ПОЕМА
Имам тема: да разкажа
за сиамските сестри
и за драмата в етажа
на Леге 63.
Ала нека ви призная,
дами или господа,
твърде малко данни зная
за семейната беда.
Чух, че оня млад мискинин
бил танцьор във кабаре,
а пък тя изпила хинин
поетично да умре.
Все едно! Не са въпроси
ни за смях, ни за шега,
щом е сиромахът носил
на главата си рога.
Не във драмата любовна
с непознати имена,
тя е повече виновна -
знам я: мургава жена,
ходеше с тогоз и с онзи
и за зло, и за добро,
с дълги обеци от бронз и
с вити гривни от сребро.
А за тънките си пръсти
получаваше халки,
ту във шубраките гъсти,
ту към Черни връх на ски.
И, дори аз сам, еднажки
исках (сън не бе това!)
да опитам свойте мъжки
дарби в нежните слова.
Срещнахме се нейде в пътя
до самотната гора,
тя от други да се скъта,
аз - от ласки да умра.
Там веждите си навъсих
и продумах: - Госпожа,
моето сърце се къса
подир вас, и все тъжа
като в източна поема,
зарад вашите очи,
позволете ми да взема
дума, всеки да мълчи,
и на друг да не разказва
как есенните листа
слитат върху вашта пазва,
в тая глуха самота!
Тъй издумах, а тя рече:
- Господине, много дни
аз ви гледах отдалече,
в сините дрезгавини,
но ако ще трябва днеска
да изгубя часове,
с вашта поетична треска
и модерни стихове
за очите теменужни
и за мраморно чело,
сбогом! 300 са ми нужни
за разводното дело.
——————————
в. „Щурец”, г. 1, бр. 51, 9.12.1933 г.
