма човек, който да не се стреми към възстановяване на загубеното. По пътя към целта си той бе стигнал до закономерния извод, че свободата е проститутка. Това го беше подтикнало към мен. По-нататък той бе установил, че аз съм кръстопът, на който се срещат две свободи: едната загиваше, другата се развиваше. Взаимодействието помежду им ме правеше за него уникален случай. Той искаше да разбере какво ще причини гибелта на втората, развиващата се свобода. Той ме изследваше. Трябваше ли да го обичам? Разбира се. Защото и на мен ми беше интересно докъде ще стигна.

Съществуваше обаче една дребна, но значима подробност. В тази житейска реакция той не участваше само като катализатор, защото я предизвикваше. Ако ми разрешите да се изразя с езика на химията, в случая протичаше реакция между основа и киселина, в която, разбира се, основата бях аз, киселината - той. След осъществяването й щеше да се отдели някакво ново вещество и вода. Чиста, ясна, светла - светена ненапита вода…

Философът възприе разказа за случилото се по философски -когато свърших, каза:

- Те искат да те откъснат от мене, моето момиче, за да те спасят. Не трябва да бягаш от това.

Аз нямаше къде да избягам. Защото следователят се оказа страшно упорит човек; ужасно държеше да се среща с мене. След  третия или четвъртия разпит долових, че той играе ролята на сводник. Не се излъгах. А когато той с цинична откровеност разбули тайната на срещите ни, го запитах:

- И защо беше нужна тази игра на котка и мишка?

Бях изгледана продължително, след което ми бе подхвърлено с въздишка на облекчение:

- За да се убедиш, че сме прави, маце!

Виж ти! Та той бил надарен с фантазия и притежавал пророчески способности; в мене отдавна зрееше чувството за мъст. Защото се получаваше като в приказките: кучето подгонило котката, котката - мишката, а мишката?… Кой беше в случая мишката? Кой щеше да попадне в моите нокти и зъби?

5.

В резиденцията заживях като царица. Разполагах с всичко необходимо за подготовка на последните си изпити. Около мен беше тихо като в манастир. Хора виждах само три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Камериерките не разговаряха дори помежду си; любопитството беше забравено в тази обител и се наказваше строго. Дните си прекарвах над книгите. Заспивах трудно, но сънят ми бе добър; под прозорците ми шумеше река. Живеех и чаках. Кого? Един човек, когото познавах.

Мисля, че си струва да запълня времето до неговата поява и да изхабя няколко капки мастило за резиденцията, наричана от скромност приемна; прах в очите на хората. Ще бъда точна и лаконична.

Това беше нова, отлично поддържана сграда, построена в затънтена планинска местност на двадесетина километра от града. Сградата, чиято външност не се отличаваше с нищо особено, бе заобиколена от разпределен на правилни правоъгълници и квадрати обширен двор. Подозирам, че проектантът, който се е занимавал с него е голям патриот и активен борец за мир: площадката за спортни игри бе бяла, тревната площ - зелена, тенискортът - ален, плувният басейн - син. Малко повече живот в тази геометрия внасяха двете вечно спрели пред парадния вход коли: една металносребриста Нива и един черен Мерцедес. До сградата бяха долепени две могъщи цистерни, които редовно се пълнеха с минерална вода, проливана с болярска щедрост и за всекидневните битови нужди.

Значително повече внимание заслужава вътрешността на сградата. Тя цялата бе облицована с нашенски и вносен италиански мрамор. Из нея бяха пръснати в аристократически безпорядък кресла, фотьойли и дивани, радиоприемници, телевизори и стереоуредби, масички за отдих и за пушене, шкафове, изпълнени с кристален звън, библиотечни секции с разнообразна литература, дори закрита пирамида за оръжие, обикновено и автоматично, ловно, разбира се. По стените висяха картини, предимно пейзажи, ловни сцени и натюрморти, които, по мое мнение бяха далеч от изискванията на социалистическия реализъм. Особено красиви бяха таваните; можех да ги гледам часове наред, омаяна от сложните плетеници на дърворезбите. Апартаментите бяха три и изглеждаха просторни, макар и отънали в килими, китеници и губери. Имаше една обща трапезария, кухня, билярдна, сервизни помещения, стаи за персонала. Излишно е да ви казвам, че всичко това блестеше от чистота.

Персоналът се състоеше от управител, камериерки, сервитьорки /една от тях бе партиен секретар по съвместителство/, чистачки, снабдители, шофьори, градинар, готвачи. На хонорар беше единствено фризьорката, понеже я доставяха от града само в петък; и шефовете са на петдневна седмица.

Достъпът до резиденцията бе абсолютно забранен; районът се охраняваше денонощно от специална рота войници, стреляше се без предупреждение.

Това е. Може би трябва да спомена още, че моят апартамент, небесносиният, както го наричаха тук, защото всичко в него - от входната му врата до последната плочка в банята - носеше син цвят, бе стилен и удобен. Затова предпочитах компанията на книгите, на репродукциите и на хубавата музика пред самотните разходки навън. Е, в началото банята ми предложи едно кратко изпитание, но това беше  по-скоро смешен, отколкото неприятен инцидент. Работата е там, че когато влязох за пръв път в нея, за да удовлетворя известни всекиму, банални естествени нужди - царят също ходи там! - и да се потопя в безкористните ласки на водата, не можах да се ориентирам как се ползва така нужния ми фаянс, както и модерния душ. Повиках на помощ камериерката си и след бърза демонстрация, придружена от неловки усмивки, всичко беше наред. Такива неща измислят западняците за собствено удоволствие и за отмора!…

А сега, край на приказките и - на работа. В една прекрасна пролетна вечер, когато небето бе обагрено с пурпур, а по върховете на боровете преминаваше влюбен вятър, пристигна Той. Почука на вратата ми и я разтвори, без да дочака отговор. Беше висок, слаб мъж, с изпито лице, с прошарени коси, на възраст някъде около петдесетте. Поздрави, представи се, запита ме как съм се настанила, добре ли съм, покани ме на вечеря и се оттегли; гласът му бе плътен, сочен, но дрезгав, в него потрепваше едва забележима струна на несигурност.

Сервираха ни в общата столова. Почти не разговаряхме или аз не съм запомнила от разговора нищо. Срещу себе си виждах един уморен човек, който се хранеше и пиеше механично, без да усеща нито вкуса на изисканите блюда, нито аромата на чудесното вино. Спомням си, Той отклони десерта, извини се, надигна се от стола и се сбогува. Знаех какво ми казва с това: ти си тук, няма къде да идеш, моя си, ще те имам когато поискам.

Последвалите му визити обаче не бяха никак невинни. Той се нахвърляше върху мен като звяр, но свършваше бързо, беше пламенен, но любеше така, сякаш спринтира, а там, на финала някой бе засякъл времето му с хронометър. Мисля, че никога не изпита удоволствие. В леглото беше старомоден и неопитен като ученик. Извън него се затваряше в себе си, посърваше и остаряваше.

Благодарна съм му, че нито веднъж не дойде при мен пиян. Напиваше се после, може би от угризението, че ме е оставил в разгара на желанието. Това беше единствената му странност: караше ме да отпушвам бутилка шампанско и да изливам съдържанието й в улейчето между гърдите си - той очакваше щумящата струйка долу, с глава положена върху нозете ми и с полуразтворени устни. Това ме забавляваше - не е малко да имаш един Първи в краката си!…

Усещам, че ви е неприятно, но както вече споменах аз искам да знаете всичко за мен. Иначе, уверявам ви, аз живеех тихо и незабележимо като мравка. А около мене се поклащаше и вреше пяната на живота: гърмяха нескончаеми оргии, лееше се алкохол в страховити количества, виеха се голи хора, подивели двойки се чифтосваха навсякъде из резиденцията, в повечето случаи направо върху мрамора - и аз имах чувството, че Рим е възкръснал тук. Но защо се бавят в такъв случай варварите?

А Той постепенно се отпущаше, тъй че започнах да отгатвам защо е ту груб, ту нежен, ту злобен, ту безразличен, ту мрачен, ту ведър; не го видях обаче никога беззащитен. Когато ме допусна в проблемите си разбрах, че от времето на Макиавели не се е променило нищо, че онази негова формула „Разделяй и владей” е станала по-гъвкава и по-услужлива. Той, Първият секретар на окръга я претворяваше в действителността по начин, който не може да не предизвика възхищение. Не поклащайте укоризнено глава, защото по-нататък ви очакват далеч по-големи и по-грозни изненади. Ето как се интерпретираше Макиавели на наша, родна почва:

Отначало с някакво дяволско шесто чувство Той долавяше, че след време ще му е нужна подкрепата на даден човек, на строго определен човек от неговата ръководна кохорта; няма власт, която да не е подложена на удари. И той започваше да го ухажва: насърчаваше идеите и замислите му, хвалеше го в отчети и доклади, даваше го за пример на събрания и пленуми, допущаше го все по-близо до себе си. В подходящо подбран момент, когато онзи, с лаврите се успокоеше и се възгордееше, когато се смяташе за неуязвим и несменяем, биваше въвлечен в афера, която привидно обещаваше лесни успехи, а всъщност беше хлъзгава и мръсна. В блатото й го подмамваше друг човек, неудобен на Първия; така от тази игра се печелеше двойно. Малко преди да се разнесат виковете за помощ, това не трябваше да става, в ролята на спасител се явяваше Той. Но вече нямаше и следа от предишното му благоразположение; пострадалият беше длъжен да разбере че е съгрешил и го очаква наказание. Първият го снемаше, оставяше го за известно време без работа, а после го назначаваше на…по-висок пост. И го съветваше да приеме за свой заместник човека, който го беше подмамил в блатото. Усещате ли с каква неистова омраза е претоварена стълбата на властта? Но само с омраза ли е претоварена тя?…

Естествено, оттук нататък Първият можеше да разчита на виновника всестранно. Ето ви пример. Веднъж се бях оплакала, че водата в банята е прекалено остра за тялото ми; беше разбира се каприз.Няколко дни след това в двора на резиденцията спря кола, клекнала до ресорите от непосилния си товар. Кашоните, които разтовариха и внесоха в бездънните складове на сградата бяха пълни с висококалорично и висококачествено сухо мляко. В продължение на месеци във ваната ми шумолеше валута; млякото беше внос по второ направление. Беше го бракувал за мен генералният директор на аптечното управление: солиден мъж на преклонна възраст, председател на комитета за трезвеност и най-активен участник в споменатите оргии, герой на социалистическия труд; колко е болно това общество, щом като излъчва героите си от средата на фармацевтите! Без съмнение и той бе задължен на Първия по известната ви вече схема.

Междувременно аз се дипломирах макар и със закъснение; събитие, което остана незабелязано тук. И се нахвърлих с настървение да уча чужди езици. Хм! Спомням си една от срещите ни със следователя, на нея Трайков беше атакуван твърде нелепо и смехотворно:

- При това знае немски!

Боже милостива, и това се преценяваше като престъпление?! Не можех да повярвам на ушите си - и реших да проверя дали съм чула добре изтърваната реплика:

- Та нали трябва да знаем езика на враговете си?

- Да, но той чете забранени книги - потвърди следователят моите опасения. Ухилих му се глупаво, а той премигна и ме изгледа с подозрение, защото такава реакция не се предвиждаше. Апропо, библиотечните лавици на резиденцията са натежали от философска книжнина, която никой даже и не разтваря ей така, от едното любопитство.

Сега съм сигурна, че се питате защо толкова бързо съм се отвърнала от Трайков. Грешите. Аз непрекъснато следвах съветите му дори без да го съзнавам. Мисля, че такова присъствие е по-ценно. Веднъж един приятел ми каза:

- Знаеш ли, когато спя, усещам че ме болят ръцете, особено дясната. В такива мигове изпитвам желанието час по-скоро да се събудя, за да ги лекувам, а събудя ли се, ужасно искам отново да заспя.

Този мой приятел е безрък. Смятам, че ви отговорих.

Случайно научих, че философът се е пропил. Зарязял е и работата си, и семейството си, и къщата си - никой не знае къде замръква, къде осъмва. Може ли някой да ми обясни защо всички умни мъже в края на краищата се пропиват - и се хабят нахалост?

Разбира се, че не го бях забравила. Както не бях забравила и обещанието си за отмъщение. Прави са философите когато казват, че най-ценното в живота е споменът. Ще си разреша да прибавя: действеният спомен. Споменът, който поправя нещо в човека, който го заставя да тръгне нанякъде, към някаква изоставена някога от него цел. И да се заеме отново с това, което преди време не е успял да довърши; да долюби, да пожали, да се пречисти, да пожъне посятата в сърцето си омраза…

Както вече знаете, в резиденцията не проникваше нито чужд крак, нито чуждо око. Заслугата бе на войниците, които охраняваха зорко спокойствието на нашето ежедневие и на нашия сън. Един от най-важните им постове - наричаха го пост № 1 на окръга и не влагаха дори капка насмешка в твърдението си - бе този при бариерата, която преграждаше пътя към светата ни обител; тя отстоеше на около двеста метра от нея. Тъкмо там срещнах оръжието, с което отмъстих за Трайков. Но само оръжието ли срещнах там?

Беше есенен ден, гората бе почнала да се шари. Този дрезгав сезон, в който годината остарява, но не й се ще да повярва, че е вече обречена, ражда най-чистите цветове и ги пръска щедро по листата на дърветата, по храстите, по ливадите, по водата на потоците , даже из въздуха: лек, подвижен, пъстър като перата на птица. Бродех сред тях, опипвах ги с поглед, докосвах ги внимателно, за да не разруша магията им - и изведнъж се оказах пред бариерата. Всяка бариера за мене е анахронизъм; тя е създадена, за да бъде преодоляна. Зад тази, която ме отделяше от света, стоеше войник с автомат. Спрях се и понеже бях зажадняла за човешка реч, подвикнах към него леко и дръзко:

- Ей, гадже!

- Моля? - прошепна смаяно войникът.

- Я ела тук - повиках го аз с пръст; поведението ми беше наистина детинско.

- Не е разрешено! - натърти войникът сериозно и не мръдна от мястото си.

Настъпи пауза, в която направих няколко крачки напред и успях да го поразгледам. Нямаше нищо за отбелязване: освен че бе висок на ръст и строен, той беше светъл и със сини очи: такива са очите на доста хора от Карловския край - нито наситено, нито воднисто сини; това е по-скоро синьото на високото, безоблачно небе по пладне или пък на синчеца след дъжд.

- А ти искаш ли? - реших да продължа играта и поех инициативата.

- Какво да искам? - вече по-смело запита той.

- Много неща. Като начало обаче трябва да дойдеш при мен - дяволито го подканих аз.

След кратко колебание той без да се оглежда, нещо, което ми хареса, тръгна към бариерата, наведе се, за да премине под нея, но веднага се изправи, нещо, което ми хареса още повече, след което я прескочи, нещо, което ми хареса най-много.

- Здравей! - подадох му ръка аз.

- Здравей! - пое я той; ръката му беше твърда, но малка, с дълги тънки пръсти - сигурен белег за богат вътрешен живот.

- Какво ще кажеш, ако ти предложа една разходка? - запитах смирено аз.

- Опасно е - отговори той; в гласа му потрепна съжаление.

- За кого? - промълвих и замрях в очакване; неговият отговор щеше да оформи едно мое внезапно и, както се оказа впоследствие, съдбоносно решение.

- За теб - каза той убедено - и с това окончателно ме покори.

Край бариерата останахме още десетина минути; наближаваше смяната на караула.  Време достатъчно, за да си определим среща на следващия ден, когато той бе свободен от наряд. А след няколко нощи, малко преди разсъмване, когато поредната оргия вече изнемогваше го въведох тържествено в покоите си. С изненада открих, че очите му не се сляха с небесносиния цвят на моя апартамент, а го осветиха и така той изглеждаше завършен.

Така започна най-хубавия период от моя живот; дотогава аз не бях обичала истински. Мъжете идваха при мен, за да вземат своето - и го получаваха, с дребни изключения, на най-ниската цена: парите. Те им осигуряваха едничкото чувство, което ги правеше по-силни, отколкото са - чувството за собственост. Аз бях тази, която давах - и се заблуждавах, че имам нещо повече от себе си. Всъщност бях по-самотна от всякога тогава, когато те бяха при мен. След Камен, така се казваше войникът, аз бях убедена: този, който обича, непрекъснато дава и непрекъснато става по-богат, независимо какво и колко получава.

Камен идваше в апартамента ми почти всяка нощ, дори когато трябваше да бъде на пост там, при бариерата. Донасяше ми стрък цвете, букет листа, някое камъче, клонка с причудлива форма, перо от птица; винаги нещо ново, живо и загадъчно, което предизвикваше размисъл. Притежаваше здраво и странно чувство за красота. За него нямаше нищо несъвършено и грозно, всичко беше създадено точно такова, каквото трябва да бъде. С мен се отнасяше просто и естествено. Никога не ме упрекна за миналото ми, сякаш се бях родила в деня на нашата среща. Нито веднъж не забеляза, че съм по-възрастна от него, макар това да личеше. Усещах се щастлива. След като бях научила толкова неща за света, аз се учех да живея.

Той възприемаше и изкуството по странен начин. Когато разглеждахме албум с репродукции, седнали един до друг в леглото, можеше да възкликне за някой натюрморт на Матис:

- Колко много хора има тук! - и аз наистина ги виждах там, където ги нямаше.

Или пък да поклати глава пред рисуваните в лудницата капричия на Гоя:

- Как така ни е разбрал преди толкова време?! - и този коментар бе достатъчен, за да ме върне на земята.

За разрушените в грапавото, неравно небе слънца на Ван Гог той каза:

- Този човек е нещастен! - и аз съм убедена, че Досев щеше да го почерпи, ако можеше да го чуе; забелязахте ли сегашното време на глагола?

Все пак, какво толкова странно има във вкуса му? - питате се сега вие. Нищо, разбира се. Той просто възприемаше изкуството с душата си и когато го коментираше, всъщност се саморазкриваше. Беда ли е това, че обожаваше в еднаква степен Бах и Вивалди, че се прекланяше еднакво ниско на Маркес и Айвазовски, че се възхищаваше с еднаква сила на Хайям и Лорка? Едва ли. Не бива да се забравя, че беше само на деветнайсет - не започнах ли и аз тогава? С риск да се повторя ще ви кажа: намирам за твърде печален факта, че ние се раждаме закъснели, а за съжаление имаме само една младост и един живот. Който в края на краищата ни заставя да влезем в състава на нестройния си хор, след като сме се убедили, че притежаваме всички качества да бъдем солисти. Говоря за човешката индивидуалност, преследвана и бита, мачкана и тъпкана, тормозена садистично и преднамерено от тези, които наричат себе си авангард на класата…

Първият, който ме посещаваше два-три пъти в месеца, не забеляза промяната - а тя личеше във всичко мое и във всичко, което ме заобикаляше. Увлечен в планове, мероприятия и инициативи, той изобщо нямаше да я забележи, ако не му бяха помогнали. От всички мерзости на този свят най-отвратителна е подлостта, която сътрудничи при убийството на любовта, когато тя е в полет. Извършиха го от засада, като застреляха и беззащитната птица, и приютилото я небе…

В деня на убийството Той пристигна в резиденцията рано сутринта - нещо необичайно за него - влезе в стаята ми без да поздрави, пъхна в касетофона някаква касета и ме повали на леглото. Прозвуча тиха, позната музика. Стиснах зъби и му се отдадох. Музиката секна, а след кратка пауза дочух гласове, шепнещи, влюбени, до болка познати гласове. Той беше невероятно настъпателен и груб. Гласовете бяха заменени от стенания и аз ги познах. Полудях! Разкрещях се като ранено животно, заблъсках го с юмруци, задрасках го с нокти, помъчих се да го отхвърля от себе си. Но той беше силен и за пръв път го направи както трябва.

Веднага след като вратата хлопна зад гърба му, застягах багажа си. В помещението на ротата ме уведомиха, че Камен е откомандирован. Всички опити да науча новия му адрес бяха напразни. Мерцедесът ме застигна когато вече бях прескочила бариерата. Двама яки мъже, които не познавах, ми помогнаха не особено ласкаво да се кача в него. Черната кола ме остави пред къщи. Откъде телохранителите ми знаеха къде живея?

Заключих се и проживях една седмица в пълна самота; опитвах се да подредя себе си. Люшках се между отчаянието и надеждата, между жаждата за мъст и разкаянието; в мен напираше радостта, че съм се отървала от натрапения кошмар и ридаеше мъката, че съм пропиляла единственото ценно нещо, което притежавах. След това се втурнах да търся изгубената си любов. Беше направо ходене по мъките. Навсякъде ме посрещаха с любопитен поглед и ме отпращаха с повдигане на раменете. Ако някой някога иска да нарисува героя на нашето време, непременно трябва да има предвид този детайл: безпомощно повдигнатите нагоре рамене. Мисля, че той е достоен да замени лицето му, отсъстващото му лице.

Една нощ сънувах лош сън. В него майка ми ме гонеше насърдено и зло, сипеше ругатни и проклятия след мене, а между тях току повтаряше:

- Тебе господ ще те съди!… Тебе господ ще те съди!…

На сутринта отидох във военния съд, представих се за роднина на Камен - а не беше ли така? - и поисках сведения за него. Получих ги и олюлявайки се тръгнах нанякъде, накъде-беше все едно. Делото му бе гледано предния ден. Беше обвинен в тежко престъпление: отклонение от пост на особено важен обект със стратегическо значение за отбраната на Родината. Присъдата - три години дисциплинарна рота - не подлежеше на обжалване.

Искаха, разбира се, да го омърсят. Да го пречупят. И да го накарат да се откаже от мене. Бяха плюли в моята душа. Но защо и в неговата?

По-нататък трябваше да премина през дeвeтте кръга на ада, за да науча адреса му. Преминах ги - научих го. Но тази моя победа си остана самотна. Пишех му писма - връщаха се с надпис „лицето с неизвестен адрес”; бяха отваряни, усещах как от гъсто изписаните редове се надига и ме обгръща непристоен, циничен, зловонен смях. Пращах му колети - връщаха се и те, но празни; дано поне бях нахранила и стоплила някой гладен и премръзнал. Поисках свиждане - отказано ми бе „Поради лошото поведение на изтърпяващия наказанието”.Реших да отида там, на място, като си казвах: няма да ме върнат, ще ме съжалят, хора са все пак. Върнаха ме и още как! - с такава неприязън, с такава злоба, с такава закана в очите, че аз се изплаших. Повече се изплаших обаче, когато видях огромната каменна кариера, заградена от диви, непристъпни урви, опасана с бодлива тел, охранявана от боядисани в червено вишки; там някъде долу изнемогваше и моето момче. И се помолих: боже господи, опази поне здравето и живота му!

Видяното ме принуди да се унизя. След дълги колебания и терзания пъзвъних на Първия. /Вие, надявам се, разбирате, че Той няма нищо общо с онзи първи, за когото ви разказах в началото; разликата между тях не е само в малкото и главно П/.

Първото му изречение беше:

- Не ви познавам! - и, колкото да ви се стори чудно, той не грешеше,

а последното:

- Слушай, к…., ако не престанеш да разиграваш комедии, ще превърна живота ти в трагедия!

Досега никой не ме беше наричал с тази гадна думичка! Що се отнасяше до заплахата му, тук не беше прав - едва ли имаше по-голяма трагедия от тази, в която играех главната роля. От което си извадих извода, че беше редовен посетител на най-добрия провинциален театър в страната.

Още същата вечер написах обстоятелно, но точно писмо до Главната прокуратура. В него не криех нищо. Отговорено ми бе сухо и ясно,че присъдата е справедлива, че не подлежи на разглеждане по реда на надзора и че мога да бъда подведена под съдебна отговорност за злостна клевета.

Това писмо имаше още един, твърде показателен отговор. От деня, в който бях напуснала резиденцията, мъжки крак не бе пристъпвал прага на моя дом. И ето, една вечер на вратата ми се позвъни. Помислих, че е Трайков / философът беше потънал нейде / или някой от художниците, и отворих. Но мигновено отстъпих крачка назад. Рамката на вратата бе изпълнена от едно валчесто страшилище, което ме изгледа изпитателно, хареса ме, бутна ме настрани и се затъркаля през антрето към стаята, където се тръшна върху първия попаднал му стол; столът издаде жалостив стон.

- Но кой сте вие? - запитах го аз, изтръпнала от страх.

- Приятел! - изломоти страшилището, като щракна с пръсти покрай ухото си; досега не мога да си обясня какво трябваше да означава това.

- И какво желаете? - запитах го повторно. Формите му бяха действително внушителни: беше едър, с огромни гърди, шкембест, с пипонеста глава, плешив.

- Аз си го нося - ухили се добродушно той и извади от вътрешния джоб на сакото си бутилка долнокачествен коняк. Лицето му беше червендалесто, като червеното бе рохкаво и осеяно с черни точки; така изглежда срязаната диня. Там, където обикновено се намира дръжката на динята, стърчеше индиански кичур коса; изобщо, скалп и половина.

- А мезе нямам. Пък без мезе не може, нали? Не може. И без другото мезе не става, но за него - сетне - продължаваше да ломоти неканеният гост, като при последното изречение ме изяде с поглед.

Разтичах се, поднесох каквото имах и седнах зад чашата си, в която той бе налял една царска глътка от скъпоценната течност.

- Наричай ме Пейчев - великодушно ми разреши той, а след като пихме за срещата, додаде: - Дядо ми са го викали Пейо, ама Пейов е просташко, нали така, та Пейчев са ме нарекли, да, Пейчев.

Когато бутилката бе преполовена, Пейчев предяви претенции към музикалното оформление на вечерта; от касетофона извираха тихи блусове:

- Тази музика не ми харесва. Хич ли нямаш нещо за душата, сръбско например? То не е разрешено, ама хайде, от нас да мине.

А в краткия, бурен процес на пресушаването й, когато той се раздрънка като разбрицана каруца по нанадолнище, научих, че е председател на окръжната дружба на БЗНС. Това ме озадачи и потвърди някои мои опасения. Реших да пристъпя към активни действия; възможно бе той да спре с пиенето и да поиска онова, за което бе изпратен. Хитринката, на която разчитах бе проста. Отидох в кухнята, за да изхвърля пепелника и да донеса още алкохол, отпуших бутилка червено вино, налях го в кристална кана, отсипах малко от пепелта в нея и се завърнах с уловката си в стаята. Спрях пред  масата и тържествено произнесох:

- Памид. Производство 1949 година. Само от грозде.До вчера беше в станимашката изба.

Той пое каната, вдигна я пред очите си, взря се в остарелия за мигове рубин и възкликна:

- Че то даже хванало плесен, бе. Браво! Така те искам!

Половин час по-късно той бе готов - и положен с върховни усилия в леглото. Наметнах се, изтичах до уличния телефонен автомат и повиках Бърза помощ, като обясних за кого става дума. Линейката взе похъркващата развалина без каквото и да е бавене. Изпратих носилката до входа на кооперацията. След което изтичах отново до уличния автомат, набрах един номер и викнах в слушалката:

-  Ало, дежурния по комитет? Току що откараха другаря Пейчев в болницата. Състоянието му е тежко.Той помоли да алармирате незабавно Първия. Направете нужното.

Горкият човечец! Само след месец той бе свален за „несправяне с поставените му задачи” и изпратен на друга работа. Трябваше ли да го злепоставя? Разбира се. Защото малко преди да изпадне в състояние на неадекватност бе изрекъл, преплитайки набъбналия си език:

- Ех, че си миньон! Миньон за милион! Ама Първият има вкус, нали?…

Неговото посещение бе начало на едно упорито и дълготрайно движение към моето жилище, движение, което с основание може да бъде назовано „Курс за преподготовка на ръководни кадри, раздел етика и морал”. Веднага трябва да подчертая, че то се извършваше по низходяща градация, като постепенно обхвана и най-низшите звена на управлението. Защото следващата визита ми бе нанесена от шефа на Отечествения фронт, сменен набърже от шефа на профсъюзите, сподирен на свой ред от шефа на Комсомола. Така аз се сблъсках с цвета на обществото, опознах го и разбрах защо то е толкова нехайно, толкова безгрижно, толкова весело - и защо преуспява.

Естествено, аз се справях с нелеките проблеми, които ми поставяха участниците в движението, защото притежавах солиден арсенал от малки хитрости. И защото прилагах неизменно доказалия своите преимущества индивидуален подход, отчитайки ранга и характера на всеки от тях.Така например изпратих като колет председателя на комитета на активните борци, кръгъл като топка млад човек, който вероятно по време на съпротивата е протестирал срещу фашизма от пелените си, в един от старческите домове на окръга, където се прилагаше твърде успешно лечението чрез глад. А председателят на комисията за борба против антиобществените прояви - в незабравимата ми резиденция; спомням си, това се случи в петък, обичайния ден на оргиите. Но най-трогателно и изискано се отнесох към командващия армията: за него извиках такси, водачът на което пое ангажимента да го достави на жена му по бели гащи - по време на интересното събеседване изтръгнах от мъжественото му сърце признанието, че тя го обича много, дори го ревнува. Генералската си униформа той не потърси: или го беше срам, или беше забравил къде е бил, или държеше да ми остане мил спомен от съдържателно прекараната с него вечер. Запомнете, моля ви, тази униформа: по-нататък тя ще играе важна роля в моя разказ.

В хода на горните събития в мен се затвърди впечатлението, че Първият гонеше с тях още една цел: смяна на караула, който бдеше над здравето на обществото. Доказа го цяла серия смени на върха. Но защо го правеше? Защото предстоеше конгрес, на конгреса Той трябваше да се яви горд и силен, подкрепян единодушно от кадри, които умираха от неистовото желание да му засвидетелстват предаността си. За да си кажат там, горе, във висините: знае си работата нашият човек - народът му е сплотен и го слуша, в огъня ще влезе заради него… Забележете: не „след него”, а „заради него”! Хитър беше мръсникът; мръсникът е винаги хитър. Но имаше ли изобщо чисти хора?

Когато отшумя и този период от живота ми, аз отново се оказах на кръстопът. Въпросът - как да живея по-нататък? - е стоял неведнъж пред мен, но никога така насъщно, остро, болезнено. Възможните отговори бяха много, но нито един от тях не ми допадаше. Най-нормалният, да стана учителка, за да даря на питомците си знанията, които притежавах, означаваше да се превърна в селска даскалица; нещо, което ме отблъскваше с перспективата на оеснафяването. Най-ненормалният, да възобновя предишната си дейност, на която съгражданството ми се отдаваше със самозабвение и която ненавиждаше до смърт, означаваше да изневеря на любовта си; моето момче все някога щеше да се завърне и бях длъжна да се опазя достойна за нея. Между тези два отговора също не се дишаше - аз съм, както вече сте разбрали, човек на действието, а златната среда е неподвижна и самодоволна; всъщност, тя е едно безбрежно блато. Въпреки това опитах да си намеря работа, надникнах и в музеите на града, и в редакциите на вестниците му, и в културните му домове; посрещаха ме с усмивка, разтапяха се в любезност като захарчета в чаша чай и ми предлагаха едно-единствено работно място- леглото. Не страдам от манията за преследване, но мисля, че навсякъде около мен витаеше сянката на Първия. Тогава реших да избягам някъде и решението ми беше справедливо и добро. Но къде? Та нима не виждах, че светът около мене се крепи на едната покупкопродажба - купуваха се и се продаваха съвести, и то срещу мизерен къшей поруган хляб. Печалното в този общовалиден факт бе, че никой не получаваше това, което заслужаваше. Кой в такъв случай се радваше на така създадения излишък? Вие, разбира се, се досещате кой.

Вестта за Трайков ме завари неподредена и омърлушена. В градското младежко вестниче-парцалче се появи статия за него. Беше напуснал страната и служеше на не наши интереси зад желязната завеса. Обрисували го бяха с най-нежни краски: пияница, пройдоха, развратник, човек, изоставил не само семейството и децата си, но и обществото, на което дължи всичко…Аз знаех чия съвест трябваше да избърше парцалчето.

Можех ли да направя като него? Не. Досещах се, че за мене там ще бъде отворена само една врата - на публичния дом. Но можех да си поиграя с нечии нерви - и да се насладя на играта си. Влязох във вече познатата ви телефонна кабина и навъртях един познат ми телефонен номер. Когато ме свързаха, изрекох колкото се може по-убедително:

- Имате много поздрави от Трайков. Добре е и в момента пише есе за положението у нас. Есето е критично и засяга моралния облик на строителя на социализма, от обикновения труженик до ръководителя. В него са казани само добри думи за Вас. Според Трайков Вие сте единственият човек, който го е разбирал и му е помагал в най-тежките мигове на живота му, дори когато е трябвало да залагате на бита карта положението си… Не, аз само изпълнявам едно приятно поръчение. Дочуване.

Млъкнах, но не пущах слушалката. Там също не се затваряше. Там още не се бяха опомнили от оглушителната плесница. Знаех какво ще се случи там след като отекне нежният й гръм. Защото там всеки разговор се подслушваше  и записваше. Защото там робуваха на една стара максима: хвали ли те враг, ти си му приятел - и тежко ти!

Излязох от кабината и се сблъсках с възрастна, зле облечена жена.Вървеше приведена към тротоара и замислена. Извини се, а трябваше да се извиня аз. Наистина ли трябваше да го сторя?

Според мен няма лоши хора - има лоши създатели. И възпитатели. Макар, че възпитанието ми напомня грим; достатъчна е само една парлива, изстрадана сълза, за да го размие - и да открие истинското лице на човека. А да създадеш човек е и трудно, и отговорно. Защото той носи не само твоето име, а и това, което си внедрил в него още от утробата си, и това, на което си го обрекъл с първата глътка засукано мляко, и това, което си му заръчал още при първата му крачка. Да създадеш човек е щастие, което трябва да те мъчи цял живот, защото той е твоето потвърждение и твоето отрицание - останалото, както е казал поетът, е мълчание…

Възрастната женица на която не се извиних, беше майка ми. Жестока ли съм? Вероятно. Но е сигурно това, че тя не ме позна - и на мене ми идеше да хвръкна от радост.

А там гърмът се бе разразил - и бе отнесъл Първия. Той бе свален, като му се изказваше благодарност за умело ръководство на поверената му организация. Не изпитах особено приятни чувства от победата си. На негово място щеше да дойде друг, който щеше да е като него: в тези неща има приемственост.

Опасенията ми се оправдаха. Защото по-нататък бях зрител на филм, който вече бях гладала. Започна се отново със слухтене около всяка моя стъпка. Този път обаче следователят бе значително по-умен и по-фин и сякаш съжаляваше, че си губим времето взаимно. След като ме изкара чиста като светица, той категорично осъди моето поведение и ми връчи срещу подпис лист хартия. Върху него между другото пишеше: лицето се изселва принудително в град Момино, срок за изпълнение - три денонощия.

Туй то! Не стига, че бях покварила този град, но ми се предоставяше възможността да пожъна същите успехи в още един. И защо, моля ви се сте такива скъперници? Та Господ е имал на разположение цели шест дни и пак е сътворил този свят грешен.

6.

В съдбовния за превъзпитанието ми ден станах в зори и направих кратка, но взискателна инвентаризация на гардероба си. Сетне старателно подредих в два кашона всичко, което ми беше необходимо за по-нататъшния съзнателен живот. Кашоните занесох в пощата и ги изпратих на новия си адрес; за мене пътят е свобода, а свободата не бива да бъде притеснявана от подробности. За из път си избрах леко и удобно облекло: бяла блузка, черна миди пола, велурени обувки. Преметнах през рамо бялата си дамска чантичка в която бях сложила документите си и една много скъпа касета, завъртях ключа на апартамента и поех към неизвестността.

Е, преди това спрях за малко пред огледалото и в мен се мернаха две думи - ученичка и скромно. Първата задоволи женското ми самолюбие, а втората…

Има една мисъл, която ни се набива в кратуните от ранно детство: скромността краси човека. Пълна глупост! Защото, кажете ми, защо нескромните, нахалните, наглите, изобщо хората с острите лакти и с дългите езици, които мелят без прекъсване: дай! дай! дай! - са винаги добре в живота, а пък несмеещите да поискат своето са скапани от бачкане и вмирисани на пот? Къде са украшенията на тази скромност или те звънтят само в горните думи - и залъгват народонаселението така, както са били залъгвани някога туземците: ето ви шарените дрънкулки, дайте ни всичко, което имате: земите и жените си, душите и златото си.

Услужливото сребро повтори разгневената ми физиономия и аз бях готова; човекът който тръгва на път трябва да бъде непременно и малко ожесточен.

Половин час по-късно вече стърчах край шосето, което отвеждаше към мястото на внедряването ми. Как звучи, а? Сякаш бях дама длъжна да се яви в някой знатен двор, за да развлича себе си и околните с присъствието си. Може би щеше да стане тъкмо така? Предпочетох автостопа като начин за придвижване, защото не ми се скучаеше в купе пълно с мълчаливци, които или спят, или четат, или се занимават с мислите си. Пътуването е било изживяване едно време, когато се е предизвиквало от някакво събитие: раждане, сватба или смърт, празник или нещастие. Тогава хората от едно купе са споделяли повестите на живота си и са ставали поне за час-два съмишленици. Днес рядко ще чуеш изповед и за това едва ли са виновни само скоростите. Нещо в нас се е изродило, притъпило се е, повредило се е, скършило се е - или вече изобщо го няма.

Някога четох легенда за един майстор, който построил мелница от дърво. Добра мелница била, когато я пуснал, пеела. Стопанинът го похвалил, но не му платил. Майсторът го изгледал с недоумение, засмял се, влязъл в мелницата, взел някаква нейна много дребна част и тя спряла. Напразно го увещавал стопанинът с пари и думи да я върне- майсторът се сбогувал и си отишъл. И мелницата вече не била мелница, скоро запустяла и рухнала под дъждовете и снеговете. Ей такава част погубваме ние в себе си и се чудим защо животът ни не върви, колкото и да го насилваме да тръгне.

Колата на която реших да се кача беше отдавна немита; това говореше добре за водача й. Защото и външността му издаваше не немарливост, а небрежност. Разговаряхме за дреболии, а паузите между думите се запълваха от пейзажа. И всичко щеше да бъде прекрасно, ако накрая той не бе поискал да му платя. В натура. Онази работа също била пътуване, най-хубавото пътуване, понеже била пътуване в неизвестното. Беше угасил колата си, бе излязъл от нея и бе понечил да тръгне към мене. Спрях го с една сочна, грозна псувня. Попадението бе невероятно точно. Той остана на място, вцепенен, с протегната напред  десница. Сякаш искаше да ми каже: ако знаеш какво те чака там… Обърнах се и закрачих спокойно по отбивката нататък, а в мене беснееше ярост. Доста дълго не чух шум на мотор зад себе си.

Вероятно в мен има нещо порочно, което се съзира от километър и тласка мъжете към обятията ми. Но нима съм виновна за това? Аз съм просто един обикновен човек с обикновени чувства и обикновени реакции. И ако искам нещо необикновено от този живот, то е да ме остави да живея нормално. Очевидно е обаче, че той е ненормален и бе естествено да ме приема не такава, каквато съм.

И сега, три години след онзи миг на стъписване споменът ми не е избледнял и излъчва светлина. Защото тогава имах чувството, че съм пред  платно, нарисувано от примитивист, довършил работата си преди минути: боите още не бяха засъхнали. Най-напред погледът ми откри небето-синьо и светло, дълбоко и топло, неподвижно, недостижимо. Току под него се бяха срещнали две планини: едната бе сурова, настръхнала, мъжествена, другата - нежна, заоблена, тиха. От върховете им към долината, нагъната стръмно, но плавно, се стичаха пороите на горите: тъмнозелените води на боровете бяха прошарени от потрепващите с неописуема покорност в тях струи на брезите. Планините се бяха сплели в прегръдка, която вероятно бе родила някога градчето. Приютено под нея, то бе застинало в някакъв божествен унес; сякаш не живееше, а сънуваше. Впечатление, което се нарушаваше от звънтежа на река - и въздухът сякаш бе лист, потръпнал от порива на невидим вятър. Всичко това бе толкова нереално, че аз заслизах надолу, за да се убедя в истинността му. И първия срещнат от мене човек бе… лудата на градчето.

Беловласата старица пресичаше широка поляна, пъстрееща от маргарити. Беше висока и слаба, задъхана и разчорлена. Бързаше, спъваше се и с мъка преодоляваше разстоянието до мен; походката й бе напрегната и тревожна, фигурката й сякаш искаше да политне. Когато в края на краищата ме достигна, тя изрече на пресекулки:

- Бързо! Предадоха го. Ще го хванат.

Очите й бяха трескави, в тях проблясваха искрици плач.

- За кого говорите? - запитах аз, смаяна и объркана; такова посрещане не бях предвиждала.

- Как за кого? За Васил говоря аз, за нашия Васил. Хайде де, защо стоиш? Какво чакаш?

Тя ме видя чак тогава - и очите й се замрежиха от недоверие.

- Ти чия си? - ето, това е въпросът: не „коя съм”, а „чия съм”. Вие разбира се, правите разлика между двата евентуални отговора; във втория се съдържа и отговорността, която всеки от нас трябва да носи - отговорност пред родител, пред род, пред някаква общност. И понеже мълчах, бях поразена от последвалия точен отговор на старицата:

- А-а! Знам те аз. Ти си самодива. Че какво търсиш тук? Защо не си при него? И защо премяната ти е бяла само до кръста? Но хайде - да тичаме да обадим!

Хванах я под ръка и влязохме тичешком в градчето: пусто, безлюдно, без никакви признаци на живот. В канцеларията на сграда, която се оказа исторически музей, ни посрещна благ, посивял човек, уморен и тъжен. Той изглежда познаваше добре странностите на лудата, защото веднага вдигна слушалката на телефона, а когато му се обадиха каза строго:

- Хей, вие! Няма ли да престанете да се подпирате на пушките като на геги и да печете агнета сугарета, като да не виждате теглото около себе си! Ударете тревога, защото Васил е предаден. Кой Васил ли? Предаден е Васил Левски. Как не ви е срам, магарета с магарета! Ще го хванат и после цял народ ще ви дири сметка.Чухте ли добре? - цял народ.

Изтръпнах! Ето каква била работата. А не беше ли права лудата? Не предавахме ли ние тоя светец  ежедневно, ежечасно, ежеминутно? И му плетяхме венци, съчинявахме му балади, пеехме му песни, кълняхме се в неговото име… И още нещо, което ме засяга лично: досещаше ли се старицата защо премяната ми е бяла само до кръста?…

- А вие? - запита ме умореният човек, след като отпрати успокоената старица. Обясних му накратко защо съм тук. Той прие обяснението ми толкова нормално, че аз се успокоих и се отпуснах.

Вечерта се запознах с моите доведени сестри. Те бяха четири; останалите или се бяха отклонили от начертания им маршрут, или бяха офейкали яко дим след първите изпитания, които им бе предложила новата действителност. Четирите живееха едва от седмица в тази обстановка и, по техните думи, все още не се бяха ориентирали в нея.

Ресторантът, в който вечеряхме, беше една  най-долнопробна кръчма. Други жени освен нас нямаше. Много скоро нашата маса стана обект на активен обстрел; по нея се сипеха цветисти изрази от всякакъв род и калибър. Шегичките бяха солени, но и дебелашки. Сестрите ми понечиха да отговорят, но аз ги възпрях; реакцията ни би била непростима. Знаех, че това ще ги предизвика. Знаех също, че грубият мъж е слаб мъж. Силен е този, който мълчи и не търси компанията на приятели, а действа като единак.

След тая съдържателна вечеря извъртяхме една разходка по главната улица на градчето. Разходка, която не бе възприета, както очаквах, като предизвикателство, но и от дружелюбност нямаше дори следа. Навсякъде ни съпровождаше и дебнеше плътната, непроницаема стена на мълчанието. Какво щеше да ми каже то по-нататък?

Къщата, която бе отредена за отбиване на гражданската ни повинност бе разположена между двете най-видни сгради на градчето: партийния комитет и кметството. Върху едната се развяваше червения флаг със сърпа и чука, върху другата - националният трибагреник. Върху фасадата на нашата бе опънато платно с лозунг: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” Разбрах, че тук можеше да се живее. Тези хора бяха човеци, щом притежаваха чувство за хумор; мисля, че това е главната отлика между човека и животното. Вдъхновена от този крилат лозунг спах спокойно до сутринта. През нощта валя дъжд: дълъг, тих, освежителен. Въздухът, който влизаше през  разтворения прозорец  бе мек и сладък като дъх на бебе.

Точно в осем на следващия ден направихме колективно посещение на кметството. Там в присъствието на две отговорни лица ратифицирахме ежедневния си договор за дружба, сътрудничество, взаимна помощ и неотклонение от дълга си; това щеше да се повтаря със завиден педантизъм дори в празниците. След което се заехме ентусиазирано да изпълняваме социалистическите си обезателства, тоест, спуснатия ни отгоре план. Беше ни дяволски трудно. Докато жените от звеното в което се числехме размахваха коси из ливадите, ние се бяхме излегнали под сянката на един кичест орех и оживено разговаряхме. Причината за тези задушевни отношения? Те просто не желаеха да имат нищо общо с нас. Не ни искаха и бяха готови да изпълняват и нашите норми, но да опазят редиците си чисти. Тяхна си работа. На нас така ни беше добре.

Седмица по-късно бях повикана при партийния секретар на оглед. Прие ме без да стане от мястото си зад бюрото, което оцених като липса на възпитание. Дълго чаках да ми бъде предложен стол и след като той не се сети да го направи, седнах сама. На бюрото му бяха разтворени моите документи. Последвалия разговор, в който взех участие само с утвърдителната частица и с мълчание ми подари натрапливото усещане, че в тях живее друг човек. Ето как протече той:

- Слушай, тук има някакво несъответствие. Ти била ли си някога кофражистка?

- Да.

- И най-добра в професията?

- Да.

- И си работила активно като сътрудник на апарата на окръжния комитет? - преди пропуснах да ви кажа: докато бях в резиденцията Първият ме беше назначил на тази синекурна длъжност.

- Да.

- Но тогава какво правиш тук ма, другарко? - този въпрос не получи отговор; все пак фамилиарността, съчетана с простащина е отвратителна.

- Може би си внедрена сред онези, за да упражняваш така необходимия им контрол? - предположи партийният, но аз виждах, че е сигурен в това. Не благоволих да отговоря, което се възприе като част от конспирацията.

- Но защо в такъв случай не ни обадиха? - тормозеше се той, а аз продължавах да бъда няма и загадъчна като сфинкс.

- А може би задачата ти е двойна: да контролираш и тях, и нас? -очевидно той не беше готов за второто си предположение, защото се уплаши от него и побърза да допълни:

- Това е то, проверката е висша форма на доверието, нали?

Кимнах му с глава - и той се облегна с въздишка на стола. Запали цигара, усмихна ми се; искаше да ме разположи към себе си. Но тъй като не бе успял да се освободи от съмнението, реши да ме доразкрие с една последна атака:

- Я си дай партийния билет. Ще те зачислим в нашата организация. Все пак трябва да плащаш някъде членския си внос.

Изсмях се и го оставих да се мотае в недоумението си. Вече в къщи помислих, че тази ситуация е извънредно изгодна и трябва да се използва на всяка цена. Той никога нямаше да се реши да пита за мен съответните органи; с тях никой не искаше да си има работа. А за мен не беше трудно да я затвърдя и да я доразвия; противникът ми не беше от моята класа.

Така, с чужда помощ направих първата и, струва ми се, най-важната крачка към спечелването на градчето. Тогава не го осъзнавах напълно, но след месец бездействие, месец, в който виждах как туземното население кипи от едва сдържана ярост, бях вече убедена в това. За осъществяването на плановете относно нашата неприкосновеност ми беше нужно съдействието на моите сестрици. По-долу ви предлагам леки зарисовки на портретите им. Те не претендират за изчерпателност, но аз се надявам, че по-нататък ще ги усещате все по-пълнокръвно.

Ани беше човек на внезапните решения. Палеше се бързо и бързо гаснеше. Във външността й имаше нещо циганско. Беше средна на ръст, мургава, със зелени очи;  гривните и обиците й нямаха брой. Вероятно привличаше мъжете с огромните размери на бюста си; те забелязват най-напред тази природна даденост. Основната част от контингента й бяха чужденците, и то представителите на северните народи;  разнородните полюси се привличат. Говореше много, така че можех да бъда спокойна; тя нямаше да ми създава грижи. Можех да ги очаквам единствено от неукротимия й темперамент.

Пълна противоположност на Ани беше Тина; флегматична, отпусната, с бавни движения. Преди да вземе някакво решение тя сякаш го обмисляше, но това бе погрешно впечатление. Беше руса, черноока и едра, но фасадата й бе плоска. Това момиче сваляше мъжете с краката си; имаше, както казват те, бедро до сливиците. Връзките й бяха от средата на тази маса от обществото, която не работи, а борави с много пари: дребни мошеници, спекуланти, хора на валутните афери. Беше лековата и можеше да тръгне с всеки срещнат. Не беше особено почтена. Щях да имам грижи с нея.

Рена мразеше всички и всичко около себе си. Беше издънка на известен, стар род, родителите й бяха интелигенти. Приличаше на малка, крехка и чуплива статуетка. В нея наистина имаше нещо порцеланено, но само като външност. Вглъбена, мълчалива, с играеща по устните й разсеяна усмивка, в следващия миг тя биваше разярена като тигрица и не търпеше възражения. Беше своенравна и непредвидима като поведение;  нещо, което привлича мъжете като магнит. Умееше да защитава интересите си и го правеше с артистизъм. Имаше високо мнение за себе си. В това виждах бъдещите си тревоги с нея.

Малкият ни кръг се затваряше от Кети. Външно тя нямаше нищо общо с нас. Беше непривлекателна, малка, трътлеста, но удивително подвижна; пълните притежават тази особеност. Беше по-възрастна от нас и, естествено обичаше компанията на младите мъже и на юношите. Постоянно пълнеше царствената си глава с глупости, но умееше да мисли и разговаряше сносно на всякакви теми. Беше добродушна, ядосваше се рядко и краткотрайно. Вероятно щеше да има голям успех като съдържателка на публичен дом, но действаща съдържателка; пълните са сладострастни. Тя злоупотребяваше с алкохола: често, особено вечер, ръцете й потреперваха.

Четирите притежаваха и някои общи черти. Те оценяваха трезво положението си /дори Ани/, обичаха реда и чистотата /дори Тина/, не бяха надменни /дори Рена/, предпочитаха ефектните дрехи, финото бельо, скъпите цигари и напитки /дори Кети/. Всички те бяха обединени от чувството си за отнета свобода и нито за миг не преставаха да мислят как да я възстановят. Желаех да им помогна, можех да го направя, но все още не знаех как, въпреки, че долавях смътно светлинката на прозрението.

В края на споменатия вече месец свиках общо събрание с една-единствена точка на дневния ред: обсъждане на положението, в което се намирахме. Това, естествено, предизвика бурното недоволство на призованите да присъстват; всички ние бяхме индивидуалистки и всяко сборище от подобен характер ни отвращаваше. Но аз бях лаконична и красноречива:

- Какво, да не би да искате да изживеем живота си тук?! - и дори Рена укроти изписалото се по лицето й презрение.

След краткото ми встъпително слово се развиха яростни дебати, доста по-съдържателни, отколкото можете да си представите и далеч по-градивни, отколкото предполагах и самата аз. В резултат се оформиха следните решения:

1/ Започваме да развиваме трудова дейност, като продължаваме да го даваме монахини;

2/ Отваряме очите си на четири;

3/ Внимателно опипваме слабите места на властта и съответните й органи;

4/ Хитро, точно и деликатно парираме всеки опит за намеса в живота ни - и на свой ред се намесваме в живота на Момино;

Толкова на брой бяха и забележките:

1/ Никой не върши нищо на своя глава;

2/ Всяка от нас споделя всичко с останалите;

3/ Всяка се подчинява на общата воля;

4/ Действа се по принципа „Целта оправдава средствата”, което означава, че се допускат, ако е необходимо отклонения от втората част на точка 1.

Вие се усмихвате? Намирам реакцията ви за закономерна. Но нашата държава е бюрократична и това не може да не влияе на човека. А какво ще кажете, ако научите, че ние подписахме документа, в който изложихме известните ви вече решения? Да, да, подписахме го. Защото трябваше да бъда сигурна, че те ще бъдат изпъл нени. Но какво е един документ? - питате сега вие. Не се отнасяйте, моля ви, с пренебрежение към този вид хартия. Всеки документ е насилие, плаши и настоятелно напомня за себе си. Отговорете ми, не ви ли задължава и най-обикновената разписка за неплатен ток или за неплатена вода да тичате при инкасаторката; вижте каква дума - тя инкасира! А защо бързате? Защото заплахата, колкото малка и невинна да е тя, виси като дамоклев меч над главата ви. А ние сме затрупани от всевъзможни хартийки, които ни се изпращат едва ли не всеки ден. И какво постига държавата с тях? Държи ни в подчинение, разбира се. Хванала е здраво юздите ни и никога няма да ги пусне, понеже ще се обрече на гибел. Да не си мислите, че по този начин тя само осигурява заплатите на многобройните си чиновници? Ами! По-друга цел преследва тя, далеч по-хитра и жестока, изтънчена и зловеща.

Защото документът обтяга нервите на човека, колкото и да не е лабилен той, обърква го, отнема му времето, спъва творчеството му, прави го зависим, обезличава го; той не принадлежи на себе си, а на държавата. На великата, всемогъщата държава на страха. Той се превръща във винтче, гайка, болтче, механизъм на държавата. И нещо значително: той вече не е само консуматор на документи, а и техен производител. Самият той вече е един страшен документ: документ за съществуване.

А ако човекът се откаже от документа, ако се отвърне от държавата? Естествено, той ще бъде отхвърлен от гигантската машина. Порицан. Низвергнат. Ще отпадне от системата, ще се подложи на удари под кръста. И накрая ще загине. Измислени са хиляди начини за неговата сигурна смърт, наречени закони. В края на този век е трудно да бъдеш отшелник. Като мен в това малко градче, приютено под  две планини.

О-о, аз съм длъжна да кажа няколко думи за него. И ще го направя с удоволствие. Не защото бях негов жител в продължение на три години, а защото то заслужава нищожното ми усилие.

Момино е малко, чисто и спретнато градче, което живее спокойно и тихо, почти незабележимо. А някога не е било така. Някога мъжете му, будни и предприемчиви книжовници, проповедници, учители, търговци и занаятчии, изобщо хора на словото и делото, са били истински българи. Някои от тях са сред първенците на нацията. Но ударила камбаната на Априлския бунт срещу турската тирания и градчето се превърнало в пепелище. То вдигнало отново къщите си, но пе.пелището в душите останало. Днес то, за съжаление, е още там - и сивее страшно. Днес в мъжете не могат да се разпознаят чертите на предците им, те само носят техните имена, което, ако си спомняте, не означава отговорност.

Разположено амфитеатрално по сключени като венец над долината хълмове, градчето е разсечено от главна улица, на която са разположени най-важните му обществени сгради. Не за собствено удобство ще ги разделя на две, а защото, когато са строени, те сякаш са степенувани по значение и са разграничени по същата причина.

От едната си страна, горната, улицата започва с историческия музей. Най-достойният експонат в него е шепата овъглено жито, оцеляло от пожара на бунтовния Април, което, ако се посее, сигурна съм, ще даде плод. Следва културният дом, тежък, мраморен и хладен. Той отваря вратите си само в събота, когато се върти по правило отдавна остарял филм. В тази редица и в тази последователност се намират кметството, нашата къща и партийният комитет; в тях няма нищо, достойно за отбелязване.

Срещуположната страна се открива с малък площад, сред който пилее струи стара чешма. Тази вода е платена с кръв, понеже благодетелят на градчето, разорил се след като я докарал дотук, е съсечен от ятагана върху коритото на чешмата. Следва църквата, леко дръпната назад, сякаш за да се отдалечи от суетата на улицата. Храмът е разкошен, изпълнен с великолепни икони и дърворезби. Веднъж влязох в него, за да запаля свещица и да се помоля за моето момче - и се усетих сподирена от присмехулни погледи. За съсед на църквата е възможно най-неподходящо подбран хотел-ресторантът. Хотелът, иначе пуст, се оживява през пролетта, когато в него се настаняват пристигнали на лагер спортисти, а ресторантът е оживен по всяко време. Тук му е мястото да отбележа, че разпределението на труда в градчето е забележително: докато жените му се грижат за хляба, мъжете му се наливат юнашки, като пият заради самото пиене. До ресторанта се намира тото-пункта, по-нататък - няколко магазина, които са винаги отворени и винаги затворени. Колкото и да е странно, така е, а за този факт аз нямам достатъчно убедително обяснение.

Успоредно на главната улица протича реката; един зелен коридор, който шуми и се пени, звънти и пее, от което въздухът се пълни със свежест и трепет. Над реката, току след последната къща на градчето се извисява огромен железопътен мост. По него често преминават влакове: пътническите припкат по релсите, товарните крачат тежко като бременни жени. Това задъхано движение се наблюдава спокойно и пренебрежително от гробището, вдигнато на височина, вероятно за да бъде по-близо до небето. Железопътната гара е отегчена и уморена; във всяка гара има някаква умора. Под гарата се намира градската баня с курни, останали от турско време. В събота тя е женска, в неделя - мъжка; понеделникът е труден ден, в него поне трябва да изглеждаме трезви…

Моето разпиляно описание все пак ви дава някаква макар и минимална представа за това, че градчето притежаваше всичко за един нормален живот. И го живееше лениво, вяло, тромаво, нескопосно, вслушано разсеяно в гръмките слова за светло бъдеще, идващи от репродукторите на площада и запътено към същото бъдеще.

Но… да слезем на земята. След подписването на онзи документ, който стана повод за значително отклонение от нашия разговор, ние запретнахме ръкави. Най-напред се обособихме в отделно, самостоятелно звено, после се нахвърлихме с такова настървение да работим, че учудихме мало и голямо. Отначало не ни вярваха, мислеха всичко за една шега, за нас тръгнаха одумки, приказваха се небивалици, но недоверието бързо се стопи. Имахме цел и трябваше да я постигнем; най-важното в живота е да имаш цел и да направиш първата крачка към нея. Ала ние си знаехме какво ни беше Несвикнали на труд, незнаещи, дори не подозиращи откъде и как излиза хляба, несръчни като първите хора, но не силни като тях, ние изнемогвахме от умора и едва-едва се довличахме до края на деня. И добре, че на помощ ни се притече първият сняг, иначе, струва ми се, нямаше да издържим. Все пак искам да ви кажа, че никой никога не ни видя и чу унили, хленчещи, оплакващи се. Дори вечер намирахме в себе си сили, за да направим един тур по главната улица, гордо вдигнали глава и усмихнати. А в къщи топяхме пребити нозе в легените, разтривахме и намествахме капнали снаги, превързвахме изнемощели ръце, осеяни със спукани, кървящи мехури. Но всичко това е проза.

А снегът беше прелестна и здрава, върховна поезия. Една утрин той долетя при нас с тихо шумолене, така пърхат крилете на пеперудите, и до вечерта все така тихо и упорито затрупа горите, скалите, къщите, улиците, площада, реката, всичко. Осъмнахме като в приказка. Сякаш някой невидим с един замах бе покрил всичко грозно, черно и кално по земята; да можеше този невидим да навали сняг и в душите ни. Тук аз усетих как в мен се ражда едно откритие. Верно е, че чистотата винаги откроява мръсотията, попаднала сред нея. Не е верно обаче, че мръсотията винаги се стреми да покори чистотата. Понякога, макар и рядко тя се стреми да се изравни с нея. Особено важно е, че тя може и да успее.

По-нататък заживяхме от сняг до сняг. Почти не излизахме от къщи, измисляхме забави и щуротии, редяхме пасианси, разговаряхме, веселяхме се. Веднъж седмично хвърляхме жребий и една от нас потегляше към магазините. Пари имахме: освен изработените с честен труд, притежавахме и спестявания. Мога да гарантирам, че мъжки крак не пристъпи прага на нашия дом, въпреки, че го обикаляха настървени самци. Не бяхме забравили към какво се стремим.

Пролетта дойде, за наша радост, късно. Началото й бе увенчано от събитие, за което искам да ви разкажа по-обширно. Събитие, предизвикано напълно съзнателно от мен, защото аз се съмнявах дали ще издържим трудовия маратон, който ни предстоеше. Същото съмнение съзирах в очите на момичетата, макар че никоя от тях не го призна гласно.

Наближаваше 2 май, отбелязван тук най-тържествено с възпроизвеждане на априлския бунт, избухнал преди около век. Поисках от партийния разрешение за отклонение;  нещо, което се разрешаваше само в изключителни случаи. Той ми смигна съзаклятнически и към пожеланите от мен два дни прибави от себе си още един. Изгледах го строго, в резултат на което той се върна виновно на предишната скромна цифра.

В ресторанта на родния си град бях посрещната възторжено; първи вдигнаха тост в моя чест художниците. С тъга забелязах, че масата ми е заета; двойката, седнала край нея беше невзрачна. Но аз бях дошла при приятелите си със задача и сантименталностите не ми отиваха.

Предварително бях набелязала този, който можеше да свърши работа. Скулпторът Анев не се съгласи веднага с любопитното ми предложение и имаше причини за това. Той като всеки истински човек на изкуството ненавиждаше армията и всичко свързано с нея. Освен това брадата, от която трябваше да се лиши му беше скъпа. Но на война - като на война. След бутилка добре изстудена гроздова - питие, обожавано от него, той отсече:

-Дадено! Ще ги унищожим тези мерзавци, ще видиш!

Генералската униформа - спомняте ли си я? - му стоеше превъзходно. Имах чувството, че тя е шита специално за него. Той, разбира се, намери някакви дребни кусури, все пак беше скулптор, но това бяха подробности. Важното за мен беше, че той пое ангажимента да осигури кола и шофьор, след което взе пакета с грижливо сгънатата униформа и напусна апартамента ми с предизвикателно вдигнат нагоре палец.

Представлението започна навреме. Епопеята се възпроизвеждаше на хълм, а хилядното множество я наблюдаваше от подножието му. Хълмът се обикаляше от шосе - и точно в кулминацията на събитията горе от завоя изскочи дълга черна лимузина и се заспуща елегантно към нас. Когато приближи първите хора от множеството, колата спря и от нея слезе…  един генерал. Той беше ослепителен. Той беше истински. Не обърна никакво внимание на останалите, потърси ме с поглед в тълпата, откри ме, приближи се с бавна, достолепна походка, свали шапката си и ме целуна. Цареше гробна тишина, разкъсвана от илюминаци; нищо неподозиращите артисти-самодейци продължаваха да играят.

Естествено, изчакахме тържеството да свърши. Тогава генералът ме хвана под ръка и двамата поехме към центъра на градчето. Зад нас потресени, все още неопомнени от случилото се, подтичваха първенците му. Те приличаха на напъдени деца; пренебрегнати, изплашени, внезапно обеднели. Може би защото бяха свикнали да бъдат винаги в центъра на вниманието.

След час скромната ми стая бе посетена от три девойки в национални носии, изпратени да ни поканят на малката другарска почерпка, уредена в ресторанта; за нея бяха заклани три агнета. Те с изумление видяха генерала по потник; той се разхождаше около леглото ми, на което бяха насядали момичетата и току подръпваше с две ръце вносните си тиранти. При това беше бос; обувките се бяха оказали по-малки от краката на скулптора и го бяха убили. Разбира се, поканата бе отклонена, като бе изтъкната важната причина, че генералът има много малко време и е решил да го прекара в компанията на близък човек. Всъщност, бързаше шофьорът. Този ден имаше някакъв мач, а той беше запалянко.

Бях доволна. Всичко се случи точно така, както исках. Последвалите събития оправдаха напълно моята оценка. Подир няколко дни, които очевидно бяха необходими за размисъл в канцелариите, около нас се разшета като псе с подвита опашка предизвиканата щедрост. Изведнъж се разбра, че градчето разполага с твърде много съблазнителни  работни места. Скоропостижно бе пенсионерана библиотекарката на читалището и на нейно място бе назначена временно Рена; според кмета тя имаше и ценз, и фасон, и качества за това. После на рецепцията на хотела се разположи с цялото си величие Кети; твърде опасна за единството ни позиция. В културния дом заработи Ани - оказа се, че длъжността културпросветчик се пази от една петилетка за сина на партийния, който бе студент-второкурсник в селскостопанския институт. Друг стратегически за нас пункт - жп гарата - бе зает от Тина; там тя щеше да бъде касиерка и се гордееше със своето жепейско облекло - звездите на петлиците й предизвикваха завистта на Ани.

От тези почти светкавични назначения ставаше ясно, че ние сме зорко наблюдавани; всички те бяха съобразени с най-фрапантните черти от личностните характеристики на момичетата. А фактът, че аз бях оставена свободна от трудови задължения бе многозначителен; или не можеше да ми се намери подходяща длъжност, или се считаше, че аз я заемам другаде.

Наложената самота е кошмарна и взривоопасна. Чудех се какво да правя по цял ден и се шматках насам-натам, волна като птичка божия. Но това шматкане бе творческо, понеже аз усилено търсех продължението на играта с униформата.То трябваше да бъде някъде наоколо, занемарено, изоставено и захвърлено. То чакаше да го намеря, да го спася от нехайството и забравата, да го почистя и поправя, да му вдъхна нов живот. И странно, открих го тъкмо такова, открих го най-случайно, открих го, за да му кажа почти библейски:

- Стани! И тръгни! И дай на хората това, което заслужават, а на нас - свобода!

Веднъж след поредното си посещение при Тина, тя вече се справяше с апарата за билетите, пресякох малката борова горичка под гарата и се озовах около банята. Край сградата й забелязах нахвърлена купчина книги и започнах да я разравям. Мили боже! Та това беше истинско богатство, което би накарало всеки уважаващ себе си библиофил да потрепери от алчност. От купа отделих последователно два тома от Касъровата енциклопедия, един - от Найденгеровия речник, стари издания на Ницше и Шопенхауер, сравнително добре запазени течения на „Златорог” и „Хиперион”… В мене се надигаше вълна от ярост, когато ме стресна глас, който изрече полугневно, полушеговито:

- Ей! Я да не ми крадеш книгата! С какво ще си паля банята, кажи ми де?

Така се запознах с управителя на заведението, което не бях посещавала досега; както вече ви обясних, жените на градчето се пазеха от нас - по тяхно искане ни бе осигурен достъп до хотела, където се киснехме почти всеки ден. Управителят беше смачкан човечец, беззъб, със синкавоморави жилчици по лицето; произхода им, вярвам, ви е известен. След като изпушихме по цигара, той ми разказа теглилата си. Беше и снабдител, и огняр, и касиер, че понякога и теляк. Дърва имаше колкото щеш, ей я къде е гората, но въглищата бяха кът, банята беше стара, едва се крепеше, съоръженията й бяха капнали, издъхваха, а народът бе неблагодарен - крадеше и от държавата, и от въглищата, а много често дори и не си плащаше удоволствието да се види чист. Но когато заговори за водата, в думите му пролича гордост. Научих, че тя е топла, мека и лекува доста болести. И между другото, прави мъжете силни - това бе произнесено свенливо и без следа от намек, който да ме засегне.

Но и да съществуваше подобен намек, той нямаше да ме огорчи кой знае колко, защото вече бях осенена от идеята, от спасителната идея, която търсех толкова време. Сбогувах се набърже с човечеца, оставих му в знак на благодарност кутията цигари и хукнах към Рена. Скарах й се за бракуваното богатство, но тя беше сигурна, че то не е от нейния фонд. После я помолих да ми даде всичко, отнасящо се до лековитите води на страната. В справочник, който информираше подробно за състава на въпросните води открих нужното: минерална вода в Момино има, тя лекува и полово безсилие, източникът й е с доста голям дебит. Обезумях от радост. Шашнатата Рена щеше да се счупи в ръцете ми. Не вървях, а хвърчах към къщи. Хвърлих се в леглото си и не го напуснах в продължение на денонощие. Трескаво обмислях следващите си ходове.

Този път ми бе разрешено едноседмично отклонение от градчето. Отпътувах незабавно. У дома се задържах малко, колкото да разбера, че и пощенската ми кутия, и апартамента са прашясали; тук лятото бе настъпило преди месец. Но време за чистене нямах. Програмата ми бе извънредно наситена. Най-напред посетих началника на строителното управление. Не сте го забравили, нали? Да, бившият възпитаник на Трайков; и с него ме свързваше дребно, инцидентно прегрешение. След като ме изслуша, той каза:

- Материали нямам, работна ръка - също, за пари да не говорим. Но мога да отделя малко механизация. Тя и бездруго бездейства. Един багер, един скрепер, един кран…

- Та аз укрепление ли ще строя? - въпросът бе изтърван спонтанно, понеже тогава все още не разбирах нищо от строителство. Много скоро щях да се убедя в несъстоятелността му.

- А-а, механизация ще бъде нужна и то от началото. Ще видиш. Съгласявай се, докато не съм се отказал - изрече той уверено.

Ударихме десници, сякаш сме спечелили трудна точка в някой волейболен мач - и аз вече търчах към следващата си среща. Тя бе с един от най-известните архитекти на града; излишно е да ви откривам откъде го познавам. Искането ми бе изслушано с внимание, което в края се превърна във въодушевление:

- Става. Ще ти направя проект и половина. Въпреки, че подобно проектиране не е разрешено и се наказва. Но само с обяснения няма да мине. Трябва да видя мястото. Тръгнеш ли обратно, свирни.

Защо се съгласяваха толкова лесно? Може би ги привличаше авантюрата, която щеше да наруши монотонното им съществуване? Или се чувстваха задължени? Или пък бяха свикнали да я карат през просото? А може би имаха предвид и трите довода, взети заедно? Не знаех. Не ми се разсъждаваше. Важното беше, че дотук всичко се нареждаше така, както желаех.

Сега предстоеше най-трудното. За него не се искаше само навивка, но и кураж. Заради него се влизаше в затвора. Един човек там ми беше достатъчен, нямах право да топя и друг. Затова грешка не биваше да става.

В заведението на военния  клуб научих, че командирът на трудовото поделение в града е полковник и въздъхнах с облекчение. После намерих скулптора и лесно го склоних да ми дойде на гости; двете стъкла с любимото му питие бяха хванали скреж в хладилника ми. Не му позволих да пие, докато не схване и най-незначителния детайл от оперативния план на предстоящото занятие. Той бе следният:

Утре, точно в дванайсет по обед, когато слънцето напича най-жестоко и когато мисълта за столовата прави човека ленив и разсеян, една черна лимузина спира пред портала на трудовото поделение. Возещите се в колата, и двамата с тъмни очила, не трябва да проявяват нетърпение и да излизат от нея. Те спокойно изчакват дежурния по капепе да разтвори вратата пред тях. Възможно е обаче той да прояви излишно любопитство и да запита кого ще пропусне, за да докладва. В никакъв случай обаче той няма да се реши да заговори генерала, разположен, разбира се, на задната седалка. Повече от сигурно е, че той ще заобиколи колата и ще се надвеси над водача. Тук водачът трябва да изпревари въпроса и да просъска тихо, но убедително в лицето на любознателния момък:

- Я отваряй, бе! Не виждаш ли кого возя?! Или ти се влиза в ареста?!

И пътят пред колата е чист. Тя спира пред щаба, генералът слиза, оглежда се наоколо, не бърза - и съпроводен от дежурния офицер, който предпочита да мълчи, защото така са го учили, нанася делово посещение на полковника. Сега вече той трябва да импровизира. Да иска хора и материали с нужната предпазливост и нужната умереност.  Да настоява на своето, като се аргументира с интересите на отбраната. Да бъде твърд като камък: той ли не знае колко твърд е камъка?…

Защо се съгласи Анев не ми е известно и до днес. При него онези три довода не важаха. Единственото ми разумно, но колебливо обяснение е, че всяко изкуство е приключение - и че на хората на изкуството им се живее сред приключения.

Дадох му да пие, след което го накарах да чуе плана още два пъти и да го повтори веднъж със запетайките. Имаше блестяща памет. Молех се дано алкохолът да не му изиграе някоя лоша шега.

Вероятно в момента си мислите, че всичко това е пошло и напомня откъс от криминале. Така е, не отричам. Припомнете си обаче последната точка от документа, който бяхме подписали. На свой ред и аз искам да ви запитам нещо. Нима вие винаги разобличавате глупостта, която срещате под път и над път: израз, който в случая може да се преведе така - на тези, които са под вас и над вас? Не, разбира се. Защото от глупостта на едните имате полза, а глупостта на другите е некритикуема… Все пак, каквото и да си казвате за плана ми, не можете да ми отречете проявената в него наблюдателност. Вие знаехте ли например, че капепетата се строят винаги от дясната страна на спрелите пред портала? Само не се опитвайте да ме лъжете, не ви прилича.

Едва дочаках завръщането на моите пратеници. Ще ви успокоя, като ви кажа, че по късна доба те и двамата бяха вече пияни като… като художници. И не преставаха да се възхищават от себе си. Особено неудържим беше генералът, който завършваше всяка своя хумористична или сатирична тирада с неизменното:

- Имаш всичко. Доволна ли си? Тогава викни по още едно. Голямо, естествено.

Пътуването ми за Момино бе предсрочно и триумфално. По пътя обясних на архитекта, че след  двадесетина дни ще бъда готова за действие; уредени бяха и работниците, и материалите, и машините. Той обаче бе сдържан:

- Едва ли ще завърша за толкова кратък срок проекта. Освен ако не си взема отпуск.

Взе го. Защото беше във възторг от мястото на бъдещия строеж: дъхава борова гора, под нея - обекта, пред него - приличен асфалтов път и щумяща по бързеите река.

Дотук - добре. Но пред себе си имах още едно препятствие, което изискваше може би най-голямото усилие. Защото бедната баня трябваше да отстъпи пред напора на новото. Кой знае каква щеше да бъде реакцията на градчето; отнема му се, макар и временно нещо важно. Утешаваше ме мисълта, че все пак е лято и човек може да смъкне умората от себе си дори на реката. Повече ме безпокоеше отношението на местната управа: ами ако тя се заинати, позовавайки се на купищата административни порблеми, които щяха да възникнат пред нея? Реших да действам разумно, гъвкаво, хитро, но от позиция на силата. Подготвяхме се за битка. Всичко обаче се нареди толкова леко, че се изненадах и разочаровах; не бях свикнала да преодолявам ниски препятствия.

Няколко дни след завръщането си помолих партийния да свика ръководството на градчето на кратко съвещание. В уречения час голямата заседателна зала на комитета събра седем любопитни мъже. На трибуната застана партийният и предложи делови президиум от трима души. Предложението бе гласувано и прието единодушно. След което ми беше дадена думата.

Моето слово бе пестеливо и убедително. В него обясних какво предстои и откъде трябва да се започне. Изрично подчертах, че обекта е военен и е нужно около него да се пази тайна. Уверих присъстващите, че придобивката ще осигури работа на незаетото население, особено на младежта. Изобщо говорех така, сякаш вече бях получила тяхното съгласие - и те го приеха така. Имаше само един въпрос към мен. Зададе го уредникът на историческия музей:

А какво ще правим с бай Марин? Той без банята не може да живее - разбрах, че става дума за управителя на заведението, който всъщност ми беше подарил идеята, станала причина и за нашето събиране тук.

- Ще помага на строежа - отговорих аз, като отчетох в себе си, че това е глас в защита на човека. - Завършим ли го, ще му намерим подходяща работа.

Предложението банята да бъде разрушена на ленински съботник бе прието единодушно. Накрая от мястото си се надигна партийният и заключи:

- Нужна е организация, другари! Здрава и стройна организация! И ние ще я създадем. Ще докажем на уважаваната от нас другарка, че сме достойни за доверието с което ни възнаграждава Партията.

Туй то. Аз вече бях излязла от нелегалност, бях развяла над тях байряка на борбата и бях обявена за Партия!

Не се наемам да коментирам заседанието. Бих искала обаче да кажа, че според мен единодушието има само един приличен синоним - овчедушие. Достатъчно е да се намери що годе способен овчар - и послушното стадо бива пуснато да пасе трева. Не са му необходими дори кучета, понеже по-ефикасен пазач от страха няма.

На следващата сутрин по най-видните места на градчето потрепваше едно

СЪОБЩЕНИЕ

Уведомява се мъжкото население, че на 11 т.м. ще се състои

ленински съботник. Всеки член на обществото се задължава

да отдаде доброволно своя труд за процъфтяване на Родината.

Ще се събаря банята. Сборен пункт - центъра.

Забележка: всеки мъж да носи инструмента си.

Останалата от турско време, олющена, но яка сграда бе разрушена за един ден. От съботника отсъстваше само бай Марин.

И се започна строителната епопея. Първа довтаса механизацията. Една светкавична телеграма предизвика светкавичната поява на архитекта: черният туш по проекта му не беше успял да зъсъхне. Запристигаха камион подир камион, пълни с дърво и камък, с пясък и тухли, с цимент и мозайка. Последните два от тях спряха в центъра и изсипаха тридесетина мургави, тънки и жилави момчета в униформи, предвождани от шишкав лейтенант, който, слязъл-неслязъл, поиска плана. Всички те щяха да обитават хотела; Кети ги наблюдаваше с любопитно безразличие.

Няма да ви занимавам с подробности около строежа, край който ден и нощ щъкаше с тояга под мишница бай Марин. В края на август грубите работи бяха завършени и тридесетината трудоваци бяха заменени от толкова на брой техни колеги: мазачи,електрикаджии, водопроводчици, фаянсаджии, мозайкаджии. Обектът бе предаден в срок; през втората половина на септември над градчето започнаха да валят упорити дъждове. Той бе полят обилно не само от дъжда: на устроения банкет, на който присъстваше и полковникът - командир на поделението, бяха вдигнати много тостове за героичната ни трудова армия и за отбранителната ни мощ, сдобила се с още един могъщ бастион.

А построеното надхвърляше, както се казва и най-смелите ми мечти. Бялата сграда беше двуетажна, красиво издължена, обърната с лице към реката и планината. Долният й етаж имаше два басейна, столова, сервизни помещения, стаи за персонала. Горният беше жилищен, стаите му бяха просторни и за по двама души. Покривът беше плосък, ограден с лека ажурна ограда. На фасадата блестеше и примамваше окото свободно изписания надпис „Самодива”.

Обзавеждането, противно на моите опасения не ми създаде много тревоги. Кметството без колебание ликвидира няколко излишни пера от бюджета си. Парите от самооблагането, които години наред отиваха в държавната хазна, този път бяха оползотворени по истинското си предназначение. Бръкнаха в джобовете си шефовете на няколкото предприятия на територията на градчето. Разбира се, и тук не мина без хитрости. Влязохме в договорни отношения с реномирано мебелно предприятие, осигурихме му двойно повече дървен материал от необходимия за нашата поръчка, в замяна на което получихме почти без пари изящни,здрави и удобни мебели.

По-нататък пред мен застана трудно разрешимия проблем за персонала. Той се изостряше от факта, че всички заети с обслужването и поддържането на сградата трябваше да получават заплати. След уморителна главоблъсканица открих разковничето. Разшетах се из района и в края на шетнята притежавах доста дълъг списък на хората, които се водят на работа; за това вече ви говорих някъде. Въоръжена с него отново свиках събрание, което не се различаваше особено от първото. Може би защото имах неопровержими доказателства за реалната заетост на фигуриращите в списъка. Но нека не бъда голословна.

Директорът на горското стопанство например не се нуждаеше от секретарка; тя, която владееше машинопис и стенография четеше през работното си време книжки и правеше по едно кафе дневно. С това тя можеше да се занимава и в къщи. А при мен щеше да бъде администраторка.

В счетоводството на споменатия директор се трудеха над клюките на градчето две касиерки, които си бяха омръзнали взаимно; исках да спася от еднообразието едната от тях.

Петте стаи на същото ведомство се чистеха по щат от три жени; две там бяха напълно достатъчни - най-младата от тях ми беше нужна.

Когато получих своето, партийният възкликна възхитено:

- Е-е, ама страшна си! Намислиш ли нещо, правиш го. Но в тебе са и хляба, и ножа.

Горкият! Той все още беше убеден, че съм човек на специалните служби - и никой не бе в състояние да разколебае тази негова увереност. Аз я поддържах с мълчанието си, защото имах полза от нея. Ако ли пък се случеше нещастието да ме разкрие случайно, то аз щях да се измъкна невредима от ситуацията. Щеше да пострада той, понеже никой нямаше да му прости лековерието.

Естествено, главни действащи лица в санаториума щяха да бъдат моите момичета. За управител назначих Кети. Долният етаж поверих на Тина, горният - на Ани. С всички културни мероприятия щеше да се занимава Рена. Себе си оставих свободна. Щях да бъда нещо като постоянен наблюдател на бъдещите, както и сами ще се уверите, твърде интересни и показателни събития. Наблюдател с право на глас и на самостоятелна стая в „Самодива”.

Вероятно сте останали с впечатлението, че с четирите си приятелки по съдба се отнасям като с марионетки; аз само дърпам конците, а те играят каквото им наредя. Нищо подобно. Марионетките нямат собствен живот, а те го имаха. Аз не си разрешавах да се намесвам в него, дори когато това ми се струваше наложително. Но съществуваше един документ, който бе още валиден и никой нямаше право да го нарушава.

Точка на усилията ми около санаториума поставиха художниците от моя роден град. Те пристигнаха най-неочаквано една сутрин и веднага оцветиха въздуха с присъствието си. След като разгледаха „Самодива” и изразиха твърде шумно възхитата си от нея, те поискаха от мен… камион, без да ми открият защо им е нужен. Понеже все още не разполагах с моторно возило, помолих бай Марин, единствения мъж в персонала да ни отстъпи за час - два каруцата си. Сетне всички вкупом отидохме на гарата, за да освободим някаква мистериозна пратка. На каруцата натоварихме два сандъка, единия от които беше страшно тежък и с внушителни размери. По обратния път кончето изнемогваше, та се наложи да му помагаме.

Съдържанието на по-малкия сандък превърна санаториума в художествена галерия. Брадатите мъже потърсиха най-подходящите места за платната си - за тях не беше задължително натюрмортите да висят в столовата например - и не спряха да спорят, докато не ги намериха. Картините бяха истински произведения на изкуството и това ме хвърли в паника; те струваха много пари, дори най-прецизната комисия щеше да ги оцени на десетки хиляди левове. Дръпнах настрани Досев, който предвождаше групата и споделих тревогата си. Той ми отговори, като се усмихваше:

- Хайде, хайде! Заслужила си ги. Защото натри носовете на много хора, даже и нашите. Ако закъсаш, можеш спокойно да продаваш, твои са. Въпреки, че няма да стигнеш дотам, убеден съм.

Това, което видях след като разтворихме втория сандък ме зарадва и смути едновременно. Беше фигура на момиче в цял ръст, изпълнено от бледорозов, зърнест материал, значително по-як от бигора. Момичето беше хванато в крачка, леко приведено и с протегнати напред ръце. Кога бе успял да ме извае Анев? И как, след като не му бях позирала нито веднъж? Всъщност, той повтаряше Досев и на свой ред доказваше, че най-важното за успеха на художника е да улови невидимия полет или невидимото падение на човешката душа. Голото момиче застана пред „Самодива” като последен щрих, след който твореца може да се подпише спокойно под творението си.

Изпратихме художниците, които осветиха нашия храм с весел пир и седнахме да умуваме над обявата; рекламата беше нещо изключително важно в случая, понеже никой извън градчето не предполагаше, че съществуваме. Ясно бе, че тя трябваше да бъде колкото се може по-скромна; за себе си шуми това, което иска да се продаде на всяка цена, а не струва и пукната пара. Но как да обясним на прекалено свенливото ни общество, че става дума за лечение на половото му безсилие? След  хилядите „за”  и „ против” решихме да си го кажем просто и ясно, както си е. Аз не си спомням точния текст на рекламата, но в нея израза „полово безсилие” бе употребен направо, без да се търсят каквито и да е синоними. В края на краищата, този хубав свят нямаше да съществува, ако мъжете не засяваха жените които имаха с добро и силно семе. Не е ли така?… Обявата излезе, но не във всички вестници в които я бяхме изпратили за печат. Някои другари се грижеха за моралната чистота на обществото. А имаше указ, който поощряваше раждаемостта…

В очакване на първите си гости ние не бездействахме. Най-напред се заехме с гората, като внимавахме да не нарушаваме естествената й красота и привлекателност. Разширихме пътеките в нея, справихме се криво-ляво с келявите храсти и дървета, оформихме зелените площи, осигурихме терен за двете беседки, които бяхме поръчали при майстор-дърводелец, погрижихме се навсякъде да бъде чисто; тук-там човекът бе оставил следи от своето нехайство. Така над „Самодива” се появи едноименен парк, посещаван и от жителите на градчето. Бай Марин пък огради с каменен зид реката пред санаториума, като осигури достъп до водите й. Зидът бе удобен за сядане. През пролетта по него пролази трева и той се срасна с обкръжението си. Извиках с писмо от съседния град известен в района модист, който взе мерки за работно облекло на персонала. Той дълго се мота със сантиметъра си в ръка около всяка една от нас, после го окачи на шията си и отсече:

- Не искам да ви ограбвам. Ще ушия костюмите ви в три размера. Когато съм готов, ще дойда да ги дооправя на място.

Разбира се, че го почерпихме. Заради честността му. Но докато в една страна честността се възнаграждава, нечестните в нея ще стават все повече и повече.

За пренасянето на въглищата и дървата, зимата вече чукаше на вратите ни, се стекоха много хора. Двете планини от гориво се стопиха бързо и се настаниха в обширното мазе на санаториума. После се оказа, че локалното парно отопление е твърде икономично, тъй че щяхме да имаме запаси поне за още две зими.

Първият гост посрещнахме с хляб и сол и шампанско. Предоставихме му възможността сам да си избере стая. Да опита най-хубавите ни ястия. Да се наслади на девствената околност. И му обявихме решението си: той ще почива и ще се лекува безплатно.

Гледах го и се учудвах: този ли страда от известната ви вече немощ? Беше едва прехвърлил тридесетте мъж, здрав като канара, без излишен грам по тялото си, с буци вместо мускули. Когато се съблече за да влезе в басейна всички насъбрали се ахнаха - и, без съмнение, немалко от нас го пожелаха инстинктивно. Но видът му беше унил, усмивката му - виновна, движенията му - плахи, всичко в него излъчваше нерешителност. Още тогава разбрах, че нищо не влияе така отрицателно на мъжа, както натрапливата мисъл, че не може да влезе в нормален контакт с жената. Впоследствие се убеждавах многократно в правилността на този извод. На „Самодива” й беше нужен не лекар, ние го търсехме упорито, но безрезултатно, а психолог. Не се наемах да изпълнявам тази длъжност, въпреки че в университета бях получила нелоша подготовка в това отношение, пък и притежавах богат опит, придобит вече знаете как.

Изглежда немощният Херкулес беше кадемлия и повлече добре крак, защото след него в санаториума настъпи истинско стълпотворение. Стаите се изпълниха с народ и понеже той не преставаше да приижда, прибягнахме до услугите на хотела. Много скоро обаче и хотелът се оказа тесен - тогава народът се ориентира към частните квартири. Градчето се оживи и през тези дни аз чух доста благодарности по свой адрес: парите, които се препечелваха от наеми бяха непредвидени и не миришеха на пот. Рафтовете на магазините започнаха да се изпразват с шеметна бързина; сега там се работеше без прекъсване и в почивните дни. Увеличи се търсенето на луксозни и деликатесни стоки; снабдителите научиха, че те съществуват. Ресторантът рязко повиши както оборота си, както и качествения състав на своите посетители. Промениха се и местните жители; по улиците вече рядко се срещаха облечени как да е хора.

И понеже всеки се стремеше да живее в санаториума, ние се сблъскахме с уродливото лице на ходатайството. Твърде широко бе пространството, в което се вместваше то: от дребния, наглед нищо незначещ и с нищо незадължаващ подкуп до откритата, нагла, безпардонно изплюта закана. Ето съдържанието на телефонен разговор, който проведох с доста влиятелен тип в края на една от смените:

- Кой?

- Кого търсите, моля?

- „Самодива”.

- Тя е. Слушам ви.

- Запазете ми едно място за тази смяна. Тя започва след три дни, нали? Има ли път за кола до санаториума?

- За съжаление местата за тази, а и за следващата смяна са заети. Можете да ползвате частна квартира.

- Така ли? Ти чуваш ли се как разговаряш бе, момиче? Знаеш ли с кого си позволяваш да разговаряш така? И аз ли да ти казвам как стават тези неща? Ами просто гониш един обикновен желаещ  да се попличка - и на негово място настаняваш мен. След това - хиляди извинения, но е станала грешка.Ясен ли съм?

- Грешите вие. В „Самодива” не можем да си разрешим подобно отношение. Заповядайте и ще бъдете посрещнат и приет добре. Дочуване.

Подир минута телефонът отново подскача:

- Коя си ти, ма?! - процежда се през стиснати зъби и присвити устни същият глас.

- Служителка - произнасям учтиво, като сдържам гнева си, защото говоря от името на „Самодива”

- И на кого служиш? Ще видим ние на кого служиш ти. Ще дой-дем и ще ви-дим!…

Забелязали ли сте, че всички партийни, комсомолски, профсъюзни и прочие величия използват при общуването си не местоимението „аз”, а „ние”, което е белег за множество? Мога да ви отговоря защо е така. Когато се намират пред по-високопоставените от тях, те го правят за да избягат от отговорност, например: „Ние сгрешихме”. А когато пред тях са подчинените им, те демонстрират неограничената си власт например: „Ние, народът”. Всъщност, не намирате ли, че ние сме република, раздробена на хиляди малки владения, управлявани от невежи, самоизтъкващи се и жадни за слава монарси?…

Той дойде, видя и си отиде победен. Познах го по държавната кола с която пристигаше и си тръгваше след процедурите. По нахаканата походка и по вечното му недоволство от персонала. По това, че броеше стотинките, когато трябваше да плаща и да взема рестото си. Ала иначе високомерен, смръщен и горделиво затворен, в басейна той се смаляваше, стягаше се, губеше увереността си. В басейна той бе гол - и се изравняваше с останалите си братя по съдба. Нещо повече: в басейна той се срамуваше и постоянно се свираше в ъглите. Сякаш някой можеше да го открие и да го разобличи с удивения си вик:”Та той е гол, бе!” - и да се повтори старата, неувяхваща Андерсенова  приказка, в осъвременен вариант, разбира се. Той не дочака края на смяната. Последствия от заканата му нямаше.

Когато дребните ласкателства, направени под формата на подаръци нараснаха значително, извиках Кети и с две-три думи й обясних какъв риск крият те. Но тя повдигна рамене, изгледа ме насмешливо и ми заяви:

- Всички ги приемат като знак за благодарност - и като нищожна компенсация за това, което вършат. Защото нашето е по-лошо и от вреден труд. Виждаш толкова мъже, все голи, естествено е да си пожелаеш нещичко, но знаеш, че и да ти посегнат, само ще те олигавят. Че ние тук ще станем студени като парчета лед, ти затова помисли, а не да ни преследваш за нищо.

Сетне, след като си пое дъх, тя хвърли в очите ми:

- И няма ли най-накрая да ликвидираме онзи парцал, дето ни задължава да не миткаме насам-натам? Никой не смее да ти го каже, аз - да: писна ни. Остави ни да си гледаме живота. Не се страхувай, ние отдавна сме скъсали с предишното. Моля те като сестра да ни разбереш. Направи го.

Да-а. Назряваше бунт, а аз не го забелязвах. За да го предотвратя, последствията му бяха непредвидими, събрах момичетата в своята стая и кротко им обясних, че документа вече не важи, понеже всичко в него е изпълнено. Те сякаш бяха очаквали моите думи, но въпреки всичко ги посрещнаха с неудържим възторг. По-нататък мълчах, понеже всяко назидание щеше да породи раздразнението им.

Възторгът още не беше стихнал, когато Ани се измъкна тихо от стаята. Половин час по-късно тя се върна, като пропусна пред себе си едно височко, слабичко момче. При всички случаи щях да сметна това за извънредно произшествие, но момчето носеше в ръцете си обвит в бяла кърпа поднос, върху който имаше две стъкла: едното бе пълно с кехлибарена ракия, другото - с искрящо червено вино. Момчето пристъпи пред мен, поклони се и свенливо продума:

- Ани и аз ви каним за кума!

Настана тишина. Мълчах и усещах как в очите ми покълват сълзи. Опитах се да ги възпра, но те бяха настойчиви. И заплаках. Потърсих кърпата си, не я намерих и се извърнах към прозореца, за да прикрия моментната си слабост. Там видях снегът. Първият за тази година. Той извираше от небето, танцуваше във въздуха и падаше тихо надолу. Вероятно земята бе вече девствена.

7.

Така, с привидно безгрижие, сред суетнята около посрещането и изпращането на гостите, сред незлобливите коментари около техните капризи и приумици течеше животът ми в „Самодива”: равен, спокоен, рядко посещаван от събития като сватбата на Ани. Просто съществувах и чаках голямата новина, която щеше да пристигне след време, за да ми каже: живей!

Зимата ме затвори в санаториума, но не съвсем. Много често правех разходки ту към едната, ту към другата планина и постепенно откривах очарованието на този несправедливо пренебрегван от хората сезон. Опитвах се да разговарям с природата и това започна да ми харесва. Всичко, от което бях заобиколена и до което се докосвах с поглед или ръка, имаше свой собствен, неповторим глас. Реката се мъчеше да се отърве от здравите обятия на леда, проплакваше и простенваше от безсилие, задъхваше се от гняв, укротяваше се, колкото да си почине, а после отново заехтяваше дълбоко, глухо, призивно. Това пък предизвикваше кухия присмех на бреговете й, които размахваха оживено и безполезно сухите саби на храсталаците си. Минеше ли вятър по върховете на боровете и елите, те, сякаш събудени от дълъг унес, потрепваха, прозвънваха, разкършваха плещи и ставаха по-високи, по-самотни. Гласът на скалите почти не се чуваше, но аз го усещах с цялото си същество: те се освобождаваха от снега най-напред от всичко наоколо и по тях се затичваше млада вода, искреше и им нашепваше нещо съкровено, а те й отговаряха. Понякога в следите ми кацаха тънки птици и ги кълвяха нетърпеливо: може би бях изровила неволно някоя тревичка, коренче или семенце - дано беше така. Веднъж от крайпътните трънки изскочи мършав и клепоух заек, впери в мен ужасен поглед, каза ми нещо с очи и хукна презглава към спасителния лес.

Небето биваше синьосиво, безоблачно, неподвижно, вторачено в мен. Рядко от него надничаше слънце - колкото да се убеди, че земята е на мястото си.

Пътеките на моите скитания ме отвеждаха често и при язовира; неголям водоем, разположен недалеч от градчето. Той занимаваше моите мисли от няколко месеца. Спотаен в гънка на красиво заоблен хълм, заобиколен от ливади и розови насаждения, снабдяван с чиста планинска вода от малък ручей, водоемът бе дар от бога и бе грехота да бъде оставен без внимание. Отдаваха му го случайни рибари, които бързо се отказваха да клечат по бреговете, тъй като риба според тях нямаше. Впоследствие те бяха категорично опровергани, но изглежда бацила на пословичното недоверие на населението бе заразил и тези неми, кротки същества.

Настъпването на пролетта бе сигнал за настъпление; идеята ми трябваше да бъде осъществена бързо и икономично. Градчето бе разделено на райони, които бяха задължени да ми дават последователно необходимата работна ръка. Беше ми предоставена и техника, състояща се от един разнебитен камион, два трактора с ремаркета и десетина каруци. Кирки, лопати, брадви, лостове и колички имаше достатъчно. Това ми стигаше.

Беше тежка и уморителна работа. Най-напред прокопахме канал, който отведе пластовете застояла, помътняла вода в близкия дол на почти пресъхнала, камениста речица. Сетне слязохме в коритото и изгребахме нанесената от ручея тиня. Изсякохме ненужната растителност, нагазила далече навътре във водоема и оформихме по подходящ начин бреговете. Настлахме вече твърдото дъно с пясък - и пуснахме временно отбития ручей да го пълни. С парите от рибата, която уловихме, сортирахме по видове и продадохме на нормална цена, купихме малки пъстърви и зарибихме придобилата по-син цвят от небето примамлива водна площ.

Половината от работата беше свършена. По-нататък се заехме с благоустрояването на района. На северния бряг, той беше най-равния, се появиха тенис корт и площадка за спортни игри; както виждате, от резиденцията имаше полза. Запазихме тревата, с която бе покрит източния, но прокарахме в нея алеи и насадихме край тях цветя. Южният настлахме с хубав, ситен пясък. От пясъчната ивица нагоре започваше полегат, зашумен скат, върху който кацнаха шест бунгала; за толкова ни стигнаха парите, събрани като дарения от населението. Пред всяко бунгало засадихме по едно дръвче, което му даваше името си: „Бреза”, „Бор”, „Ела”, „Трепетлика”, „Явор”, „Черешка”. Един лек, сравнително просторен павилион се разположи на западния бряг, до ручея.

После хвърлихме немалко усилия по ремонта и разширяването на съществуващия коларски път. Сега той завършваше на петдесетина метра от водоема с доста широк и удобен паркинг; нужно бе да се мисли за бъдещето. Най-накрая оградихме обекта си с хубава, изплетена от тел ограда, а над тежката метална врата на входа се появи надписът „Феите”. Друг надпис, „Пъстървата”, блестеше върху фасадата на павилиона.

Може би сега се питате защо бунгалата са шест, а не пет, колкото бяхме ние. Справедлив въпрос. Но и вие нямаше да се откажете от едното заради някакво глупаво себеизтъкване. Излишната показност е знак за наличието на комплекси. Ние вече ги нямахме. Пък и не без основание предполагахме, че създаденото ще се разраства: скатът над южния бряг бе голям.

Набавянето на персонал изобщо не ми създаде грижи; онзи списък съдържаше още много имена. Не ми трябваха и много хора. От тях с квалификация трябваше да бъдат само барманът и готвачът. Всички останали длъжности - чистачки, сервитьорки, градинар, контрольори, пазач, спасител - не изискваха някакви специални умения.

Строителните, довършителните и благоустройствените работи ни отнеха около два месеца. В началото на юни в присъствието на цялото градче и на поредната смяна от „Самодива” кметът откри новата придобивка. По време на почетната обиколка около водоема получих доста поздравления. А един старец, беловлас и прегърбен ме дръпна настрани и ми каза сподавено:

- Чуй, момиче! Нашето Момино е малко за теб. Що не идеш да оправиш нещата горе, а? Виждам аз, че те никак не вървят, ама никак. Ха иди там и дай един гръб, белким тръгнат. Опитай, а? Ти можеш, ти ще се справиш.

По-късно разбрах, че не само той мисли така.

Не зная дали ни помогнаха рекламите, които изпратихме по вестниците, или онези от „Самодива” разпространиха добре мълвата за предимствата, предлагани от „Феите”, но след петнадесетина дни комплексът живна. Паркингът прие първите си коли и ги настани грижливо под трите си кичести ореха. Тенис кортът се задъхваше: докато щастливците размахваха ракети, пазещите ревниво своя ред скачаха край волейболната мрежа или пълнеха кошовете с топки. Сетне се сетиха да играят тенис по двойки, така реда им идваше по-бързо. Ресторантът, редовно снабдяван с напитки и пиво, изстудявани в ручея гъмжеше от посетители. Верно е, засега той оправдаваше името си само с повтаряната всеки час Шубертова песен, но пъстървата във водоема растеше и едрееше. Тревата беше гостоприемна за играещите на карти, за шахматистите и за зяпачите. Изобщо, всеки намираше тук условия за това, за което бе дошъл: почивката.

Вървях между хората, усмихвах се, радвах се и отбелязвах какво ни предстои след сезона. Първо - нови бунгала; беше страшно неудобно да се живее на квартира и всеки ден да се преодолява пътя до комплекса, дървесните видове наоколо са много. После - още един тенис корт; място за него имаше макар че теренът беше неудобен за целта. Нищо, щяхме да го пригодим, колко му е. Още - две-три водни колела, басейн и пързалка за децата - за тях май не бяхме помислили достатъчно. По-нататък - малък пристан поне за две лодки; все пак вечерите тук бяха еднообразни. Щеше ли да се претрупа картината, нещо, от което се боях? Не. Щеше да бъде завършена.

Бях доволна, разбира се. Но веднъж, спомням си, случи се на път за „Самодива”, внезапна мисъл забави моите крачки, а сетне ги спря съвсем. Седнах във високата трева край пътеката и се опитах да я чуя. Тя ми казваше:

- Имаш много, но нямаш нищо. Несравнимо богата си - и неизказано бедна. Стремиш се да изпълниш света с радост, а всичко в теб е старо, покрито с прах, спарено и мухлясало. Знаеш ли, адски ми приличаш на човек, който притежава власт и непрекъснато се самозалъгва, че притежава нещо.

Тръснах глава и възразих на глас:

- За разлика от него аз имам себе си. Той не може да се похвали с това, аз - да.

Но мисълта се усмихна иронично и продължи:

- Лъжеш. И си страшно нещастна, но не искаш да си признаеш, защото боли. Я ми кажи къде е дома ти? Къде са приятелите ти? А любовта ти? А децата ти? Къщата ти е пуста, приятелите ти са разпиляни, любовта ти, ако изобщо се сеща още за тебе е в изгнание, пък децата ти са неродени.

Отново тръснах глава и проговорих, но този път в гласа ми имаше сълзи:

- Права си. И си жестока.  Но тук и аз съм в изгнание, забрави ли? Дано даде бог да имам деца. И любов, за да не бъдат сираци. А теб те каня на разговор след време. Все ще се намери какво да ти кажа….

Едва тогава забелязах колко много слушатели има този неочакван диалог. Щурците наоколо бяха замлъкнали - и слушаха. Мравките бяха престанали да мъкнат непосилните си товари - и слушаха. Зелено гущерче бе замряло върху бяло камъче, това единство бе великолепно и не биваше да се разрушава - то също слушаше. Слушаше и една калинка, кацнала върху крехко стъбълце. Протегнах към нея ръце, но тя разпери крила и хвръкна. И приказката си отиде…

Диалогът обаче не беше приказка. Той остана в мен, залюля ме в мрежа от съмнения и угризения - и ме хвърли задълго в предизподнята на мрачното настроение. Не зная как е с вас, но аз предпочитам да си имам работа с тъжни хора. Да бъдеш постоянно весел в този измамен свят на подлост и лъжа означава, че го приемаш такъв, какъвто е; намирам това състояние за ненормално. Скръбният в повечето случаи иска да поправи непоправимото - и в края на краищата търпи крах и се примирява. А тъжният се съпротивлява. Той вижда светлината в края на тунела и вече е тръгнал към нея. Върви и се препъва в траверсите, залита и се удря в стените, мрак е полепнал по чувствата му, сажди дразнят очите му, прилепи се заплитат в косите му - но той ще се добере до слънцето, което ще го озари и освети. И не се знае кой кого ще поздрави, защото той, тъжният, е част от слънцето, а слънцето, по което има петна - част от него. Освен ако, докато той е в тунела, не мине, разбира се, влакът, който въпреки всичко се движи по разписание…

Дано не ви прозвучи като самоизтъкване, но аз съм тъжен човек. Много тъжен. Лошото в моя случай е, че влакът ме е газил неведнъж, но аз винаги съм излизала от сблъсъците невредима. Някои наричат това трупане на опит. Но аз нямам полза от този опит, дявол да го вземе, след като виждам светлината, а все не мога да се докосна до нея. Може би вината не е само в мен?

Чакайте, забравих влака. Впрочем, какво му е на него? Лети си той към крайната спирка, пътят му е точно начертан, след завоя следва права отсечка, скоростта се увеличава, след правата отсечка следва завой, скоростта се намалява, а пречки изобщо не се предвиждат. Машинистът кара както си знае, свирка си и си пее. Той е спокоен и никога не забравя, че има само едно задължение: да държи здраво лостовете на управлението. Ако случайно някъде не му дадат път, ще спре и ще дочака зеления семафор. Ако случайно някой се изпречи на релсите ще бъде премазан; та той е луд, щом спира движението напред! Този влак обаче има една значителна особеност: той няма пътници. Или не са пожелали да се качат, или са слезли, или са пред  или вътре в тунела. Такъв е, за съжаление нашият влак: мощен, самоуверен, непоколебим, с най-гласовитата свирка на света!

0.

Кратък, отривист звън разчупва тишината в новото ми жилище и лишава огледалото от присъствието ми. Навличам пеньоара си, запътвам се към входната врата и изслушвам една внимателна подкана, в която потрепват гузните нотки на раболепието. Отпращам с усмивка приносителят й, млад мъж с безстрастно, гладко избръснато лице и с тъмни очила, след което се разбързвам. Защото мене вече ме чакат там, в онази сграда, върху чиято фасада блестят три яко споени от непогрешимото време думи: „Съединението прави силата”. Причината за това е повече от добра, заслужава си да я чуете.

Спечелих тазгодишните избори за народно събрание в моминския избирателен район с почти абсолютно мнозинство - 99.99%. Каква категорична, непоколебима, неразбиваема монолитност се съзира в тези цифри! Знаете ли обаче кой стои зад този 00.01 %, достатъчен да развали настроението на населението ми. Ами разбира се, че се досещате. Вече се познаваме добре, нали? Верно е, че диалогът с моето отражение в огледалото остана недовършен, но към него едва ли може да се добави нещо съществено. Пък и древните са го казали чудесно: „Всяко изречение трябва да завърши в собствената си епоха”.

Следва серия банални действия: обличам се. Докато го правя хвърлям един поглед през прозореца. На улицата е спряла черна лимузина, край която стърчи мъжът с тъмните очила. Отпъждам спомена нахлул свободно и светло в мене, довършвам тоалета си и тръгвам към изхода.

После асансьорът ме понася плавно и отвесно надолу.

1986 г. Клисура