Магда Петканова

ВЯТЪРНА МЕЛНИЦА

Огромната птица стои вледенена,
стои над морето и гледа в просторите.
А в новата мелница, близко сградена,
и денем и нощем работят моторите.

Що още на хълма старухата чака?
Рушат се крилете, пилеят се гвоздеи.
Едно й остава - да пази във мрака
заспалите прилепи - виснали гроздове.

В безкрайната зима посреща превита
виелици снежни и бури загубени,
и лете когато не спят и тревите,
до нея достигат въздишки на влюбени.

Тя спомня на младост възторзите пламенни,
а удрят децата крилете и с камъни.
Тя вижда свободните птици в небето и
последните капки кръв губи сърцето й.

1933

СТАРОСТ

Голяма зала, светлини и хора,
не чувствувам ни скука, ни умора.
Един познат дошъл е с дъщеря си.
Разглеждам я и в погледай ясен
аз виждам, че отново майка й ме гледа
усмихната виновно, малко бледа.
Познавам тез очи. Преди години
те към невярност мамеха мнозина.
Тогава този поглед син
от всичките избра един.
И чудно! Питам се сега
защо не чувствувам нито тъга,
ни злоба или гняв прикрит,
нито живота си разбит…
Приятно е. И лампите блещят,
към мене идват близки хора.
Насреща в онзи весел кът
мъжът ми със приятели говори.
Сега е тъй спокойно и прекрасно.
Сега разбирам и ми става ясно -
не трябвало да се боим от старостта.
Да й благодарим задето
ни е избавила от робството на младостта,
от тежките вериги на сърцето.

1936

БУРЯ

Светът е пламнал и гори,
пожар на всяка стъпка свети,
и във безкрайните гори
подгонени са зверовете.

Ако избягат те при нас
от този див, стоманен вой,
то ние в онзи тежък час
ще ги посрещнем като свои.

Ако отидем при тях ний,
заслон да търсим из горите,
зелена радост ще забий,
камбанки из пътеки скрити.

Тогава ний ще сме едно -
безпомощни във дирене закрила,
че върху нас самото зло
развихря свойта страшна сила.

1941