Камен Зидаров

ЗАВРЪЩАНЕ ПО ДУНАВ

Да можеше това пътуване да продължи безкрайно,
да се менят водите, бреговете,
да можех да отгатна тъмни тайни,
потънали в праха на вековете -
пътувал бих като затворник гладен,
избягал сам от тежко заточение,
и сменял бих и кораби, и ладии,
пиян от свобода, разтърсван от вълнения.

Да можеше напред, на изток, все по Дунава,
да плува, да се носи в бяг „Юпитер”
и заран, вечер, и в нощите лунни
да тръпна цял, за всичко да разпитвам -
забравил бих, че съм суров затворник,
избягал слънце и възторг да пие,
а днес е връща - жалък и покорен -
и влиза кротко в тъмната килия.

Но моя път се свършва… Спира кораба
до българския бряг - с бедняшки къщи -
и много близки и познати хора
на поздрава ми с поздрав тих отвръщат…
Разбирам: - тук мечтите вече свършват,
угасват спомените много бързо…
Една съдба, родино с лик посърнал,
със теб и тия хора ме обвързва.

Затуй не те проклинам, не роптая,
посрещнат тук от твойте сиромаси: -
на твоя бряг, сред тях, аз вече зная,
че съм сред свои, че съм у дома си.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 488, 06.11.1940 г.

ЖИВОТ

Аз доброволно се отрекох
от твоя път, покрит с цветя,
и свих по стръмната пътека
на моя разорен баща.

А някога… Как исках грубо
да ти обърна рано гръб,
да се затворя в друг - по-хубав
живот - без сълзи и без скръб.

Но ти - жесток и зверски силен -
потискаше ме нощ и ден
и много пъти - обезкрилен -
едва не паднах повален.

Познах аз много твои тайни,
великолепните лъжи,
и най-горчивата утайка,
що в твойте радости лежи.

Знам щастието ти нелепо,
дурашката ти суета,
езикът, речите безцветни
на подлостта и глупостта.

С теб сметките си бих разчистил
като с лихварин озверен,
ако не гледах с поглед бистър,
към бъдещето устремен.

——————————

в. „Литературен живот”, г. 1, бр. 7, 14.11.1940 г.