Първан Стефанов

ИМПРЕСИЯ

Тази нощ, по своему лирична,
след салютите и след ча-ча
малко странно,
малко непривично
балканджийска гайда прозвуча.

И мелодията на гайдаря,
като селянка в града дошла,
спря стъписана на тротоара
пред бушуващите колела.

И не смее да прекрачи даже.
Чака да й подадем ръка,
та в потока да не я премаже
джазовата стъпка на века.

Някой ще рече: - Анахронизъм! -
А пък то е болка, впила зъб
в атлетическия организъм
на века, подпрял звездите с гръб.

Ние можем да я отречеме.
Ние можем да я заглушим.
Ала тя ни сграбчва, за да вземе
лихвите, които й дължим.

Тя не е шевица пъстроткана
върху дядовския ни елек.
А е вик на незарасла рана,
дето още търси своя лек.

СВЕТЛИНА

Светлината те радва,
когато я викнеш сам.
Но често пъти те изненадва
и те кара да чувстваш срам -
ту някой цигара запалва,
ту светва детски фенер,
ту някъде в джунглите палма
се превръща на въглен чер.
А вчера пред Пентагона
човек се подпали с петрол…

И ти се загръщаш в балтона си -
усещаш се като гол.

ДЕТЕ С КУЧЕНЦЕ

Под измръзналите дървета
то трепереше и подсмърчаше.
Но под дрешките си притопляше
едно кученце клепоухо.

Всичко беше така трогателно!

Не, не вярвам на философите,
дето казват,
че ние - хората -
като малки прегръщаме кученца,
та когато пораснем -
по кучешки
да захапем себеподобните.

ПЕСЕН НА ЕДИН САМУИЛОВ ВОЙНИК

Нещастнико Василие,
до вчера
дърветата на нашите градини
деляха помежду си ветровете.
Нивята ни,
до границата плиснати,
общуваха с едно и също слънце.
А нашите стрехи,
надалеч загледани,
очакваха едни и същи птици.
Но ти, страхливецо,
се побоя,
че слънцето ще спре над мойта нива,
че ветровете ще останат в клоните
на моите дървета
и че птиците
ще кацнат само върху мойта стряха.

Не се страхувай повече.
Ти имаш
деня и копията на войниците.
А аз - нощта
и само тая песен.
Нозете ми,
лишени от посока,
сега стърчат като крайпътни камъни.
И коня ми,
за ралото завързан,
пръхти и цвили вече цяла пролет.
Но аз не мога да го поведа,
не мога с нивата да другарувам.
Бях плод.
Сега съм ядка на гнева
в черупката на лешник,
който сляпо
по пътищата се търкаля…
И тържеството ти през мен минава
с подковите на твоите ботуши.
Но чернозема ме спасява в себе си.

И аз отново ще родя очи!

Те ще се втурнат в солунската църква.
Ще минат край иконите,
но няма
да спрат пред богомолната им кротост,
а с кротостта на свети Димитър
ще прободат жестоката ти сянка,
която завидя на моя ден.