Тошо Лижев

15 юли 2016-та. Седим с моя стар приятел уникалния импровизатор Цветан Пешев в малко прилично кафене в центъра на Варна. Отбили сме се да поотдъхнем на връщане от плажа, където за зла слука се вееше червено байраче - морето въпреки безветрената утрин беснееше сърдито и едва не отнесе госта ми, макар да се плацикаше в плиткото. Болните му крака (набори сме, разликата ни в рождените дати е седмица) едва го удържаха на брега. Но както винаги той е с бодър дух, не унива и е готов да изиграе поредния си шеговит номер. Този път „жертва” е сервитьорът на заведението, който ни носи поръчаното еспресо. Цветан поглежда към едната, сетне към другата чашка, надига глава и със строго изражение на лицето пита:

- Кафето каднудизирано ли е?

Сервитьорът смутено премигва, прехвърля табличката от едната в другата си ръка, сетне кима утвърдително:

- Разбира се, господине. При нас то е с всички екстри.

Едва се сдържам да не прихна. Е, викам си на ум, и този се хвана. Поредното доказателство за тезата на Цветан, че българинът не обича да издава неосведомеността си, не обича да пита „Какво е това?”. Българинът е компетентен - навсякъде, във всичко. Според моя стар приятел в подобна ситуация на десет души един задава подобен въпрос.

За мене по-удивително е друго - сериозността, с която Цветан разиграва етюдите си. Още от студентските години съм забелязал тази особеност - той никога не се смее, ако и да е „преметнал” някого по телефона и този някой след телефонния диалог да не го вижда. В изражението, в погледа на Цветан Пешев няма да зърнете дори искрица на насмешка или доволство. Напротив. Като че ли - поне на мене така ми се струва - лицето му излъчва озадаченост, някаква смесица от озадаченост и разочарование.

Два дни по-късно сме на плажа на устието на Камчия. Случваме горещ ден, но пък морето се е кротнало. Не и Цветан. На връщане, изгазили широката, здраво напечена от слънцето пясъчна ивица, на границата с асфалта, където ни чака тенекиената японска каручка, ни пресреща възрастна, около петдесетгодишна жена с куп деца. Жената ни пита много ли е горещ пясъкът, може ли на босо да се стъпва.

- От Варна ли сте, госпожо? - любопитства Цветан, след като е дал подробни разяснения за температурата, качествата на пясъка и субективните усещания.

- Да, варненци сме.

- О, значи сме съграждани - възкликва въодушевено спътникът ми с тон, като че ли срещата ни е на Копакабана или на Лазурния бряг. - Драго ми е. Аз живея на улица Тошо Лижев. Да не се окаже, че сме съседи?

- Знам я вашата улица - кимва жената, - но аз съм в друг квартал.

И този път няма изненада. Жената познава града и улиците. Сигурно е коренячка.

В късния следобед след като сме си подремнали в „пукалото” (миниатюрната ми къщичка в село Круша) сядаме с госта под сянката на асмата. Цветан ми разказва разни весели истории, невлезли в последната му (дано не е последна!) книга „Коза ли е, риба ли е”. От години, от доста години не съм се смял така. Тук ще спомена само един епизод, който не ме развесели. Надявам се, макар да е позагубил охота да пише, великият импровизатор от село Бреница да довърши втората част на книгата си за каднудите (същата тази „Коза ли е, риба ли е”). А изборът ми не е случаен. Героят на въпросния Цветанов сценарий е известно име в литературата ни и реакцията му истински ме удиви. Случката е от времето на студентските ни години. Цветан изпратил до редакцията на вестник „Студентски трибуна” по пощата (това си беше обичайна практика, тогава нямаше интернет) няколко свои стихотворения подписани с женско име - Юлияна Югова. Съдържанието било такова, та да не събуди подозрение в пола на автора. След като стиховете били отпечатани при една случайна среща в университета с Петко Братинов, активен сътрудник на „Студентска трибуна”, Цветан изразил одобрението си и полюбопитствал коя е, каква е Юлияна Югова. Познава ли Братинов авторката? Разбира се, отвърнал Петко, спал съм с нея.

Цветан е щедра душа. Знам, че обича да подарява книги и то не само авторски. Но не знаех, че на своите, във всяко дарено томче на 17-та страница пише „Обади ми се, имаш от мене една почерпка”. (Ще да е „късно” хрумване, на моите две заглавия с негов автограф отпреди 30-40 години такъв текст липсва.) Идеята за този оригинален тест му дошла след като се убедил, че много и много от дарените познати и приятели не четат, макар при среща да го хвалят. Логиката е елементарна: който наистина чете, ще стигне до 17-та страница и непременно ще се обади. Резултатът се оказал печален: за няколко години телефонът му звъннал цифром и словом два пъти по този повод. А само от „Коза ли е, риба ли е” авторът е подарил към 100 бройки!

Не успяхме да се наприказваме за краткото му гостуване - след 4 дни той отпътува за своята Кнежа, където живее със сина си. Докато бе във Варна, ме запозна с дъщеря си Ани, която ми направи изключително приятно впечатление и с която той поддържа топли отношения. Да му завиди човек. От джобовете му често се носеше сигналът на един от двата му телефона, а веднъж едновременно и по двата го потърсиха. Самият той от време на време се обаждаше на многобройните си познати. Въпреки отстранеността му (не намирам по-точна дума, макар да ми си струва, че изпитва и неприязън) от съвременната електроника, без тези две апаратчета сегашният му живот в сезона на късната човешка есен е немислим. Далеч от многолюдна София, позагубил подвижността си, само така той може да поддържа общителността си. Да изживява и радостите и болките на другите. Да им вдъхва кураж и оптимизъм, да ги радва и обнадеждава с простичко, добронамерено споделяне и беззлобен хумор.

Знам - и двата телефона и щедрите разговорки с познатите му в малкото скучно градче не могат да заглушат, да притъпят напълно чувството за самота. Спътникът на всеки истински творец. С годините тя става все по-натрапчива, все по-властна. И навярно човек като него тип екстраверт несъзнателно се опитва да потисне това чувство, като разширява кръга на връзките си. Всяко нова познанство е добре дошло. Всеки нов познат той е способен да разбере, да проумее същината му. Да съпреживява, да открива в него - в характера и съдбата му - неочаквани и любопитни за себе си неща. Но обратното, уви, рядко се случва. Твърде рядко. Така че творецът - не само Цветан - е обречен да се задоволява със сурогати. И с тях. Въображението и тук помага.

Истински са измислените каднуди. Светът на каднудите, животът с каднудите.

Това ще остане.