Ирина Сазонова

превод: Витка Витанова

Из повестта „Предай на децата си”

Повестта „Предай на децата си” - новата прозаична книга на авторката - е посветена на отиващото си поколение, вярващо в идеите на равенството и справедливостта, на хората, преминали войната, изпитанията и сътресенията на 20-ия век, но не изгубили действената си доброта, милосърдието и състраданието към човека. В повестта се разкриват и психологическите особености на сложните отношения между роднините.

Вече трета нощ майка й водеше отново въображаеми дълги диалози с някого. Вера сериозно се страхуваше от неприятности със съседите - късната нощ, когато самата тишина ти се струва звънтяща, рупорният „райкомовски” глас, изработен на митингите в съветските времена, звучеше особено отчетливо. Повишените дози от обичайното лекарство не помагаха. Нямаха резултат и Верините увещания: „Мамо, ние тук не сме сами. Замълчи поне до сутринта,  дай да поспим..”.

- Чудна жена сте. Кой не ви дава? - отговаряше майка й, явно без да познава дъщеря си. - А при вас радиото като свири цяла нощ, аз казвам ли нещо!

- Какво радио? Отдавна го няма, мамо! - Вера се опитваше да стигне до дълбините на помраченото съзнание, но напразно…

- Попитайте поне този, дежурния, ей го там, до вратата!

- Мамо, тук няма никой!

- Вие сте несправедливи, а аз не обичам несправедливостта, сега ще стана сама и ще прогоня тези кресльовци, крещят като на пазар.

- Мамо, имай предвид - ти не трябва да ходиш, ако паднеш като миналия път, аз няма да мога да те вдигна, боли ме гърбът.

- Как така няма да ходя, когато трябва да се прибирам вкъщи. Вие знаете, че електричката е в 5 сутринта. У вас тук съвсем няма място - кучетата и хората са в една постеля!

Да…Трябва да извика лекаря да изпише ново лекарство. А тази нощ със сигурност не се предвижда спокойствие… В налудничавия си стремеж да се откопчи и да хукне нанякъде, майка й на всеки пет минути се приближаваше до заключената врата и въртеше дръжката в антрето, мъчейки се да проникне ту в антрето, където, както й се струваше, са оставени купените вчера ботуши - ту до коритото, с накиснатото уж пране, ту до газовата печка, на която кипеше боршът на мамините фантазии.

- Нима искаш да лежиш на ледения под?..

Само това можеше да спре мама. Тази изречение по някакъв непостижим начин стигаше до нейното съзнание…Тя даже и в безумието си не искаше да се окаже на студения под и без желание креташе към постелята, лягаше и притихваше за известно време.

…Вера, за кой ли път тази нощ, притвори вратата зад себе си, падна безсилна на ниското канапе, подпъхнала под гърба притъпяващите болката „иглички” и затвори очи. Но само след няколко минути чу странен глух звук: да е чукане - не е чукане, но нещо като бухане, идващо откъм стената, която отделяше дремещата на канапето Вера и майката, върнала се в кревата. Стана, отиде до вратата и тихичко я открехна. Мама, легнала по гръб напреко на леглото, вдигнала двата си крака, равномерно чукаше с тях по килима, висящ на стената, като че ли се мъчеше да се оттласне и да полети! Най-накрая Вера разбра как майка й в нейно отсъствие се оказваше лежаща на пода.  Горката… Тя искаше да лети… Да се рее във въздуха… Както тогава  - през март 1944-та.

***

…Ръцете, извити на гърба под тежестта на тялото, непоносимо я боляха. Катя не знаеше ще може ли дълго да издържи това мъчение, предизвикано от случайно закачилия се за ремъците парашут, сякаш нанизал се на мощния клон на дъба. Вбесяваше я безпомощността, в която бе залепнала като в паяжина. На кръста й висеше нож, но какъв е смисълът, щом не може да се присегне към него… Единственото,  което й се удаде да направи след дълги усилия беше да напипа с крака неголяма издатина, израстък върху якия дънер на дъба, която се превърна в опора, макар и само за единия й крак. И тя с всички сили се опря на нея, за да облекчи поне малко болките в раменете и ръцете. Място за двата крака не се намери на случайната опора. Тя вдигна глава. Развиделяваше се. Слънчевите лъчи все още слабо осветяваха сумрачната широколистна гора, проснала се като на длан пред очите й от мястото на нейния неволен подслон. От оживялата пролетна земя струеше тежък замайващ дъх. Отляво и отдясно, като че ли стискайки си един друг ръцете, бяха вкопчили  клони  плътни дъбове. А насреща, пред едва забележима пътечка, като стройна стража се издигаха нагоре още голите стволове на буките. Зеленината на израсналата трева привличаше погледа през дебелите пластове на спарените миналогодишни листа, и запазилите се под дърветата малки островчета потъмнял, започнал да се топи сняг. Приятният иглолистен мирис, на промъкналата се  по склоновете пълзяща хвойна, гъделичкаше ноздрите й… Тук-там бе покълнала с жълтите си листенца игликата. Едва ли бяха планирали хвърлянето на парашутистите в този горски гъсталак. Явно я е отнесло встрани. Но накъде?… Ами ако е при немците?… Не се страхуваше особено. Катя знаеше: дъщеричката й е в безопасност, това е главното. А инстинктът за самосъхранение някак си се притъпи, още когато излиташе от самолета “уточка” , изтласкана от твърдата ръка на инструктора, изпълнил обещанието си. Ще бъде обидно, ако загине, без да успее да направи нищо, попадайки при врага, а още по-глупаво - да умре от глад на тези клонки… Не, не бива! Ще се опитва, ще се движи, ще се опитва да се освободи от въжените окови! Все пак й се удаде, като се напрягаше с всички сили,  да се добере с петата на втория си крак до издатината. Тя вече почти измъкна дясната си ръка от капана, и изведнъж й се счуха неясни звуци… Като чупеше клонки, някой се провираше през гъстите храсталаци на лещака…Ухото не долавяше езика на приближаващите гласове. Да се докопа по какъвто и да е начин до пистолета… нима ще отдаде напразно живота си! Рязко движение, и ръката, освободена от въжетата на парашута, вече се протягаше към кобура, пристегнат върху памуклийката, когато иззад високите храсти изскочиха две мъжки фигури с черни сукнени ушанки и здраво препасани ожулени ватенки. Техният вид веднага внуши на Катя: „Свои са… свои…”

- Ето я нашата птичка! Седи на клонката, а защо ли не пее?

- Стига и ти с твоите шегички! Не виждаш ли - момето се е измъчило… Сега, дъще, ще ти помогнем… Цяла сутрин ходим, търсим ви, скачачите… Но не намерихме всички… Навярно някои ги е отнесло при немците.

Пъргавите ръце на младежа, покатерил се на дървото, я освободиха бързо от парашутния плен. Като тръсна няколко пъти отеклите ръце, Катя тръгна след партизаните, навътре в гората. Водеха я в един от „гражданските” лагери на Южното съединение на партизанските отряди в Крим. Тези лагери бяха като тил на бойните групи и се занимаваха изключително с мирна дейност, осигуряваща бойците с храна, облекло и всичко необходимо за суровия партизански живот. Цялото „производство” се разполагаше в горските лагери: и малки саморъчни мелнички, и фурни, и стадо крави, и болница, и кожарски, и шивашки работилници. След разговора с началника на отряда, беше определен кръга на заниманията й за времето на пребиваването и тук.. Той малко я разочарова - сутрин Катя  доеше кравите, заедно с другите жени, а вечер отиваше в щаба при радистите, приемащи съобщения от Совинформбюро едновременно по няколко радиостанции. Вечерните политинформации станаха нейно задължение за трите седмици, които Катя прекара сред партизаните. Три пъти я привличаха и към почти бойни мероприятия - партизаните постоянно устройваха операции за взривяване на заетите обекти - не трябваше да се допуска фашистите, сега осъзнаващи неизбежността на краха, да изнесат от Крим всичко най-ценно. Почти всяка нощ във  въздуха литваха мостове, складове, железопътни линии. Катя мъкнеше тежките опаковки с взрив. Всяка такава „пратка” тежеше по 30 килограма, но я преизпълваше гордост, докато влачеше неповдигаемия при други обстоятелства товар - така тя внасяше своя принос в общото дело.