Георги Майоров

Здравей, Бориславе! От миналия век те помня, когато с Георги Константинов правехте първите си рецитали в Шумен. Крилати момчета! Георги вече с над 200 нотирани песни, ти пък неотклонно ,,пееш” и разгласяш магията на отишъл си бит и фолклор.

Но и твоят глас, както дочувам от вълните на времето, също се носи от век на век. Затова искам да припомня целокупно на всички цената на хляба при поета и публициста Борислав Геронтиев.

Нашето поколение добре знае тази цена, но този писател я показва с художествени средства - обаятелно, настоятелно, неотклонно, неподправено. Тя е топла като майката земя, вдига пара над пресните бразди, в които хвърля златните зърна на душата си.

Ако е засуха, с молебен ще вика дъжда, ще лети от хоризонт до хоризонт като птица, за да я виждаме добре. При наедрялата нива ще се радва на талазите полюшвания от вятъра като вълните на безкрайно море.

Когато слънцето ги позлати ще стрие класове между дланите, ще духне да отвее едрите зърна като сълза на челото. Може да ги опита смлени между изострените от неволя зъби, за да види дали са зрели и дъхави.

Ще мине още през жътвата, брашното, замесването на хляба, ще го разчупи с молитва и чак тогава ще го поднесе на заситеното от радост и горест гърло, че от там да излезе истинска песен. Песен, която приглася до ден днешен. Мъка и радост на сътворяването.

Такава е цената на хляба и я познава добре. Тя е висока както извисени са неговите високочестотни напеви. И ще я носи в сърцето си скъпернически до троха. Щедро и благодетелно ще я окръгля като самия хляб.

По онова време Борислав Геронтиев печаташе стихове във вестник ,,Коларовградска борба”. Имаше критично око, а праволинейчици се опитваха да цензурират печата. Не съм сигурен по какви причини (защото не съм питал автора), дали поради партийната конюнктура негов лайтмотив в творчеството става народният бит и фолклорът.

Но пак за ,,Разговор с Балканджи Йово” е разкритикуван. Стихотворението сега пък било безидейно. Затова може би той до днес ни припява българското. И омеси ,,Обреден хляб” за да ги опее.

С първата си лирична книга ,,Име на песен” (1970) той прогласява земята и хляба за мая на своята песен. Той тръгва от изворната вода, минава през житата, върви ,,без име към дъжда” за да сбира ,,прости думи”, тъй както ,,здравец се бере”. Деветнадесетте песни сякаш оприличават годините на автора, а вървят в междата на търканията между поколенията поети, между града и селото в баладичния регистър ,,Песен за селския път”.

Днес превърната в кървяща рана. Той още тогава иска да спре изтичащата кръв от селото. Да сдушава и слепва разцепеното, разделеното, осиротялото. Да възвиси българското като икона, пред която да се молим ние, безбожниците. Пред несъществуващия бог, намиращ се единствено в нас, в българската кръв. И се обозначи като дълбок поет. Върви под ,,Слънце” за да зрее и напълни своя клас, а все недостатъчно узрял остава.

Оня духовен плод, към който до край протягаме ръка, че ,,недостига глас или сърце”. Зреенето е бавно и мъчително докато стане ,,стих за песен”, която ,,на сто мъже гърлата да разтриса”. Дори ,,сушата” разбира ,,каква неизживяна сила / й струва всяка капка дъжд”. Цялата книга е една голяма балада за зачеването на творчеството, за завета от баща и майка със сърп на рамо да вървим към всяка жътва. Да не вземаме чужди лекарства, а да си направим ,,отрова от билки” и сами да се спасим. Без да въртим сабя ,,над главата на брат и другар”.

И творчество му по нататък се превръща в слънчев сплит между селото и града, между старото и новото, между ,,простото” и ,,модерно” объркания свят днес - мътеница, която не пуска дори бучка масло за смазване разхлабените стави на обществото. И от втората му книга ,,Обреден хляб” (1975), с двата цикъла ,,Откровения” и ,,Обреден хляб” заявява още по-ясно, че в творчество си ще следва и преследва линията на дълбок народопсихолог. И се слива с чистия народен бит и обичаи.

Затова в първото стихотворение ,,Проглас” прогласява на хляба, че ,,Гост на сърцето ми никога няма да бъдеш!”. На ширналата му се софра в сърцето и душата хлябът застава заслужено едва след труд и мъка. Гост може да му бъде само вятърът на надеждата, дъждът, сълзата и сънят - чакани, желани, неизбежни.

Докато се събудим и ,,прозрем същността му”. Като залъка, водата, въздуха, слънцето. Общува с дълбоко съкровените народни мотиви на живот като обред, съновидение и жива действителност. Затова кани облака на неговата софра да си отчупи от хляба, на него да изкаже мъката си както в народната песен ,,Я кажи ми, облаче ле бяло!”. Така сполучливо одухотворява природата и хляба.

Неговата душа е хляб, чака цял, неначенат. Възвишена самота в търсене на истината за живота и творчеството. Че да спре при сянката яворова и ясенова в Ладовата гора на любовта, веселието и съгласието. Все едно той съгласува песента си с народната душа.

Навсякъде в поезията и прозата му присъства хлябът. Начало и край на живота. Възпяван в молитвите ни към Бога. Търсен с мъка от сутрин до залез. И в съня припяван. Духовният хляб е нужен на поета. Той храни с надежда душата и сърцето. Той е възвишен и насъщен, който истински утолява жажда и глад, път и живот.

И в своето търсене авторът стига до обредния, изваден от пещта на народа. Само с него може да разкваси устни, да преглътне жал и възторг, да се намери възкръснал в сътворяването на Доброто за Човека. И да му го въздаде като хранилка за съвършенство. Въздаден ни от бога стремеж. За да бъдем истински човеци до очаквания страшен съд в отвъдното.

Така в ,,Обреден хляб” поетът обозначава простото изначало в сътворяването на хляба от пъргавата селянка и с омесването му декларира и своя произход и същност - такива ръце са отгледали и него. Ръце ,,с дъх на тесто и угар”. Те го ,,крепят и сега”. ,,На техните жилести клони / гергьовската люлка на моята песен се люшка”. До такова философско проникване в народностната същност на българина стига поетът. Което може би е сред малкото такива постижения в българската поезия.

И за да изпълни своя дълг, освен двете ръце, иска да има и ,,две сърца за песен и отплата”. Че щом запее, заедно с вретенилите жита, ,,надежда за нови дни / вретено връзва и душата”. Поетът върви по дълбок народен корен в творчеството, че да достигне до искрената песен. Не бърза към готовия хляб, преди да е извървял пътя през браздите. Преди да е осъмвал и въздъхвал ,,в златокоси жита”, че да усети истинския дъх на хляба.

Пенчо Славейков и Евтим Евтимов са сътворили своеобразни образци обредни песни, но той интерпретира фолклора под друг ъгъл - народностно обточен, баладично озвучен, с неговата сърдечна ритмика изписан, с душевната му широта въздъхнал. Отликата е в психологическото изследване на народната душевност. Защото и земята е жена и ако я разлюбиш ,,си е грях и не е”, че ,,всяка троха ти напомня вика на земята разлюбена”.

Разлюбиш ли я, тя ще бяга и чезне пред тебе като ,,търкулната медена пита” и ще ти позволи да отчупиш залък от нея както разлюбената жена не ти дава да я докоснеш. И ако потта и радостта не съхраним ,,във бучка пръст, във стих или в зеница”, мигът на сътворяването изчезва завинаги. Затова се кръстим пред хляба както при молебен за дъжд. Иначе нямаме право да разчупваме хляба.

Бодрата му песен срещаме и в книгата ,,Триединство” (2007). За днешния ни ,,висок, безгрижен, ясен” ден, който ,,се навежда, снишава се, смалява се и гасне” в 30 разсърдени (или по-добре да ги наречем разгърдени) стихотворения.
По правило би следвало лириката и публицистиката на автора да се разглеждат разделно. При Борислав Геронтиев обаче симбиозата между лирика и проза като идейност, тематика и творческо пресъздаване са така оплетени, че разделният анализ би изглеждал самоцелен, изкуствен.

Това се доказва категорично веднага с ,,Ненаписаните стихотворения” в ,,Брегове” (1978). В тях душата на публициста продължава ,,зашеметена и звънлива” да броди жива по земята и да пие от чистия народен извор. И тези ,,стихотворения” се подреждат в художествена публицистика.

Продължава да ни храни с миросан хляб чрез обредните опявания и жалби на най-близките хора на починалия. Чрез спомените те го връщат жив на горната земя, по жив от самите спомени, а песента на жената за любимия не умира никога.

За майчината заръка на смъртния одър към децата си кого с какво да дарят от скътаното в скрина на душата - жената, която първа го е закърмила и кръстниците. И този женски глас ще преследва смъртника денем и нощем и в отвъдното. Паралелно разказва и за земните прегрешения на вдовицата, за ,,здравеца” в очите й, който търси нов свят, който да пречисти ,,кървящата рана”, че да остане само белег.

Той ги изпява в 15 откъса като очерци. Фолклорни рефлексии в не мерена реч. Все едно неговата вода веднъж е текла в поетичния рупор на капчука, а в другия - направо в сухата пръст на земята. Търси брод за човешките радости и страдания чрез народните обичаи и песни, които са огледало на бита, на пълнокръвните вибрации на природата и нейните най-сладкопойни интимни песни и шепот на ,,божура, ружата, здравецът, игликата, трендафилът, босилекът”.

Чрез най-красивите пориви на явора, бука, бора, тополата и техните земно разлистени или грейнали в злато листа, които дават упование на българина. И непрестанно се връща към приготвянето на хляба в отдавнашния му дворец - селската къща, където и денят на неговото сътворяване е празничен, приказен, различен от другите.

Интересно е народно-психологическото обяснение за появата на песента ,,Янкин брат Янки думаше” и на постепенното ,,изстиване” на народните певци да съчиняват песни от живи човешки съдби. Също и за Латинината песен. Обаче той ги разнищва и ни ги представя, за да се знаят и пеят, че да не се забравят от идните поколения. Вечно да ги слушат ,,и слънцето, и цялата вселена”. Сякаш през същия ,,обреден хляб” и в прозата общува с облака, със сянката на облак и дърво за почивка, с извора за среща и зачеване, с избора на жена, докато сам стане ,,утроба и майка” на песен, до която ,,всички пътища тръгват обратно към село”.

Пред очите ни авторът разгадава живата магия на сътворяването на материални и духовни ценности. Да се облягаме на нощта като чистилище за честно зачеване с изпраната ,,с трепетни пръсти” от млада невеста три пъти в три води бяла риза, че на твореца и пред бесилото да се белее. Бесилото на творческия живот. Защото с голяма обредна магия замесва всяка книга. С кръвенишкия ябълков аромат, с вестта на камбаната, с предания и легенди за села и местности, за народни песни и обичаи.

Проучването на фолклора той ни представя и в следващи книги - ,,Запели ми са, Латино”, ,,Песните на моя народ”, ,,Спомен за вино”, ,,Камбани бият” и ,,Кладенец в двора”. Прави го вдъхновено, есеистично и напевно, задълбочено и мило, като му е мило всичко българско. С творческо дълбаене търси истината за сътворяването, за подражанието на героите, за многото рани и защо намаляват юнаците.

Постоянно прибавя нови мотиви: за отиващия си живот; за мярката на българина в живота; за родолюбието, родено и в параклисите край селищата; за обредите и топлината на хляба на гърба; за еничарите вчера и днес; за отделящата се от стадото овца, а всъщност за отделянето на заженилата се мома от рода; за изнизалите се песни из ясноликите струни на певици; за коледното сурвакане; за ,,четенето” на живота дори в затвора; за баладичната грижа да се върти дом и се търпят страдания от насилници.

Повестта ,,Ей, маратонец!” (1988) детайлно рисува героите. Авторът използва говоримия език, но без да употребява неразбираеми за широкия читател диалектни думи. Добродушен стил, без грапавини. Разказът тече обаятелно, увлича. Сюжетът е канава - както се изразява един от главните герои - от данданията в село за посрещане уж делегация от горе.

Ярък афиш за социалистическата действителност и устрем в мъглива неяснота. Покрай тази натегнатост се разкриват характерите. Това е и повест за онзи тогавашен лозунг ,,Отговорност - от всекиго за всичко”, превърнал се практически в безотговорност у всички. Достоверен разказ за посрещането и изпращането на високи гости. Или работа на празен ход.

От друга страна упражняването на учениците да викат ,,ура” е умален образ на цялата ни държава - само да вика ,,ура” по чужда гайда. Чудна, омайна суетня, завършила с генерална репетиция за посрещане ,,особата” на делегацията.

Всичко е на ,,уж”, а всъщност е голяма гротеска на въодушевеното ни общество да прелива от пусто в празно. Та до днес. Уж всичко е импровизация, ала е самата истина. Животът ни е една искрена импровизация. А това е генерална характеристика на цялото общество - един работи, а стотина само наблюдават. И пак нищо не виждат. И нищо не предприемат.

Като художествена публицистика ,,Срамът на срамничето” (1989) е продължение на литературното ,,направление” на писателя - обредната тема. И остава завинаги на нея, на родната българска земя. С култ към хляба, като го топи в народната гощавка на преминатия живот. Защото с постановления хлябът не става по-хубав. Той трябва да мине през изстрадалата българска земя.

В най-общия смисъл става дума за обръщането на нашия манталитет от свян и срам в безсрамие, незачитане на род и родолюбие. Авторът не иска да понесе това, съпротивлява се, но ходът на съвременния живот преобръща народните традиции в отживелица. Дотъкмява и любородието с поантата, че където да се намира в своите пътувания по света - в Монголия, Финландия, Кипър и къде да е другаде, обредният български хляб го следва и преследва навсякъде.

А още по детайлно, проникновено погледнато, той застава, той е пред него, пред очите му, на всяка изпречила му се трапеза. Не обикновената, битовата, а духовната. И самото пътуване до този ,,хляб” е призрачно, поразяващо - ,,не можеш да разбереш на небето ли си или на земята”. Такива видения се пораждат само у сърдечния, неподправения творец.

Образната реч при пътеписите не е задължителна за посредственото перо. Обаче перото на писателя и тук е редис на калиграф или четка на художник. В този художествен замах има и любопитство, и удивление, и възвишена простота до общия ни бог - синьото небе. И от неговия соколов поглед не убягва нищо. Навсякъде е свободен в своя полет. Въпреки световните прелести душата му си остава в България.

В ,,И става все по-страшно” (1993) критикува полудялата мемоаристика и мемоаристите, на алчен корем запасали два пищова - единият за фашистите, а с другия да разстрелят себе си с мемоарите си. И за появата на новите бояджии - несполучилите до тогава, но алчни за власт ,,модерни” демократи. Тревога и за демографската криза, за роенето на партиите, пресата, че вече и България трябва да се нарича Вавилония.

С глад за лидерство, глад за наяждане на себелюбието и самохвалството с величие; за подписките и надписките; за преобличането ни в нови идейни и житейски дрехи. За влюбеността в Москва и за разлюбването й. За самозванството и самозванците в днешното ни време. Че всички сме грешни в строителството на гробница за Истината. За духовните и бездушни кладенци към нищото и абсурда; за външната и вътрешната свобода у човека, които са като ядрената енергия - за съзидание или за рушене. Обаче сме овладели само енергията на рушенето. Перото му се опасява още от турцизирането на науката и културата; от продажността на име и държава. И не на коя да е, а на нашата райска градина България.

А с приписките и записките в книгата ,,Видовден” (2007), писателят е събрал видяно и преживяно, на което е дошъл видовден. Любопитно, интересно, достоверно четиво. Всичко по-важно в обикновения и необикновен хорски и негов живот. Замесено в неговите си дълбоки нощви.

И фрагменти за различни моменти у нас и по света в лапидарен стил. Слово кратко, ясно, сякаш задъхано изсечено изведнъж, но с паузи. За да размисляме и осмисляме прочетеното. Не разказвателно, а сентенциозно обагрено, сякаш ,,освободени” стихове. Има и фрагменти от живота на писатели в Съюза.

Сравнително стръмен е творческият и житейският път на Борислав Геронтиев докато стигне до себе си и да се обобщи в ,,Моята антология” в наши дни..

На младини беше красив момък. Сега е още по-хубав в моята нормална памет. Защото не познавам грозни творци. Разликата е само в обаянието им. А той е обаятелен. Затова цената на хляба му е висока. И без девалвация.