Йосиф Бродски

превод: Иван Есенски

В ЕЗЕРНИЯ КРАЙ

В онази зъболекарска страна,
чиито дъщери изписват разни
парцали, червила и пудри мазни
от Лондон, а по всички знамена
Зъбът на Мъдростта се вее, аз -
с уста в руини като Партенона -
агент, шпион от петата колона
на гнилата култура, влизах в час:
като професор лекции четях
по красноречие в колежа местен
и край най-важното от всички Пресни
(а те са седем) езера живях.
Каквото пишех в тия времена,
завършвах с многоточие, а вечер
в постелята лежах неразсъблечен
и дълго през прозрачната стена
аз търсех падаща звезда - ако
я зърна, да си пожелая среща.
Но падаше тя в моето око,
преди дори да си помисля нещо…

* * *
Зима. Просто сезон. Като граница дълъг. Сънят
е изпълнен докрай с нещо сватбено и конфитюрно.
Праотецът следи как звънчета в блесната звънят -
тържествува стръвта и към щуката стръвно се втурва.
Удари по земята с опашка и в злата мъгла
на декември ще пламнеш от срам,
че през снежната слама
полумесецът свети в оплютите мрачни стъкла -
над московските кръстове като триумф на исляма.

Куполът е глава, шпил до шпил са навирили крак -
този град е препил, този град е отчайващо скучен
с тия стари стени, синагоги и кули от сняг, -
а и ти на паважа като минаре си забучен.
Не се дърпай - и аз си признавам, че минах оттам.
Че не подлата власт - всеки себе си лесно отрече.
Стискай зъби сега - щом си легнал на масата сам,
все едно е дали ще сгрешат диагнозата вече.

УСВОЯВАНЕ НА КОСМОСА

Чардакът беше чист като чело.
Погледнах през измитото стъкло
и изведнъж сърцето ми изтупка:
Видях как гълъб бял с крила гребе,
а пък над него синьото небе
приличаше не на таван - на дупка.

Сияеше зеленото поле
и ветропоказателят - петле
на покрива като коза врещеше.
Домът бе в сянка. Тарабата там
стърчеше - сянката й бе отсам
и сякаш зебра в дворчето лежеше.

Дереше се съседският петел
а нашият, от мъка гребен свел,
мълчеше не за трима, а за триста.
Аз, глух за тая драма, включих пак
приемника „Родина” за капак
и този битпазар, пардон - транзистор,

избъбри: „В космоса лети човек…”,
а аз лежах на мекия дюшек
и размишлявах за света нехайно:
каквото и да правим - всеки път
за подвиг, за любов или за смърт,
ако узнаем, то ще е случайно.

СЛЕД ШЕСТ ГОДИНИ

Тъй дълго с теб дотук живяхме, че
пак втори януари е във вторник
и вдигнатата вежда ще рече,
че тия съвпадения са спорни,
но по лицата сянка на печал
все пак пробягва като полъх вял.

Тъй дълго с теб живяхме, че незван
снегът вилня, но бе от ден до пладне
и аз засланях миглите ти с длан,
та миглите ти той да не открадне -
и знаеха те, че съм влюбен в тях,
и в шепата ми пърхаха без страх.

Тъй чужд бе този странен свят отвън,
че сплетени, душите ни насън
в обятията ни се приютиха,
а устните ти в храма на нощта
и устните ми, духнали свещта,
се срещнаха и се съединиха.

Тъй дълго с теб живяхме, че поред
в годините стените облепихме
ту с розов, ту със син, ту с жълт тапет,
а пък когато и пари спестихме,
цял месец като живо същество
над Турция висеше зарево.

Тъй дълго преживяхме с тебе тук
без мебели, на стария банален
диван, че ден преди да стане друг,
триъгълникът беше вертикален.
Когато се зададе тоя ден,
той бе хоризонтално въдворен.

Тъй дълго с нея тук живяхме, та
от сенките си сторихме врата,
и до премала викахме: „Сезам!”,
но тя не се отваряше, тогава
през нея ние минахме направо
и всеки влезе в бъдещето сам.

* * *

На Е.К.

Изпих стакан газирана вода
в претъпканата Белоруска гара
и се огледах - нямаше следа
от влака й.
Листата на камара
димяха вън под старата липа,
а от метрото с деловита крачка
изскачаше тълпа подир тълпа
като от гърло на месомелачка.
На Максимич чугунения гръб
стърчеше сред веломотопотока;
грузинци с рози на самия ръб
на тротоара кряскаха високо.
Миришеше на нишадър, на прах,
Лаврентий и лекарства против треска.
А аз, за всичко сляп и глух, стоях -
безпомощен дори да се отместя.
Замина си красавицата - зла
на моите изтънчени провали…
Вагони. Светлини. И колела,
способни само в кръг да обикалят.

* * *

След великите лаври, театрите,
храсталаците в задния двор
и след входовете - парадните,
зад които се крие затвор.
След кварталите пусти с палатите
над Нева в синеоката нощ,
след подземията, след разплатата
с листопада под лунния нож.
След площадите и булевардите,
след балконите, пълни със сън,
след панелните клетки, завардени
от дърветата пролетни вън,
след перонните лампи, след лустрото
на прибралия сенките ден
и след трите години безчувствени -
Вие пак сте далече от мен.

След дълга, любовта и след тъжното
Ваше тъмно и нежно лице,
след внезапното Ви омъжване
за едно равнодушно сърце.
След далечния мой Ленинград и след
ракитаците в родния край;
след сълзи, след запои и гратиси -
ни изгони семейният рай.
Разделени, но не от години и
от пространства и тежка борба,
не от разпри и фронтови линии
и не даже от злата съдба.
Не перо, не хартия, не гордости -
раздели ни печал… Ала тя
бе по-скоро неловка, не горестна
от взаимната ни самота.
След провинциите, след оградите,
поцинкованите звезди,
катинарите, барикадите
и отминалите беди, -
след последната верста, оплакана
от последния жерав по здрач -
тая цялата Рус е оплаквана
дълго с моята кръв, с моя плач.
Там, над пътищата й неизминати
още моята младост кръжи,
там - далечна и близка, Родината
зад Финландската гара лежи;
там аз - взрян в тишината предесенна
и напрегнат до болка, вървя
и с напукани устни от песните
имена и години мълвя.
И прозорците тъмни припламват, а
нацъфтелите храсти шумят
и върху крепостта Петропавловска
тихо белите нощи седят.
Вее шалче сиротното облаче,
бреговете разведени спят:
ни сирена, ни плясък, ни образи -
чак до края на белия свят.
Не любов търся, нито признания,
не изпитвам ни гняв, ни тъга…
Но след всичките Ви отстояния
за едно само моля сега:
за една най-последна, отчаяна,
кратка среща преди есента…
Нося Ви любовта си окаяна,
осъзнал как ненужна е тя.

КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА

За да пишеш поезия трябват слова и мечти,
затова аз сега съм посланик на тази почти
второкласна страна - и без страх, без тъга и протести
си намятам палтото и шалчето и след минутка
съм се спуснал и вече купувам от първата будка
тазвечерния вестник.

Вятър гони листата и старите лампи жужат
в тия тъжни места, дето локви огромни блестят
с огледален ефект на доволство и изобилие.
А крадците дори амалгамата с нокти дерат
и ликът срещу теб те оглежда без глас - всеки път
с все по-явно безсилие.

В тия тъжни места властва зимата - дълга и зла -
и на нея разчитат затвори, палта и стъкла,
също - булки, часовници, ски, дядо Мраз и Снежанки.
А врабците цвърчат, пуританските нрави ръмжат,
по терасите мръзне пране, цигулари стържат
и прощават славянки.

Този край е такъв - неподвижен, студен, немарлив,
сплав от черен чугун и олово, а ти полужив
още помниш предишната власт с щикове и нагайки.
Но се спускат орли, сякаш долу ги дърпа магнит.
Но тук всеки тъп стол се държи на лико и на нит,
ти - на болт и на гайки.

Само морските риби ценят свободата, но те
с немотата си ни принуждават да търсим менте
етикети и дрехи. Пространството в списъка липсва.
Вечността е създала смъртта - вярно, тя е добра,
ала вечно е гладна за плът, вечно дава фира
и накрая ти писва.

Да живееш в такава епоха възвишен и сам
не е лесно. Почти не изпитваш ни гъдел, ни срам -
просто страст, щом по навик събличаш жената красива.
Не че тук Лобачевски чертаят в свободните дни,
но когато огромният свят ей-така се стесни -
той е без перспектива.

Европейската карта ли някой агент присвои,
или шестата част на света коминтерни крои -
нещо става. Макар да ме пази добрата ми фея,
няма как да избягам оттук, нито мога сега
да изпратя за вино слугата си - нямам слуга,
с котофея живея.

Да си тегля куршума е твърде интимен въпрос.
Ако пък по вълните закрача подобно Христос -
пощръклял от студа и от водката, как ли ще свързвам
кораб с локомотив, дълги релси с дълбока вода:
и така и така подир мен не остава следа -
няма смисъл да бързам.

Какво пише колонката „В залите на съда”?
Има вече присъда? Изпълнена даже? О, да! -
поласкан е еснафът, сумти и лъщи с очилата,
но не вижда от своя корем как човекът лежи
по очи там на нара, не спи и докато тъжи,
е загърбил стената.

Тая зорка епоха е пуснала корени в нас,
неспособна да види - преяла от власт и от сласт -
кой от люлката пада, кой в нея лежи като пурек.
Белооката смърт ли поглежда насам всеки час?
Жалко, колко народ сме, ала не посмяхме на глас
да те питаме, Рюрик!

Към задънена улица вече векът ни върви -
не расте по дърветата ум, нито разум, уви,
а целунеш ли жаба, събуждаш не принц - динозавър.
Но последния стих ще допиша без птичия хор.
А такава глава в крайна сметка я чака топор.
И зеленият лавър.