Галина Ганова

разкази

ЖЕНСКО ИЛИ МЪЖКО…

Минаваше полунощ, когато пътната порта се завъртя на ръждивите си панти и протяжно изскърца. След миг пълната луна освети мъжки силует, излязъл от сенките на кичестите сливи в двора. С бързи и уверени крачки, сякаш познаваше мястото, той се отправи по циментовата алея между кладенеца и лехите със зеленчук, право към потъналата в сън къща.
- Докторе, Докторе - забарабани мъжът със свити пръсти по открехнатия прозорец на приземния етаж - Започна се, бай Илия, ела помогни!
Таблите на пружиненото „русенско легло” издрънкаха в стената, сякаш някой подскочи в него, в стаята светна лампа, а на прозореца се показа съненото лице на възрастен мъж около седемдесетте.
- Започна се, бай Илия - припряно и задъхано повтори Пенчо - Юницата ще ражда, пък нали и за мен е сефте да имам теленце, та ми трябва твоята помощ!
- Върви у вас и ми приготви кофа топла вода и сапун. Дай ми пет минутки да се облека и идвам - отвърна ветеринарният техник и изчезна зад плътните завеси. Това не бе прецедент в неговата дългогодишна практика. Често се случваше да го будят посред нощ - на кой прасе му се разболяло, на кой козичка, я кобила се жреби, я крава се тели… Мислеше, тези безсънни нощи ще свършат, когато се пенсионира и някой млад колега дойде на неговото място в селото. Но нейсе! Вече десетина години минаха от последния му работен ден, ветеринарен лекар не идва - не искат хората на село да работят - хем е кално, хем е мръсна работата. Друго си е да отворят в града частна клиника за домашни любимци или ветеринарна аптека… И макар че кравефермите с десетки глави добитък сега бяха само в „социалистическата” му кариера и в спомените, все още се намираха хора в селото, които гледаха по една-две кравички - месо и мляко да си имат… Е, как да им откаже помощ, като няма към кого да се обърнат в нужда?
- Ще дойда с теб, дядо! Нали не възразяваш? - извади го от тези мисли внук му Илко, трета година студент по ветеринарна медицина. Бе го събудила скърцащата порта на двора, която прекъсна за минутка среднощната песен на щурците…
- Щом искаш да си нацапаш с оборска тор марковите маратонки, моля! Дано не ти мине меракът към занаята, докато завършиш. Много има още да учиш, и запомни, че не всичко го пише в книгите… Крайно време е някой да ме смени тук, стар съм вече! - потупа той по рамото младежа и грабна пълната с лекарства тумбеста ветеринарна чанта - Да вървим!
След няколко минути двамата мъже се спряха под черничевите дървета край оградата на Пенчовия двор.
- Насам, насам, Докторе - поведе ги към обора Пенчо - Мъчи се горкото животно! Добре, че аз не съм женско… Спокойно, Милке, докторът дойде, не бой се, малката ми! - приклекна той край потната юница, изпънала едрото си тяло върху дебел пласт разпиляна слама. Разпознала името си и гласа на стопанина си, Милка извърна глава с огромни от ужас очи и мокра муцуна, погледна за миг новодошлите и отново изпъна шия върху сламената си постеля.
- Полей ми, Илко, ще прегледам кравата - Илия навъртя високо ръкавите на ризата си, натри обилно сапун и подложи ръце под струята топла вода. Миг след това той повдигна сръчно опашката на юницата и ръката му изчезна до лакътя в тялото на Милка.
- Всичко е нормално, но ще трябва да изчакаме час-два. Първотелка е и няма да е така лесно, Пенчо. И плодът е голям! Добре ще е да съберем околоплодните води в една кофа - ще ги дадеш на Милка да ги изпие за бързо възстановяване след раждането. Може да й приготвиш и боза от трици…
- Наистина е женско! - възкликна доволно Пенчо, докато младата майка облизваше с дългия си език новороденото теленце - Е-е-е-й, страшен си, бай Илия! Как ги познаваш? Още преди три-четири месеца ми каза, че ще е женско! Прочул си се с точните прогнози в цялата околия, говорят хората, че никога не грешиш! - разтресе Пенчо десницата на ветеринаря - И как го правиш?
- Е, как го правя! Който го може, си го може! Ха сега захрани телето с коластра и следи кравата да изхвърли плацентата. Ако до след пладне не изпадне, викни ме…
Първите петли вече бяха пропели, когато двамата мъже тръгнаха обратно към дома под черничевите дървета. Топчестото лице на луната избледняваше ниско на запад, а на изток небето червенееше от зората на още неизгрялото слънце…
- Още си те бива, дядо! - наруши мълчанието Илко - Ще ми се да стана и аз толкова добър в професията.
- Животът е най-голямото чудо в тоя свят, момко! А ти има много да учиш! Още ти е жълтичко покрай устата - пошегува се Илия.
- Ще трябва да ми предадеш и онзи специален урок, с който учудваш всички наоколо. Научи ме как с опипване да познавам какъв пол е плодът!
- Е-е-е, ще те науча, много е просто - разлая със смеха си кучетата стария ветеринар - Но тайната трябва да остане в семейството. Ето каква е работата - прегърна той внук си - Имам един тефтер, в който записвам всяка прегледана крава и кой е стопанинът й. Какъв ще е полът, мога само да гадая - шансът е петдесет на петдесет. На човека казвам например, че телето ще е мъжко, а срещу името му в тефтера записвам „женско”… Когато се роди и съм познал, онзи ме тупа по рамото и ме превъзнася. А ако не съм, ми казва: „Докторе, този път сбърка. Нали рече, че ще е мъжко, пък то е женско”. „Така ли? Я да видим в тефтера - казвам - Ето, виж, тук пише женско! Женско съм ти казал, ама ти или си забравил, или не си ме разбрал!”…
- Брей, какъв хитрец си бил, дядо! - разсмя се сърдечно младежът - Никога не бих се сетил каква е работата. Прав си дето каза, че много има да уча, а това точно наистина го няма в дебелите ми учебници…

КАРЪКЪТ

Разсъмваше, когато Генчо Горилата влезе във входа на високия жилищен блок и тромаво заизкачва стълбите към втория етаж. Този прякор колегите му лепнаха още в първите дни, когато стана сержант в полицията. Заради телосложението му - едра и леко приведена фигура с дълги провиснали мускулести ръце, завършващи с огромни месести длани. Но Генчо не им се сърдеше, напротив! Когато някой подвикнеше след него шеговито „Хей, Горила!”, той се обръщаше кръгом, изпъваше тялото си, барабанеше с юмруци по гърдите си или издаваше нечленоразделни крясъци, като маймуна. Следваше добронамерен, разтоварващ, шеговит смях, така необходим на всички в отдела. Но сега, след нощното дежурство умората надвиваше над едрото му тяло, настроението му бе спаднало до критичната си точка, а двайсетината стъпала до жилището му му се сториха двеста. Въпреки това, Горилата се изкачваше тихо, хванал с дясната ръка висящите от колана му белезници - да не притесняват с дрънкането си съседите в ранния час. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърлото му, когато завъртя ключа в ключалката и се озова в антрето.
- А, ето те и теб! Тъкмо тръгвам, първа смяна съм - обви ръце повдигната на пръсти съпругата му Стела, медицинска сестра в областната болница - В кухнята има топло кафе, ако искаш. И списък за пазаруване. Слез до магазина като се наспиш, че нямаш хляб за обяд… Как мина?
- Как?! Цяла нощ на крак. Тежко дежурство! Подземният свят не спи, но аз си лягам - измърмори той и се хвърли по корем на спалнята.
След няколко часа звънецът на входната врата зажужа като досаден комар край главата му. „Защо звъни Стела сега? Нали видя, че лягам?”, помисли си Генчо без да помръдне смятайки, че е спал десетина минути. След още миг „комарът” отново влезе в ухото му и Горилата отвори очи. Часовникът на отсрещната стена показваше десет! „Ако Стела е забравила нещо и се връща, защо ще звъни, след като има ключ и знае, че спя? - събуди се ченгето в Генчо - Я да видя що за гости идват!” - рече си той и прекоси коридора с котешка стъпка.
Третият звън се разнесе точно когато Горилата долепи око до шпионката. Отвън дребна мъжка фигура в тъмни дрехи бе долепила ухо до вратата и след като не долови никакво раздвижване в апартамента, извади от дълбокия си джоб връзка шперцове. Първият не отключи, вторият също, през което време Генчо отскочи до спалнята за пистолета си и зае позиция зад вратата. Скоро резето щракна, топката се завъртя, ръка с ръкавица се протегна и запали осветлението в коридора. А когато мъжът се озова в коридора и затвори вратата след себе си, ченгето го изненада в гръб. Тъпият удар по тила с дръжката на пистолета зашемети крадеца и той се стовари на земята в безсъзнание. Без да губи време, Генчо го обърна по корем, кръстоса ръцете му на кръста и щракна белезниците около китките му.
- Абе този го познавам отнякъде! Но откъде? - рече на глас той, когато коленичи до тялото и извърна главата към себе си - Откъде, откъде? - чудеше се Горилата и изведнъж, като светкавица в главата му връхлетя снимка на този профил… - Ами да! - плесна се по челото - Но той ли е, или прилича на него? Я да му видя лицето в анфас! … Боже! Той е! - хвана се за главата ченгето и набра телефонния номер на дежурния полицейски екип.
- Петров, няма да повярваш кой лежи в безсъзнание у дома!
- Да не е тъщата? - пошегува се колегата му.
- По-хубаво, чак не е за вярване! Елате да го приберете, сега ще го свестя!
- Горила, добре ли си? Да не си пил нещо? Шегуваш ли се?
- Каква ти шега? Онзи „гастрольор” от Варна, дето го издирват колегите от няколко области за десетки квартирни кражби и повече от година не могат да го заловят… Е, днес не му е ден - сгази лука!
- Е този е … егати каръка! Нещастник! От толкова апартаменти в нашия град да попадне точно на твоя и то когато ти си там! Да му пикая на късмета!…

ОТ ВАС ВИНОТО, ОТ НАС МЕЗЕТО…

Дядо Милан и четиримата му братя бяха типични селяни от времето преди Втората световна война - силни, работливи, честолюбиви, но и широко скроени мъже. И както подобава на такава голяма рода, притежаваха много декари обработваеми земи, гори и десетки глави добитък. Воловете и биволите впрягаха за тежка работа - изораваха нивите и събираха дърва за огрев, а конете бяха за пазар и престиж. Пък на младини и булки от съседните села крадяли с тях… С напредване на годините синовете им постепенно поемаха работата, а те се изживяваха като весели и безгрижни старчета, които по цял ден бистреха политиката на мегдана. Зимата осъмваха в кръчмата с наборите си, докато не пресъхнат всички бъчви в селото. За тях се разказваха какви ли не легенди, като тази, дето една нощ пили, пили, но им свършило мезето. И тъй като никой от веселата компания не бил в състояние да отиде до вкъщи да донесе още, свалили от краката си новите свински опинци, изпекли ги на кюмбето в кръчмата и ги изяли…
Веселият им нрав бе магнит за селските шегаджии - с братята не можеше да бъде скучно!
Една вечер, в края на циганското лято, дядо Милан седна край масата с дамаджанка вино.
- От новата реколта е. Иванке, донеси ни чаши! - подвикна той на кръчмарката.
- Идват - отвърна тя и чевръсто стовари няколко на масата
- Добро е, ама още е болнаво! Нали така, момчета? - изтри уста доволно той с опакото на дланта си и въпросително повдигна вежди срещу настанилите се край масата младежи - Ама що ви питам вас? Вие опит нямате, като гледам колко сте зелени… Не ви познавам, откъде сте и какво ви води насам?
- Изкупуваме кожи, иначе сме от съседното село. Отбихме се да пийнем по едно, пък ще тръгваме - отвърна най-големият от тях - Не видя ли каруцата отпред с двата коня?
- Видях я, как да не я видя! Е, пийте и разказвайте какво вино правим тук, в Кулата. По-добро няма да намерите в цялата Врачанска околия! Аз съм му майстора! - потри доволно ръце дядо Милан.
- Добро, добро … колко да е добро? Нашето ми харесва повече! - отвърна дръзко младежът и по лицето му се разля самодоволна усмивка - Ти да не си оня шегаджия, дето хората разправят истории през три села в четвърто? Милан ли се казваш?
- А, чули сте за мене… И какво като съм?
- Хитрец си бил, казват! И веселяк! Ха да видим, вярно ли е? - светнаха лукаво малките очички на момчето - Можеш ли да спреш бързия влак от София за Видин хей тук, на край село?
- Мога, що да не мога?
- Да се обзаложим тогава, на един котел вино! Който загуби - черпи!
- Готово, елате утре по обяд при рампата и гледайте…
Речено - сторено! Наближаваше обяд, когато младежите дръпнаха юздите на конете си и спряха край линията, предвкусвайки удоволствието от предстоящия сеир с убеждение, че са спечелили котел с хубаво вино. Петнадесет минути преди да мине влака, по коларския път се зададе добре натоварена с изсъхнал царевичак каруца и спря напряко на релсите.
- Какво ли е намислил старецът? - спогледаха се другоселците, когато от талигата пъргаво скокнаха дядо Милан и братята му. За миг те подпънаха с яките си гърбове едната ритла и катурнаха снопите върху линията пред изумените им очи. Когато влакът се зададе в далечината на правата отсечка и изсвири пронизително, веселите старчета драснаха по клечка кибрит и я хвърлиха в купчината!
- Ха да видим какво ще стане! - подпря се на празната каруца край пътя уверено дядо Милан с цигара в ръка.
След секунди изсъхналата шума изчезна сред облаци дим и огнени езици, докато машинистът панически натискаше свирката… Набиращият скорост влак внезапно забави ход и черното туловище на локомотива спря точно пред догарящия царевичак…
- Какво правите бе, хора? Да не сте полудели?! - подаде глава машинистът
- Е, какво правим… Минавай, нали си железен! Страх ли те е от огъня? - пошегува се дядо Милан - Пустите коне, уплашиха се от нещо и обърнаха каруцата, пък как се запали това чудо, и аз не разбрах! Трябва да е било от фаса ми. Ще прощаваш, старши! Добре, че успяхме да махнем каруцата от линията. Язък за царевичака! - зацъка с език той, а влакът полека потегли, оставяйки след себе си димна завеса от фината пепел…
- Е, дядо Милане, признаваме те! Довечера в кръчмата ще ви чака котел с вино! - разтърси десницата му младежът.
- Добре! Забавлявахме се заедно, значи заедно ще ядем и пием! От вас виното, от нас мезето…

МАЙЧИН ИНСТИНКТ

Една късна вечер, малко преди да паднат първите слани, Страхил доведе в конюшнята си нова кобила. Купи я от Червен бряг - прекрасно животно, порода Селфрансе, с лъскав керемидов косъм, с бели глезени и дълги крака. Беше леко мършава, но опитното око на познавача веднага разбра, че това не е недостатък за умиране, а резултат от лошо гледане. Горкото животно зиме и лете било навън, на връзка. Хранели го само със сено или трева, според сезона. Дали заради това или от мъка по петмесечното си конче, но първата седмица в конюшнята на Страхил кобилата не докосна ечемика… Докато другите коне хрупаха с удоволствие зърното, тя пръхтеше и цвилеше безпричинно. Новите стопани я обградиха с грижи - сложиха й нови подкови, почистиха й тръните от гривата, изкъпаха я с шампоан и сресаха лъскавия й косъм. „Брей, това животно ще вземе да умре от инат”, мислеше си Страхил…
- Тате, кобилата я няма! - стресна го гласът на сина му една ранна сутрин.
- Как така я няма?! Коя кобила? - разтърка очи той, чудейки се сънува ли, или това наистина се случва.
- Новата кобила! Откраднали са я!
- Кой ще я открадне, бе момче? Познават ме всички в околността - и конярите и конекрадците - никой няма да посмее да пипне. Просто е избягала! - рипна от леглото Страхил - И знам къде ще я намерим - в плевенското село! След закуска оседлай два коня, ще я настигнем някъде. И кажи на майка ти да ни приготви нещо за из път.
Късният октомврийски изгрев срещна двамата умислени ездачи в равнината. Зад тях сивееше профилът на Балкана, забулен в лека сутрешна мъгла, а пред тях се ширеха ожънати царевични ниви, окосени ливади с купчини сено и разцъфнал лилав кърпикожух и гори с капеща пъстроцветна шума. Есенната тишина и спокойствие нарушаваха само единични крясъци на мъжки фазани, примесени с бръмчене от трактор в орането…
- Защо вярваш, че ще намерим кобилата там, тате? - наруши мълчанието момчето.
- От житейски опит! От моя баща знам една изумителна история - заразказва Страхил - През Втората световна война мобилизирали дядо ми в Сърбия. Взели го запас заедно с каруцата и коня, Велко се казвал. Служили в обоза, прекарвали храна и боеприпаси на войниците, после в лазарета, където извозвали ранените. Но един ден дядо ми бил прострелян и умрял. Изпратили тялото му с влака за Враца. Близките му го взели с каруца от гарата и още същия ден го погребали. А конят? Велко си дошъл след месец. Бил кьорав с едното око - от войната ли, от дългия път до тук ли, нямало кой да каже, но си дошъл сам! Всички се чудели как е намерил пътя!
- Истина ли е това, или си измисляш? - рече недоверчиво момчето.
- Ако баща ми ме е излъгал, значи и аз те лъжа! Ще ти разкажа още една история, от моето детство. Татко купи кон от стопанството в село Три кладенци. Продаваха го, защото ритнал и убил гледача. Жребецът се казваше Кенеди. Кръстили го така, защото се родил в деня, в който застреляха американския президент. Беше корав и работен, но имаше малка глава. Веднъж с тате карахме тор на градината край село. И точно тогава се счупи хамута, Кенеди изхлузи малката си глава от юлара и се освободи от каруцата. Опитах да го задържа, но той тръсна глава, аз залитнах и изпуснах юздите… Докато баща ми се притече на помощ, конят вече препускаше в галоп през ливадите! През следващите няколко дни не спряхме да го търсим в околността. И слушай сега, след седмица дойде вест от Три кладенци, че Кенеди се е върнал в стопанството… Там, където се е родил. А бе живял у нас вече три-четири години! Ето затова вярвам, че ще намерим кобилата в Червен бряг.
- Но защо ще иска да се връща там? Живяла е в нищета и мизерия! А ние толкова се грижим за нея! - отвърна момчето.
- За нас може да е мизерия, но за нея си е роден дом…
Денят напредваше и конниците яздеха без почивка, но не пропускаха да огледат всяко възможно място, което би могло да приюти беглеца. В късния следобед двата коня спряха пред къщата, от която Страхил бе купил кобилата. На поляната срещу нея, оттатък пътя, бе пайванисано малкото й жребче, което неспокойно обикаляше в кръг при вида на двата коня. Но от майка му нямаше следа.
- Знаех си, че няма да я намерим тук и твоите приказки са пълни измислици! - не скри разочарованието си момчето - Какво ще правим сега?
- Не бързай да се отчайваш! Сигурен съм, че ще си дойде. Може би сме били по-бързи от нея! Така или иначе сме дошли, нека попитаме хората… Ще оставим у тях конете, ние ще нощуваме в хотел и утре сутрин си тръгваме. До тогава кобилата може да се появи! - окуражи го Страхил.
Но никой не бе я виждал… Нямаше я и сутринта, когато ездачите си тръгнаха. Не я срещнаха и по обратния път. Напразна остана и надеждата, че когато се приберат у дома тя може би ще е в конюшнята…
Дните се нижеха тягостно за Страхил и сина му, и с всеки изминал час вярата, че кобилата ще се върне намаляваше.
След седмица севернякът довя първия сняг. След закуска Страхил стана от масата и потърка с ръка запотения прозорец. Ослепителната белота бе покрила всичко, само кучето се чернееше в двора, размитайки снежинките с опашката си.
- Почисти на конете, сине, че аз ще закъснея за работа. Сложи им сено и жито - поръча бащата.
Момчето се запъти с неохота към обора, но след минута се върна на бегом…
- Тате, дошла си е, тате! Ела да видиш! - крещеше то.
Когато двамата влязоха в конюшнята, кобилата впери големите си очи в тях, после сведе глава и близна по челото жребчето си!
- Боже мой! Казах ли ти, че ще иде в Червен бряг? Ето, ходила е там и си е довела малкото. Виж, прегризала е въженцето, с което е било пайванисано! - клекна до тях Страхил, оглеждайки доказателството за думите си… - Но е решила, че при нас ще живеят по-добре и се е върнала. Значи затова не искаше да яде, преди да избяга. От мъка е било!
- И какво ще правим сега, тате?
- Ами - почеса се по главата той - ще трябва пак да ходя до Червен бряг, да платя на хората жребчето. Няма да разделям повече майката и жребчето…

МЕБЕЛИСТЪТ

Когато дойде в учреждението, Иван тъкмо бе навършил двадесет и две. Назначиха го за дърводелец, макар че рядко се налагаше някой да ползва услугите му. Това бе първото му работно място, след като с голяма мъка и няколкогодишно повтаряне на различни класове най-накрая завърши дърводелското училище. Войник не го взеха, открили му някакви психични отклонения - леки и без агресивност, та комисията заключила, че не е опасен за обществото и може да постъпи на работа в колектив, като всеки друг. „Какво да го правя, и той душа носи, трябва да изкарва хляба си”, казал началникът и парафирал заповедта за назначаването. И наистина, Иван бе добър, усмихнат и жертвоготовен младеж, добронамерен към всички. Със същото му отговаряха и колегите - къде от съжаление, къде от добро възпитание… Но имаше и такива, които зад гърба му си правеха шеги с инфантилността му. Дори го подстрекаваха към неразумни и глупави постъпки, че да има после за какво да се смеят. А Мебелиста се чувстваше герой, защото бе център на вниманието. Всъщност, прякора му лепнаха още първата седмица. Заслуга за това имаше самият Иван, тъй като изричаше гордо длъжността си пред всеки, с когото се запознаваше.
- Аз съм новият мебелист, приятно ми е да се запознаем - подаваше ръка той с леко приведено тяло, склонена глава и широка усмивка.
Но колкото и да бе „назад с материала” от своите връстници, в младото му момчешко тяло хормоните бушуваха неудържимо. Воден от порива си, Мебелиста не се свенеше да закача ученичките, минаващи край „неговата” сграда. А тук такива не липсваха, тъй като учреждението се намираше в Ученически комплекс. Чакаше да удари последният звънец за деня и тълпите студентки от Учителския и Медицинския институт да излязат.
- Здравейте, аз съм Иван и съм мебелист в сградата отсреща. Да ви помогна ли с акордеона до автобусната спирка? - предлагаше той услугите си с чупка в кръста и ръка на сърцето, докато сърдечната му усмивка разкриваше немитите зъби с остатъци от вчерашното меню…
В началото девойките се „връзваха” на неговата добронамереност, но откривайки колко са глуповати шегичките му, обръщаха гръб и бързо отминаваха… Само след месец вече никоя не се спираше при него, дори се правеха, че не го забелязват.
След доста време безуспешно ухажване и търчене след бързо отдалечаващи се токчета, най-после Иван прозря, че всички девойки го избягват. Това сломи усмивката и самочувствието му, и даде нов повод на шегаджиите в учреждението да се „заливат” от смях.
- Направи нещо интересно, че да ги впечатлиш! Ти си умно момче, ще измислиш как да им привлечеш вниманието. Например, прескочи хей онази пейка до розариума и им набери рози от там - поднасяха го те.
Но… идеята на шегаджиите се стори гениална на Мебелиста - какво по-впечатляващо от това? А вечерта, когато си легна, сънят отказа да се приюти под неспокойните му клепачи… Ще се засили, ще прескочи пейката пред смаяните очи на студентките и докато всички му ръкопляскат, той ще къса рози и ще ги хвърля в екзалтираната публика. Така си представяше Иван звездния си миг и тръпнеше в очакване на утрото, което сякаш не идваше.
Зората го завари на балкона, а когато градът се събуди се метна на колелото и отпраши към Ученическия комплекс. В следващите три-четири часа обиколи няколко пъти розариума, преброи разцъфналите цветове, премери двадесет крачки за засилване преди скока, изпробва здравината на пейката, дори подсвирна с висящата през врата му свирка, която трябваше да даде начало на спортната му проява.
Минути, преди да удари последният звънец, шегаджиите от учреждението се бяха настанили в „ложата” под козирката на входа, а Мебелиста бе заел мястото си на стартовата позиция. С тениска, къси панталони, свирка и… джапанки, той загряваше с подскоци, размахвайки встрани ръце. Точно в дванайсет вратите на класните стаи се разтвориха широко и коридорите се изпълниха с късополи девойки, преметнали през рамо „ученическите” си чанти. А когато тълпата заслиза по широките входни стълби, Мебелиста зае „нисък старт”, свирна силно със свирката и полетя към розариума. „Видяха ме! - радваше се той, виждайки спиращите групички момичета - Още три крачки, две, една, скок!” И точно тогава едната джапанка се изхлузи от босия му крак, закачи се в облегалката на пейката и Иван се стовари по очи в разцъфналите розови храсти…
Заболя го! Боже, как го заболя! Но не от забодените в тялото му бодли и засъхващите кървави пътечки по лицето и крайниците му. Заболя го сърцето - от плисналия се между сградите внезапен смях, от подигравателния кикот на колегите и от пискливото освиркване с пръсти в „публиката”. Засрамен от провала си, Мебелиста дълго остана скрит сред зелените листа - чак докато отзвуча песента и на последния чифт напевно отдалечаващи се токчета…