Благовеста Касабова

За девети път конкурс „Развитие” - учреден от корпорация „Развитие”, присъди наградата си за непубликуван български роман на „Остров „Крах”от Ина Вълчанова.

„Тази книга е скъпоценен камък изваден от 116-те ръкописа участвали в конкурса” - казва учредителят на наградата Александър Александров, а председателят на журито проф. Знеполски продължава: „Свършихме своята работа - сложна, дълга, отговорна…”

Романът - четем по-нататък в оценката на друг член на журито - е колкото за историята на две жени, толкова и за себеразкриването и себенамирането…”.

Първото ми съмнение се породи от „запълването на празнина”, както се изразява Георги Господинов, което не е вярно - в последните години се появиха няколко стойностни български романа.

Но изречените суперлативи ме накараха да купя „скъпоценния камък” и да я прочета, тъй като все пак става дума за съдбата на „обикновени хора”. Запрелиствах страниците, повярвала, че ще открия „обикновени”-те хора, които имат нужда да се „саморазкрият и самонамират”.

Търсих ги в „нормалния” живот, в който те би трябвало да живеят, търсех трудни съдби, дилеми, нравствени и духовни конфликти и катарзиси, с други думи казано - живия живот на днешния човек.

Открих, за съжаление, дълъг и досаден, безцелен идейно вътрешен монолог на Първата героиня и следващата я, с натрапчива фикс идея, астроложка-гадателка - Втора героиня.

Сюжетът - условно казано, „върви” по стъпките на двете жени, срещнали се веднъж случайно на плаж. Оказва се, че хороскопите на Втората показват, че двете са „звездни сестри” (по-късно вече не са), но Втората продължава шизофренно да прави хороскопи на Първата - изявява се образно казано като неин астрологически бодигард.

Първата - незнайно защо, зарязва мъжа, с който живее и заминава на някакъв хърватски остров, по покана на предишния си съпруг Емчо - пухкавичко, беличко и розовичко мъжле, който живее в Мюнхен и продава самолетни билети. Има лятна къща в малко хърватско селце - островно, и в нея се настаняват тримата Първата героиня, Емчо и настоящата му съпруга, чието присъствие е декоративно.

И започва саморазкриването и себенамирането на Първата героиня: когато грее слънце, Емчо и тя отиват да се самонамират на нудистки плаж, пият бира в нудистки бар и се саморазкриват в някое пусто заливче.

Когато вали дъжд Тя обува дънки и се разхожда из селцето, като непрекъснато се губи, заета със самонамирането си, не общува с никого - всички са под нейното „интелектуално” равнище. И в един Божи ден Емчо и съпругата му тайнствено изчезват. Първата героиня, в мрачен дъждовен ден разбира се напуска къщата, забърква се с някакви поляци и един англичанин, прави се на лесбийка, а се оказва, че е бременна от Емчо. За последно я виждаме - самооткрила се вече - в автобуса от Белград за София.

Втората героиня - астроложката гадателка, сякаш е излязла от страниците на „Петербургски”-те потайности”. Парапсихологическата си дарба придобива от нейната посестрима - вещица, която я напива до безсъзнание в Мездра.

Умопомрачителните й хороскопи за Първата героиня са и доста фриволни, в даден момент постоянно се местят от един Дом в друг Дом, а Транзитите ускорено бягат в различни посоки, насочвайки я към Големия Мишо (мъжът на Първата) и след един „кармичен” хороскоп за него, тя се озовава в леглото му.

После разбира, че не е „звездна сестра” на Първата, а на Големия Мишо, който покорила и с шапката си - белег на „интелектуално превъзходство”, която е непрекъснато на главата й.

Това „в кратце” е идейно-художественото съдържание на „Остров „Крах” , натежало от маниерни монологични брътвежи и още по-маниерно поведение на неосъществени творци:

Първата героиня е неуспяла художничка, големият Мишо е посредствен безработен режисьор, Емчо - интелектуалният страдалец, продава самолетни билети в Мюнхен.

Май само Втората героиня се развива - кармичните хороскопи и вещерските й гадания я издигат на друго - парапсихологическо равнище. Вероятно Марс тайно се е заселил във Венера или обратното - нормалният човек трудно ще разгадае зодиакалните прескамбичвания, Транзитните движения и пр. простотии.

В цялото поведение, мислене, действие - няма нищо нормално или доколкото го има, е осезаемо безпомощно, психологически плитчини и провинциален снобизъм, бездарно подражание на Печориновска меланхолия - все белези на неуспелия творец, който никога и от никого не е разбран.

Май журито е ровило в ръкописите през пръст и без очила, иначе нямаше да ни представя - читателят не е по-глупав от писателя - най-обикновено стъкълце за „скъпоценен камък”. Ето такива нелицеприятни мисли предизвика у мен „Остров „Крах”, който роман - забележете, получи и Европейската награда.

Като стана дума за Европейска награда, ми се ще да попитам:

Първо: Кой дава парите за нея?

Второ: Кой получава парите?

Трето: Какъв е статутът на наградата?

Четвърто: Кой назначава журито?

Пето: Защо се нарича Европейска, щом журито е българско и се присъжда в България?

По същество Европейската награда е Българска, спонсорирана - незнайно от кого и присъждана по български - знайно от кого. Подобна престижна награда би трябвало да се присъжда на високо стойностни в идейно-художествено отношение творби, иначе едва ли някой четящ европеец ще се прехласне пред главоблъсканиците на българския роман, пък бил той и с две награди.

Жалко, че добрите художествени книги остават „под коритото”, а се награждават посредствени, маниерни, нескопосано подражателски, не притежаващи никакви естетически качества…