Георги Гривнев

Керанка имаше сключени вежди и като че ли там бе скрита нейната прелест. А очите й не бяха топли, а горещи - малки слънца и зиме, и лете.

Сключените вежди не значеха заключени врати. Често и млади, и стари се събираха на меджии и най-вече за низане на тютюн. Вечерите имаха особена атмосфера, но най-вече трябваше да се свърши работа, да се нанижат тютюневите листа, набрани в кошове през ранната утрин, за да могат на да съхнат на саръци.

Тази година беше благосклонна към стопаните - имаше и слънце, и влага, та жилите на тютюневите листа, големи колкото длан, лесно се пронизваха с остриетата.

Набаром се вършеше низането - пръстите механично се мърдаха, а иглите се пълнеха с тая зеленина, която щеше да се превърне в хляб. Това бе поминък, но не можеше да го поминеш ей така, макар че той крадеше от съня и наливаше умора в ръцете и краката, в кръста, в цялото тяло…

В тия селски вечери домакините разказваха чуто и видяно от бащи и дядовци, бивалици и небивалици, добавяха от себе си насоски, които имаха свой мирис и вкус и в които истината и измислицата се надпреварваха коя да натежи, коя да е повече, за да й повярват. Момците, кое чули и кое не, вдигаха очи към момите, отправяха закачки, а те свенливо отклоняваха погледи и руменина покриваше страните им.

- Тошко, ти изоставаш! - подхвърли стрина Мария.

- Как няма да изоставам, като тази вечер тука са най-хубавите моми на махалата.

Тодор прекара очи през момичетата, но ги върна и ги спря на Керанка. Казваха, че любовта и кашлицата имали общ синур, кашлицата не можеш да спреш, любовта - да скриеш.

В махалата се познаваха - кои са по-работни, кои по-мързеливи, кои закъсняват с коситбата, кои рано си докарват дърва за зимата, коя крава спуска повече, коя е ялова, кое муле вече е остаряло, кое е пъргаво…

Най-сговорни бяха Гайдаровите, които най-дълбоко изораваха нивите си, реколтата им все повече от другите, от овощките беряха най-много плодове, а картофите им не бяха едри, но много вкусни, особено печени, такива едни рохкави - като малки хлебчета.

Тодор бе от Гайдаровите - дядо му, на когото бе кръстен, свиреше на гайда. Старият знаеше много песни, но най галеше онази за красивата родопчанка: „От земя ли си никнала или от небо паднала?”

- Баба ти слезе от тая песен и затова я взех! -казваше дядото и въздъхваше дълбоко по отминалата младост. - Жената не трябва да е грозна, за да не те е срам да излезеш с нея на мегдана, но не бива и да е много хубава, за да нямаш много приятели.

По характер внукът се беше метнал на дядо си Тодор, само дето не му се отдаваше гайдата. Друго беше Керанка - самата тя бе песен, която нямаше свършек. Ако я свършиш, започваш отначало. Тошко вече не криеше чувствата си. И Керанка ги споделяше.

Потайността на обичта се разкриваше, притворените прозорци се отваряха, а утрините идеха с нови копнежи и въжделения. Извиваха ли се хора на мегдана, и те бяха там. Хващаха се за ръце, играеха със сърце. И семействата им знаеха, че младите се обичат.

- В галилото не се бъркаме, а в теглилото помагаме. - казваха бащите им.

Но един ден… Керанка спря да ходи на мегдана, а ако отидеше, стоеше до майка си, не се отделяше от нея. Не стъпваше и у комшиите на меджии.

Отдръпваше се Керанка, охладняваше и се отдалечаваше от Тодор. А той правеше опит след опит да разбере причината, заради която тя се държеше странно и необяснимо.

Не искаше да го среща- какво да му каже, не беше в навика й да лъже, а истината не смееше да сподели. По-добре да се разделят с мълчание, отколкото с крива дума -да не се накърнява любовта, която вече е в минало време. Нека си остане такава каквато е била - чиста, непомътена и взаимна, макар и неосъществена.

Тодор загуби надежда, че любовта ще се върне. В душата му бе толкова объркано и неспокойно , въпреки че подтискаше терзанията си с работа по ниви и ливади.

А когато си лягаше морен, все онзи въпрос чукаше в слепоочията му - защо? И пак - пустота и неизвестност, безмълвие и тишина. В гърдите му всичко това наедряваше и преминаше в гневна буца, която го задавяше, в горчивина, за която нямаше билка.

Беше безсилен да промени състоянието си. Но не признаваше безпомощността си, сякаш това щеше да смути мъжката му чест.

Тази пролет бащата на Керанка бе засадил овощни дръвчета в двора на къщата. Беше почти полунощ, когато долнорайковци бяха заспали. Тодор подмушна брадвичка под палтото, промъкна се тихо и с по един замах отсече тънките вишни, ябълки и круши.

Те паднаха по очи, които така останаха - незатворени. Невинните мъртъвци понесоха вината на живите. Тодор потъна в тъмнината, а мъзгата на овощките изтичаше и нямаше кой да я спре. И имаше ли смисъл да се превързват раните - смъртта живот не връща.

Сутринта родителите на Керанка стояха онемели и неподвижни пред бездиханните дръвчета. „Това е Тодорова работа.” - рече майката, изпълнена с недоумение и укор.

А Тодор, изоставеният галник, никога не разбра защо Керанка го напусна и му причини такава любовна мъка, която се натрупа за отмъщение.

Но всяка крушка си има опашка. Веднъж бащата на Керанка се спрял при най-възрастния от Райково.

„Седни, Райчо. Чух, че твоята дъщеря се загалила с момче от Гайдарските. Време й е - няма да седи като мене на пейката. Младо ли е, да се гали, старо ли е - да не бави! Не ви се бъркам. Любовта е голям и дълбок бунар - там или ще се удавиш, или ще вадиш с бакъри вода, от която ще пиеш, без да се напиваш. От моя баща знам, че тежка болест е вървяла с техния род и е вземала курбан през едно поколение. Такъв им е джинсът! Това исках да ти кажа, пък вие както си решите…”

Послуша Керанкиният баща стареца и се намеси в отношенията на младите.

Сбърка ли, не сбърка ли, нека господ отсъди.