Иван Енчев

Непатетичен пътепис

Където и да отида из страната, аз винаги се завъртам из центъра на селището и с поглед търся дали има войнишки паметник. Ако го съзра, първом се насочвам към годините 1941-1945.

Заставам като пред черковен иконостас и дълго се взирам в захабените камъни на паметника, където са издълбани цифри и букви, боядисани с жълт бронз.

Някаква странна надеждица се таи в главата ми, в кръвта ми, в душата ми, че там някъде е скрито и името на бащата на един мой родственик, загинал на фронта в Унгария през Втората световна война през 1945 година.

Сякаш то ще се прояви като образ на фотографска плака. После се насочвам и към другите страни на паметника. Спирам на годините 1912-1913. Чета имената на загиналите войници в Балканската война на левия фланг на настъплението на българските войски през Източна Тракия към Босфора.

А в ушите ми каменният войник от паметника сякаш крещи: „Напред! На нож!” Барабанът на моето сърце бие „атака” - ще пръсне гърдите ми! Невидим военен оркестър само от медни духови инструменти громи тишината: „Шуми Марица”. Мъжки сълзи напират в очите ми. Сам не зная в душата ми кое е по-силното: гордостта или мъката, като виждам в какво състояние са някои от тези символи на народна почит…

Освен многото войнишки паметници, през последните години бях обиколил най-известните древни тракийски светилища в Родопите: Перперикон край с. Горна крепост, Гробът на Орфей край с. Татул, Глухите камъни край с. Малко градище, Белинташ от източната страна на Кръстова гора, Светилището край с. Долно черковище и някои други такива места.

Миналата година тръгнах да разгледам археологическите разкопки на най-голямото светилище на Дионисий според древния историк Херодот на връх Момчил, който преди години е прекръстен на Свобода.

Когато пристигнах по новия асфалтов път в подножието на върха, бях изумен. Брей каква почит към древното тракийско светилище! Пих една студена вода от ритуалната чешма, покрай която дърветата са окичени с пъстроцветни парцалчета.

Погледнах право нагоре и потеглих по стръмната каменна алея. С малки почивки на седемте електрифицирани беседки стигнах на върха.

Едва не се спънах в една черна паметна плоча с размери колкото няколко педи. Тя има надпис: „В памет на Момчил войвода, защитник на Родопа планина от османските поробители. ВМРО-БНД.”

А само на няколко крачки по-нагоре, на самото чело на върха, се пъчи седемъгълно мюсюлманско тюрбе!

Обиколих цялата околност. Къде, аджеба, са разкопките на най-голямото древно тракийско светилище на Дионисий? Ядец! Те са погребани точно под текето с празен саркофаг и други салтанати в прослава на Енихан баба, османски военачалник, покорител на Родопите.

Краката ми се подкосиха. Седнах на един бял камък като слънчасал археолог.

Ако бях на мястото на древния историк Херодот, сигурно щях да започна да си скубя косите. От юни 2005 година нататък за вечни времена този връх, наречен Свобода, ще е поробен от сянката на един османски завоевател, превърнат в митичен мюсюлмански светец.

И вече не само местните хора ще наричат върха с османското му име, пренебрегвайки името на българина Момчил войвода, който според легендата е погребан тук.

Как да не се срамува човек?! Според историческите сведения, в началото на 19 век един жесток османски султан разрушил големите побити камъни на това тракийско светилище, които в древността са използвани за астрономически наблюдения и изчисления, а в началото на 21 век уж по-цивилизовани наши управници са погребали и последните останки от древното тракийско светилище.

От пресата научавам, че от 2003 до 2005 година българската държава е осигурила под различни форми над осем милиона и триста хиляди лева за строеж на нов асфалтиран път от север и от юг покрай подножието на прекръстения връх Момчил, откъдето тръгва каменната алея за новото теке. А точната сума на похарчените неофициални средства за алеята с мемориалния храм и заслоните за курбани знае само Аллах.

Който иска да проумее символиката на този факт, нека отиде в подножието на легендарния връх Шипка /1326 м./ и да изкачи едно подир друго издигнатите 894 стъпала до Паметника на свободата. И да прибави към тях още 604 стъпала, колкото са до споменатото теке на върха с надморска височина 1915 м. И да погледне в небесата! Такава е географската височина на това място. А за височината на българския патриотизъм и държавнически морал днешната официална история си прави оглушки.

През 2005 година духовете на много наши дядовци, които са воювали в не една война за обединението на българската нация, сигурно са потънали в земята от срам, като са видели какви странни войнишки паметници се издигат в наше време пред овчедушното съгласие на техните внуци.

Херодот наистина би си оскубал брадата косъм по косъм, ако оценяваше такива исторически факти. Но, както се знае, в историята няма „ако”…

Обяснението на българските тъй наречени политици е, че този религиозен храм е направен за помирение на двете религии в Родопите. Кьорфишек! Истинското патриотично помирение ще настане само ако някой български мъдър държавник се реши до мюсюлманското тюрбе да построи и православен параклис или друг подобаващ голям паметник в чест на Момчил войвода! Шапка му свалям на такъв патриот! Ама де го, де???

По същество това са войнишки паметници, които ще останат завинаги, без да предизвикват религиозен спор. Така ще се помирят двете успоредни легенди и ще се обединят ритуалните курбани на мюсюлмани и християни.

В планината няма бивши върхове, както няма и бивши планини. Този връх трябва да продължи да носи заслуженото си име Момчил, а не вече подигравателното Свобода.