Георги Зарчев

ЛАКАТНИК-ВЪРШЕЦ

Най-съкровената част от моето детство премина под формата на летни ваканции в родния град на баща ми Вършец. За първи път отидох там за цяло лято през 1973-а. През Искърското дефиле с влака с баща ми стигнахме до гара Лакатник с най-причудливите скали, увековечени от Вазов. После с един раздрънкан автобус - боядисана в синьо-бяло „Шкода”, поехме по невзрачен път през билото към Вършец. Още усещам до себе си мириса, който се носеше от баща ми - на тютюн и евтин одеколон. Ако с нещо свързвам татко в детството си, то е с едно постоянно отсъствие, заради нощните му смени като работник в цигарената фабрика. За мен той бе един странен непознат, но тогава, сгушен до него в автобуса, чувах тихия му глас да ми нашепва ласкави думи. Бях малко притеснен от острите завои на пътя, но се уповавах на широкия гръб на шофьора, от когото нас, пътниците, ни делеше един плексигласов параван. На паравана имаше окачена пластмасова табелка. На табелката имаше надпис, който гласеше: „Вас ви обслужва водачът Илия Антонов!”

И днес, когато идвам във Вършец, се връщам към детството и себе си. В градчето с минерални извори и невероятни природни красоти е построено първото казино в България, където често е идвал да поиграе самият принц Кирил. Баните са направени в началото на миналия век в римски стил. Вършец бе загубил аристократичния си облик в годините на соца и се бе превърнал в евтин курорт за работници и селяни. Казиното се бе амортизирало и бе станало столова за хранене на летовниците. Но най-интересното и завладяващото в града бяха населяващите го невероятни балканджии, които сами по себе си представляваха забележителност със своите измишльотини, безхитростни шеги и лакърдии.

Може би най-ярък бе образът на Сашо Бандита. Огромен мъж - над 150 кила, той се бе пенсионирал като инвалид, тъй като бе пострадал при автомобилна злополука. Заради огромния му гръден кош бяха му възложили да свири на тубата в духовия оркестър. Този оркестър участваше на всички тържества в околността, независимо дали ставаше дума за сватби, или за погребения. Обикновено обаче уговорката бе да дойде духовата музика на съответното събитие, но без Сашо Бандита. Това изрично условие се поставяше от домакините по простата причина, че Сашо изяждаше на трапезата повече кебапчета, отколкото целият духов оркестър.

През 1991 г. с Бандита бяхме седнали на пейка в центъра на града, когато от един софийски москвич „Алеко” се изсипаха двама брадати недоспали столичани. Те лепяха по колоната за афиши срещу нас плакати на Конфедерация „Царство България” - тогава нито имаше НДСВ още, нито царят имаше намерение да се връща в родината си. Сашо се покашля, побутна ме предупредително и рече:

- Гошо, виж - наште хора са дошли, царските хора!

Двамата софиянци ни приближиха с любопитство и започнахме разговор. Сашо Бандита сладкодумно им описваше как комунистите са отнели със Закона за едрата градска собственост имотите на майка му и баща му и за по-голяма достоверност сочеше вила „Хризантема” като най-значимото, което им е било заграбено. Той уверяваше двамата монархисти, че последната му надежда да си върне обратно имотите е царят. Аз хапех устни и едвам сдържах смеха си, защото ми бе много добре известно, че Сашо не си знае родителите, а е осиновен от добри хора, че вила „Хризантема” открай време си е на Вяра Анкова, която е родом от Вършец, и че единствената му едра градска собственост е очуканият фиат с инвалиден регистрационен номер. Софиянците не знаеха обаче всичко това, те го слушаха в захлас и когато накрая той им предложи да разлепи из селата в общината плакатите им, при това безплатно, само да поемат бензина, който ще изразходва, те охотно се съгласиха. Оставиха едно топче плакати и малко пари за гориво и си заминаха, а Сашо доволно се усмихна. Той бе почтен човек и щеше да им разлепи плакатите, друг е въпросът, че само за разходи за бензина лепеше и плакатите на БСП, и на СДС, и на социалдемократите на Дертлиев и на либералите на Симеонов и на бог знае още кого.

Друг интересен образ бе Драго Месаря. Веднъж го попитах как е оцелял в криминогенната професия на продавач в месарница през соца, а той ми обясни, че веднъж при него дошъл някакъв прокурор от Михайловград, оплакал се, че си е загубил парите. Драго извадил 200 лева от чекмеджето и му ги дал да се прибере. Прокурорът бил загубил парите, разбира се, не на улицата, а на комар, но от този ден нататък Драго нямал проблеми с властта.

В онези години Месаря бе отишъл на екскурзия до Полша. Той обичаше да споделя как вечерта преди отпътуването от Варшава в някакъв бар се запознал с полска другарка с „ей такива очи” - и правеше съответен жест с ръцете си пред тялото си. С полякинята времето минало така неусетно, че когато приключил, установил, че влакът с групата е заминал за България. Драго намерил такси и се опитал на развален руско-български да убеди шофьорът да го откара до Вършец - пари за такъв курс имал предостатъчно. Накрая таксиджията го транспортирал до българското посолство, от където му предоставили дипломатически автомобил, с който Драго Месаря стигнал до последната гара преди полската граница Там от часове го чакала цялата българска група, която заради общата виза не можела да напусне страната без него. Българите го псували и дори искали да го линчуват, а Драго кротко се извинявал: „Недейте така бе, хора, проявете милост! Ако бяхте видели какви очи имаше оная полска другарка, щяхте да ми влезете в положение.”

Доктор Цеков бе червендалест снажен мъж. Той бе любител на бриджа, макар да го играеше твърде посредствено. Бе един от основателите на СДС във Вършец, но после бе излязъл с гръм и трясък от там, защото бе изключително честен човек и не можеше да търпи от идеите да се прави бизнес. Бе харесван от всички позастарели дами и веднъж по време на негово нощно дежурство в поликлиниката две разведени жени бяха отишли на преглед. Те направили всичко възможно докторът да поиска да се разсъблекат, но когато усетил, че го баламосват, той изгонил симулантките с много откровени попържни и побързал да хлътне в съседния кабинет, където още един лекар и двама санитари го чакали да си продължат карето бридж.

Докторът ми разказваше как в дъждовен есенен ден му се наложило да иде да състави смъртен акт на починал човек в едно село. Той вървял по калните улици, оставали му не повече от петдесетина метра до дома на покойника, но се опасявал, че ще загуби обувките си в калта. Затова се провикнал към опечалената вдовица, която го очаквала при портата: „Покажи ми го на прозореца, ма! Покажи ми го, за да видя, че е умрял и да напиша смъртния акт!”

И днес понякога пътувам към Вършец по онзи живописен път от гара Лакатник. Разбира се, ползвам личния си автомобил, вместо да разчитам на доста разредения график на обществения транспорт. Понякога, докато шофирам, си мисля, че приличам на Одисей, който се завръща в родната Итака. В крайна сметка „Одисея”-та не е легенда за приключения и коварните перепитии на едно пътуване. Тя е разказ за завръщането. За житейския кръг, който затваряме, стигайки до себе си, до началото си, до нещата, които ни очакват у дома.

И тъкмо преди да навляза във Вършец се сещам, че отдясно ми остава градското гробище, в което мълчаливо съседстват Сашо Бандита, Драго Месаря, д-р Цеков, баща ми и Илия Антонов. Образи, които никога не ми изневеряват и на които самият аз се чувствам длъжен да не изневеря.

ДЕЛФИНИ НА СУШАТА

Минавайки през Харманли, не пропускам при удобен случай да посетя ресторант „Делфин”. Известно ми е, че първите три букви от наименованието са абревиатура на имената на собственика, съпругата и сина му, които, допълнени по съответен начин, образуват думата, обозначаваща приятелски настроения към човека морски бозайник. Това неугледно на външен вид заведение денонощно предлага телешка, агнешка и шкембе чорба, курбан и супа от свински крачета. Клиентелата се състои от дребни търговци от зеленчуковия пазар, сънени цигани и окаяни проститутки.

Веднъж, след едно тракийско празненство в Маджарово, доведох тук д-р Атанас Щерев. Вече бяхме хапнали добре някакви изискани блюда на коктейла, но това не попречи на депутата с неприкрит апетит да се справи с два вида супи, като междувременно ме запознаваше с демократичните си възгледи. Те бяха толкова наивни и покрити с мухъл, че ми се прииска аз на свой ред да споделя на акушера на първото българско бебе в епруветка своите идеи относно оплождането ин витро. Това би дало известна равностойност на разговора. По време на политическата си кариера д-р Щерев не успя да защити своята философия за демокрацията нито в редиците на СДС, нито като депутат от НДСВ. Той обаче не бе твърде разстроен от това. Участието му в политиката даде добра перспектива на медицинската му практика и, доколкото знам, сега е доста състоятелен човек, който вече не се вълнува особено нито от обществена дейност, нито от проблемите на демокрацията, а единствено от частния си бизнес, създаден и поддържан най-вече покрай връзките, контактите и взаимозависимостите, останали му от времето на политическото му амплоа.

Веднъж се случи да се връщам късно през нощта от Одрин, където в нашето консулство бе даден прием по случай националния празник на страната ни. Кухнята на приема бе толкова мизерна, че се отбих някъде около полунощ да хапна в „Делфин”-а. Не бях особено изненадан, когато намерих там почти

цялата българска делегация от одринския прием да се подкрепя с шкембе чорба. Тя бе приготвена по такъв изкусен начин, че менюто не изглеждаше никак неприемливо като за национален празник.

Човекът, създал ресторанта, вече е покойник. Познавах го лично. Бай Любо бе натрупал стаж като готвач в едно от посолствата ни в Арабския свят. Той бе приятел на проф. Георги Янков, който ръководеше хасковския филиал на УНСС. Бай Любо бе неизменен консултант на всеки един от коктейлите, който се даваше в хасковския ВУЗ, и лично се грижеше за качеството на напитките и мезетата. Професорът ми разказа как дал на бай Любо научния си труд за защита на професурата си и го помолил да го прочете. Разбира се, харманлийският готвач му обещал, а няколко месеца по-късно го уверил, че се е запознал внимателно с текста му и е страшно впечатлен от него. Минало време и проф. Янков решил да представи книгата си в Хасково. Направил си шега и помолил бай Любо, тъй като е чел вече труда му, да сподели своите впечатления при представянето му пред академичната аудитория в града. Бай Любо обещал, но в деня на събитието се обадил по телефона на професора и му съобщил, че нещата за коктейла след представянето на книгата са приготвени, но самият той няма как да присъства на събитието, защото се намира по спешна работа в Якоруда.

Проф Янков се смееше с висок гърлен и леко пресилен смях на дезертьорството на готвача, който очевидно не бе прочел труда на приятеля си. За разлика обаче от бай Любо аз попрелистих студията на проф. Янков под наслов „Политически системи през вековете”. Признавам си, че не се задълбочих твърде. Отделните древни политически системи бяха толкова наивно и схематично развити, че имах чувството, че д-р Щерев отново ми споделя своите не по-малко архаични демократични принципи. Еклектичната стилистика на отделните глави на книгата ме накара да се усъмня, че автентичните автори всъщност са различни студентски колективи. Тези дребни пропуски и неуредици в труда с претенции за академичност на проф. Янков обаче явно не са осуетили успешната защита на дисертацията му. Предполагам, че комисията, която му е присъдила професорската титла, е прочела научния труд по същия начин, по който го е направил и готвачът бай Любо, и също като него е отделила внимание не толкова на събитието, колкото на коктейла след това.

По този повод ми идва наум, че ресторант „Делфин” в Харманли е малък разрез на цялото ни общество - един тюрлюгювеч от приличащи си по начин на мислене дребни спекуланти, мургави цигани, уморени проститутки и хора с академични титли. Всъщност и в ресторанта, и в България академичното начало не е твърде на почит. Обществената хигиена в „Делфин”-а, а и в целокупната ни родина, не предполага да се ширят свободно на масата било някакви си демократически възгледи, било политически системи, а най-малко да се прави оплождане ин витро.

Но какво от това? Както е добре известно, в царството на най-магичните неща - кулинарията и секса, хигиената по дефиниция е противопоказна.

ПО ЛИНИЯ НА БЕЗПАРТИЙНОСТТА

През лятото на 1984 г. баща ми очакваше да го оперират в клиниката по гръдна хирургия в София. На мен пък ми предстояха кандидатстудентски изпити. От казармата, където отбивах войнишката си служба, бяха ми дали с разбиране голяма отпуска и аз непрекъснато стоях с него. Едни от най-важните разговори между нас като баща и син бяха проведени точно по онова време. Спомням си как му предлагах сделка - аз да успея да вляза да уча право в университета, а той да се излекува. Баща ми се усмихваше тъжно и казваше, че договорката, която му предлагам, е твърде неравностойна и моето задължение е доста по-лесно постижимо.

При нас почти всеки ден идваше Кольо Матров. Той бе приятел на баща ми и работеше в един склад на софийската цигарена фабрика някаква не особено представителна работа. Един ден баща ми се оплакваше на нас двамата, че много се чака, докато се влезе в графика за операции. Той предпочиташе да бъде опериран от доцент Методи Балевски, който минаваше за най-способния хирург в клиниката, макар тя да се ръководеше от друг лекар, който имаше силни позиции в комунистическата партия, за разлика от безпартийния доцент. Разговора водихме преди обед, а следобед Кольо Матров отново дойде при нас и ни съобщи, че Балевски ще оперира баща ми след два дни. Татко не повярва, но на следващата визитация доцентът се спрял до леглото на баща ми и му казал да се готви за операционната зала.

Многократно съм питал Кольо Матров как е успял да направи това чудо и да вреди толкова скоростно баща ми за операция, а той винаги ми е отговарял, че просто е почукал на вратата на кабинета на Балевски, влязъл при него, представил се е с името си и го е помолил да оперира баща ми. Все си мисля, че работата не е била толкова проста и Кольо е станал по някаква причина симпатичен на доктора, може би защото като него е безпартиен и е от Трявна, от семейство на машинисти, а дядо му на времето е познавал цар Борис покрай увлечението на монарха към влаковете. Така или иначе простото човешко ходатайство на Кольо Матров свърши работа и знам, че те с Балевски продължиха приятелството си и след изписването на баща ми от клиниката.

Като говорим за партийност, следва да напомня, че аз, въпреки изкушението да се занимавам известно време с обществена работа, никога не съм членувал в каквито и да било организации - политически, профсъюзни или такива с идеална цел. С нарочно писмо, което още пазя, отклоних поканата на царя да стана член на партията му, като му написах, че не съм човек за един ден. Е, добре, не ставаше въпрос за един ден, а за 7 години живот на НДСВ. Виждал съм умни, интересни и почтени хора да се гърчат заради партийната дисциплина на мнозинството. Мнозинството е твърдяло, че земята не се върти, за разлика единствено от Джордано Бруно, който обаче се е оказал прав. Разбира се, не е подробност за подценяване, че е свършил на кладата.

По време на мандата ми на областен управител на Хасково по повод проблемите с газификацията на града станахме приятели с Младен Червеняков. Въпреки че бе стар партиен кадър, бивш министър на правосъдието в едно доста компрометирано комунистическо правителство, ние се разбирахме добре, защото действахме професионално по общата ни работа, без да се ръководим от конюнктурни политически директиви. Освен това, без да ми го е споделял в прав текст, често съм усещал как Младен се разяжда отвътре от мисълта, че комунисти с чугунени глави като Димитър Дъбов или Ивелин Николов го надмогват в партийния живот.

Дойде момент, когато на карта бе поставена съдбата на съдебната система в Хасково. Съдът като институция също бе наша обща кауза и болка. Всъщност нещата, които направих тогава с много усилия и подкрепа на честни колеги юристи в града, мисля, че са най-важното, сътворено от мен през мандата ми. Хвърлих много усилия, потърсих помощта на различни хора, които съвсем безвъзмездно и без всякаква задна мисъл да ми помогнат. Изненадах се колко много съмишленици успях да убедя да се включат в битката ми, без да имат какъвто и да е интерес и полза от това. За сетен път се уверих, че когато сам

си убеден в честността и достойнството на една кауза, можеш да увлечеш и другите да повярват в нея и да тръгнат с теб. По повод на тези събития се обърнах и към Младен Червеняков за подкрепа. Посетих го в кантората му в София. Докато му обяснявах какво смятам за правилно да се направи, той си записваше прилежно в един тефтер. В един момент го погледнах в очите и му рекох, че се налага да му съобщя, че неговите хора от БСП имат категорично друга позиция по въпроса. Червеняков отстрани тефтера на края на бюрото си, положи писалката в моливника и ми каза:

- Не ме карай да правя невъзможни неща. Ти си нямаш и понятие какво е партийната дисциплина.

Не се опитах да го разубеждавам. Сбогувах се с него и си тръгнах. Странно, но не му се сърдех, а го съжалявах. Почувствах се някак си добре, защото бях свободен, за разлика от него, от каквато и да е партийна дисциплина, за да правя добри и почтени неща. Благодарение на партията той бе станал министър, депутат, влиятелен човек, но това си имаше цена - не можеше да бъде себе си.

Ами това е. Само да не забравя да добавя, че професорът, който ръководеше през 1984 г. клиниката по гръдна хирургия в София заради високите си позиции в партийната йерархия, вместо по-кадърния от него доцент Балевски, бе не друг, а бащата на Младен Червеняков.

КЕТЧУП ВЪРХУ КОЛИЗЕЯ

Няма как да знам дали имаше някаква връзка с тази дата, но непосредствено след атентатите на 11.09.2001 г. на посещение в Хасково дойде тогавашният американски посланик Ричард Майлс. Обадиха ми се от посолството. Поканиха ме официално от името на посланика след няколко дни на вечеря в ресторант „Хасково”, като ми съобщиха, че освен мен е поканен кметът на града Георги Иванов. Обясниха ми също така, че би било желателно и аз, и кметът да доведем със себе си по двама местни бизнесмени, които ние си изберем.

Още същия ден при мен се появи Георги Музафиров - шефът на фирма „Ерато”. Беше научил вероятно по линия на Атлантическия клуб, чийто ревностен член бе, за посещението на посланика и, без да му правя предложение да ме придружи на вечерята, ми каза, че няма нужда да го вземам със себе си, защото ще го покани кметът на града. Вдигнах рамене, считайки разговора за приключен, а без друго до вечерта на поканата оставаха още няколко дни и си имах други задачи. Музафиров си тръгна, за да ми се обади малко по-късно по телефона и след една дълга негова тирада, от която само разбрах, че кметът няма да го покани на срещата с американския посланик, ме помоли да го направя аз. Съгласих се, защото още не бях мислил кого да взема със себе си. А и ми беше общо взето все едно, дори по-сетне поканих като втори бизнесмен да бъде на вечерята с нас собственикът на ресторанта Мишо Инджов, защото ми се видя неразумно посланикът да е в неговото заведение, а той да стои отстрани.

В уречения час на вечерята с Ричард Майлс в ресторанта се появихме аз с Музафиров и Инджов, а кметът бе съпровождан единствено от Делчунков - шеф на доста известната хасковска фирма „Дерони”, която е един от основните производители и търговци у нас на лютеници и майонези. Втори бизнесмен Георги Иванов не водеше със себе си, защото другият, когото бе поканил, му бе вързал тенекия в последния момент.

На вечерята присъстваха две преводачки, водени от посланика, и това бе доста удобно, защото обикновено на такива мероприятия горкият преводач, ако е единствен, не може да се нахрани, зает с превода. Разговорът започна съвсем лежерно. Обсъдихме програма на някаква американска неправителствена организация, която имаше за цел да вкара деца от ромски произход в училища, в които учеха предимно българчета. Аз самият съм учил в училище, където имаше дечица от всички малцинства, и не виждах нищо нередно в това. За мен толерантността е просто една необходимост за Хасково и нямаше нужда от чуждестранни емисари, за да ни учат на нещо, което без друго знаем добре. Обясних това на посланика и му казах, че проблемът с децата от малцинствата е по-скоро друг. Те не ходят на училище, защото помагат на родителите си да отглеждат тютюн, като са с тях по нивите, или се грижат за по-малките си братчета и сестри.

Ричард Майлс се оживи, отбеляза, че никой досега не му е поставял така проблемите, а той много добре ги разбира като човек от Джорджия - щата на тютюна, памука и царевицата, където чернокожото население има същите образователни проблеми, посочени от мен. Поговорихме малко и за други особености на региона ни и посланикът похвали особено възторжено местните винарски изби, като си призна, че на приеми в американското посолство не може да предложи от прочутите калифорнийски вина, защото гостите му го заставят да сложи на масата мерло от Стамболово. След това, за да включа и Музафиров в разговора, попитах посланика защо се надяваме, като станем страна-членка на НАТО, да получим някакви икономически и социални придобивки, след като става дума за един откровено военен съюз. Майлс се усмихна и ми отговори, че това си е наша българска заблуда. НАТО не обещава такива странични бонуси, той просто е една военна организация за отбрана.

До този момент разговорът вървеше добре, като едно предмостие към основната тема, която очаквах посланикът да зададе. Това обаче не се случи. Просто нямаше начин. Инициативата взе Делчунков, който има слабост към античната история, и успя да се вклини в дискусията на масата. Той заговори за тракийското племе дерони, чието име носи фирмата му, за техния трикрак герб, представляващ някакво своеобразно антично перпетуум мобиле, от там се прехвърли на древна Елада и отпраши към Картаген. Трудно можеше човек да участва в такъв разговор, а темата за Делчунков бе очевидно неизчерпаема.

Когато търговецът на лютеница стигна до древния Рим, се опитах да вкарам разговора в друго русло. Споменах за римското право. Подсказах, че то се е развило особено след изригването на Везувий, когато форсмажорните обстоятелства са създали редица правни проблеми с погинала собственост и неизпълнени договорености. Ричард Майлс се опита да се хване за темата, най-вероятно, за да се прехвърлят нещата към атентатите срещу небостъргачите, но не успя. Делчунков и кметът Георги Иванов, който е строител по професия, вече бяха изцяло обсебили масата, обсъждайки дали античните римляни са използвали точно хоросан, или някакъв друг строителен материал при изграждането на Колизеума. Имаше всички изгледи спорът да не завърши до сутринта, но вече бяхме приключили с десерта, а по всички дипломатически правила с това следваше да бъде сложен край и на вечерята. Посланикът стана, но точно тогава се изцепи Музафиров и обяви, че държи много да каже нещо, макар и така, на крак. Майлс вдигна рамене и рече, че щом става дума за такова важно изявление, ще седнем отново. Направихме го. Музафиров остана прав и в качеството си на убеден атлантик заяви:

- Искам да отбележа, че, както каза нашият областен управител - на това място посочи към мен - НАТО не е само един военен съюз, той е още носител на икономически, социални и културни придобивки.

След изявлението на Музафиров, направено ни в клин, ни в ръкав и в пълна противоположност на казаното от самия Майлс преди минути, посланикът ни попита това ли е всичко. И като видя, че мълчим, завърши вечерята с думите:

- Господа, мисля, че си прекарахме пълноценно няколко часа, през които успяхме добре да измажем няколко римски крепости с български кетчуп.

Тръгнах си сам и мълчалив от ресторанта към дома си. Не се чувствах чак толкова огорчен от тънката аристократична ирония на посланик Майлс. Нали сам виждах какво е нивото на нашите властници, общественици и бизнесмени - такова, че да можем да се гордеем единствено с виното си.

ПЪРЖЕНИ ЗЕЛЕНЧУЦИ

Бе април 2005 г. Давах последната си пресконференция като областен управител. По-скоро масовото посещение на хасковските репортери през онзи ден бе замислено като публична екзекуция. Имаше за какво да ми отмъщават. Бях нарекъл един от тях графоман, който има мастурбантски ръце с изгризани нокти. Разбира се, аз се бях изразил в преносен смисъл, но няколко дни по-късно срещнах на улицата моя познат Дидо Бояджиев, който е истински журналист и по образование, и по призвание, за разлика от местните дописници, повечето от които бяха завършили педагогика или някаква друга специалност, нямаща нищо общо с журналистиката. Дидо ми рече: „Ти си прав. Човекът, когото имаш предвид, наистина си е чекиджия”.

Та в онзи момент въпросният анонимен, но реален графоман стоеше заедно с колегите си и ме засипваше с въпроси. Впрочем, вкупом всички тези псевдожурналисти бяха написали декларация срещу мен по повод обидите, които съм нанесъл на колегата им, и я бяха пратили на министър-председателя. Беше ми забавно как хора, които се имаха за майстори на перото, вместо да ме съсипят с живото си слово, пишеха безсмислени декларации, приличащи повече на донос. Сега те се надпреварваха да ме питат защо съм казал онези свои неприлични думи.

Обясних им, че не мръсните думи, а мръсните дела покваряват хората и им припомних, че имам правото да говоря, каквото си пожелая, стига това да не е престъпление, понеже свободата на словото важи не само за репортерите, но и за обикновените областни управители като мен. Намеси се кореспондентът на „Труд” Божо Събев и ме укори, че по такъв долен начин нападам техен колега. Каза ми, че още Аристотел е забелязал, че не е достойно да ползваш за аргумент физическите недостатъци на хората.

- Г-н Събев, вие бяхте философ по образование - обърнах се към него аз с неприкрита ирония и видях как репортерът кимна утвърдително с глава. - Много жалко в такъв случай, че познанията ви се простират до Аристотел. Съветвам Ви да стигнете и до Фройд, за да разберете, че аз не се подигравам с външни недостатъци на хората, а ги ползвам като илюстрация за една вътрешна нравствена деградация.

Дискусията продължи още известно време. Един креслив репортер се опита да ме закачи на въдицата си, като неколкократно попита дали журналистите са виновни за дереджето на държавата. Разбира се, че би трябвало и те да носят отговорност, ако се чувстват истински граждани, вместо това му отвърнах, че прекалено се надценява, за да ми задава такъв въпрос. Хора като него не могат да имат вина или все едно - заслуга, за каквото и да било.

И така срещата приключи, а на следващия ден местният „Новинар юг” публикува цялата стенограма с надеждата да ме злепостави. Получи се обаче неочакван ефект. В по-следващия брой основният собственик на капитала на вестника Иван Евлогиев се обърна от страниците му лично към мен, поздрави ме за позицията ми при срещата с журналистите и поиска да му призная, че и той може да има поведение на пич като мен.

Какво да кажа? Със задна дата съм склонен да отдам заслуженото на Иван Евлогиев. Честно казано, ние така и не намерихме начин да си станем напълно симпатични. Не за друго, ами Иван имаше неотменната необходимост хората около него да го боготворят, възхваляват и да го величаят. Аз нямаше как да попадна в тази свита - просто не ми идват отвътре такива неща. Всъщност, ако трябва да съм честен, би следвало да кажа, че Иван Евлогиев беше пич, но не докрай.

За илюстрация бих споделил как веднъж обядвахме с Евлогиев и бившия кмет на Хасково Стоян Илиев в ресторант „Алафрангите”. Макар и собственик на „Новинар юг”, Евлогиев не можеше да се противопостави на главния редактор Божидар Грозев, който се имаше за патриарх на журналистиката в града. Беше излязъл някакъв пореден пасквил във вестника срещу мен и Стоян говореше на Евлогиев, че главният редактор опошлява усилията ми да дам надежда на хасковските граждани да бъдат честни и достойни хора. Евлогиев, без да се замисли и преди да му попреча, набра по телефона Грозев и го покани в ресторанта. Не му каза, че аз съм там и затова главният редактор направи изумена и разочарована физиономия, когато ме видя. Нямах намерение да му търся сметка за публикацията. С хора като него се справям по един прост и безболезнен начин - игнорирам ги.

Стоян Илиев обаче започна да спори с Божидар и той с доста груб тон се защити, като каза, че храни цяла редакция хора и няма да позволи да му говорят за морал в журналистиката. Евлогиев заклати глава, за да се съгласи с думите на главния си редактор. Това вече ме ядоса и казах, че вестникът не е на хората, които го списват, а на тези, които го четат, защото те плащат за него от джоба си и имат право да изискват почтеност. Грозев се развика срещу мен, не можейки да овладее гнева си. Нямаше какво повече да правя на масата. Станах и първата ми мисъл бе да плисна съдържанието на чашата си в лицето на главния редактор, преди да си отида. Дори сега се разсмивам, като си спомня, че най-сериозно се питах дали преди това трябва да сваля очилата му, или пък да не се церемоня чак толкова. Вместо това извадих от джоба си банкнота от 50 лева, хвърлих я на масата, за да покрия сметката, и си тръгнах.

Описах тази случка в един вестник, а после Евлогиев ми отговори с доста жлъчен коментар в „Новинар юг”. Очевидно, за разлика от мен, Иван Евлогиев смяташе, че трябва да си пич само ако цената го позволява. Пред Божо Грозев такъв проблем въобще не стоеше. Той се самогероизираше чрез униженията, които трябва да инкасира, хранейки редакцията на един вестник, който, въпреки усилията му или точно заради тях, вече не съществува

Така, както съм тръгнал да разказвам за отношенията си с Иван Евлогиев в обратен хронологичен ред, трябва да стигна и до първата ни среща. Тя бе непосредствено след назначаването ми за областен управител. Намирахме се на централна маса в един ресторант в парка край Марица зад сградата на община Димитровград. Бях отишъл с Добри Беливанов. Бяхме си поръчали пържени тиквички, патладжани и чушки с два вида сосове към тях и ги поливахме с водка. По едно време забелязах да влиза в ресторанта Росен Кузев и да се настанява на една от масите. Махнах му отдалеч с ръка, защото по-рано същия ден се бяхме видели с него в кабинета ми и бяхме уточнили формалностите относно преминаването му от поста замкмет на Димитровград на работа при мен като замобластен управител. Докато водехме разговор, установихме с тревога, че чашите са празни, а зеленчуците са намалели до критично ниво. Евлогиев като домакин се заоглежда към сервитьорката и започна да й маха, но тя сякаш не го забелязваше. Дойде след около 20 минути и на укора на Иван, че ни кара да чакаме, с безапелационен тон заяви:

- Ама моля ви се, имайте търпение! На съседната маса все пак обслужвам замкмета на Димитровград!

Настъпи гробно мълчание. Евлогиев гневно погледна сервитьорката. Всеки момент щеше да експлодира. Беливанов се смееше с очи точно насреща ми. Реших да избегна скандала и се обадих:

- Виж какво, момичето ми, не му се връзвай толкова на този замкмет, защото ти не знаеш, но от утре той е понижен и ще е само замобластен управител.

Атмосферата изведнъж се разведри, Евлогиев и Беливанов прихнаха в неудържим смях, а сервитьорката обидено ни показа гръб заради неуместното ни поведение.

Та какво исках да кажа с всичко написано дотук? А, да! Ако искате да бъдете значими, независимо дали сте журналисти, главни редактори, кметове, или областни управители, просто не се вземайте на сериозно! Би било смешно, ако го направите.

РАЗМИСЛИ НА ВИСОК ГЛАС

През 1989 г. карах преддипломния си стаж в хасковския съд. С неколцина приятели бяхме седнали да пием кафе точно срещу старата джамия в града и наблюдавахме тълпящите се пред нея като в разбунен кошер пребрадени жени и мъже със сиви такета. Аз се възмущавах на глас, питайки кой идиот заради неясни политически цели предизвика трагедията на тези нещастни объркани хорица, а събеседниците ми се озъртаха притеснени да не би високият ми тон да доведе на масата някое от униформените момчета от специалните части, плъзнали из града.

Хората се изнасяха тихо от България. Не всички хасковлии им симпатизираха като мен. Някои мои съграждани ги псуваха на изпроводяк, като в същото време охотно разменяха очуканите си лади срещу домовете им. Самият аз помагах да се оформят тези сделки, при това без да взема нито лев. Един мой съсед турчин ме нарече будала, защото не поисках да му взема пари за услугата, която му свърших. Аз пък му отговорих, че като порасне четиригодишната ми дъщеря, ще мога да ? кажа честно, че не съм правил бизнес от трагедията на тези прокудени хора. След голямата екскурзия последва голямото завръщане и страдалците, които си дойдоха, установиха, че къщите им в квартал „Хисаря” са бутнати до една. По това време вече бях станал прокурор и се захванах с делото, което трябваше да накаже виновниците, оставили хората без дом. Междувременно подадох оставка и делото приключи безславно.

Години по-късно, вече като областен управител, получих писмо в служебната си поща, препратено ми от министър-председателя. Всъщност това бе една петиция от хората от квартал „Хисаря” с молба да им се помогне да си възстановят домовете. С голям труд намерих първия от подписката, защото нямаше телефон. Беше ходжа от квартала. Приех го в кабинета ми и той се поласка от факта, че го черпя с кафе. Уговорихме се след една седмица да отида на място, а той да събере хората. В уречения ден и час пристигнах, шофирайки сам служебния автомобил.

Хората ме очакваха. Отнейде изскочи ходжата и ме прегърна радостно. Не можах да си обясня тази реакция, но после се оказа, че преди мен оттук е минал функционер на ДПС и казал на народа да се разотива, защото аз няма да дойда на срещата и проблема може да го реши само неговата партия. Ходжата обаче бе заложил личната си репутация, че аз ще удържа на думата си и сега се радваше като дете, че съм го направил.

Когато поех поста на областен управител, се срещнах с Ахмед Доган. Такава среща не се уреждаше лесно, но явно той си спомняше онзи провинциален прокурор, който водеше делото за съборените турски къщи, и ме прие. Казах му, че се чувствам малко некомфортно, понеже нямам назначен замобластен управител от квотата на ДПС и сега неговите хора се опитват да ми извиват ръцете за най-дребни назначения. Доган искрено се разсмя и ме запита защо му е да има някъде замобластен, ако самият областен управител му е приятел. После ме изпрати на долния етаж да се срещна с Ахмед Емин, като ми обясни, че той се занимава с кадровите въпроси на партията.

Години по-късно щях да се сетя за тези думи на лидера на ДПС, когато Ахмед Емин почина при обстоятелства, наречени самоубийство, а Доган каза, че той просто бил една мъжка секретарка. Ахмед Емин бе много контактен и демократичен човек, той ми каза, че естествено трябва да има някакво назначение от тяхната партия, понеже са коалиционен партньор, и ми посочи Мехмед Атаман като възможна кандидатура, с която да пресека всякакви по-нататъшни претенции на неговите хора. След няколко дни поканих Атаман и го попитах как се вижда в областната управа. Той поиска представителна длъжност, отделен кабинет, мощен компютър, секретарка и служебен автомобил. Последните две неща отказах - нямах нито съответния автопарк, нито щат за исканията му. Другото някак го уредихме, но го предупредих, че няма как да му дам голяма заплата. Атаман каза, че има частен бизнес чрез фирма на жена си и парите изобщо не го интересуват.

Веднага, след като си тръгна, извиках служителката от „Личен състав” и й разпоредих да се изчисти една празна стая, да се сложат прилични мебели, някакъв компютър и табелка на вратата, на която да пише „Главен експерт по трансгранично сътрудничество”. Служителката ме изгледа слисано и ми каза, че не разполагаме с такава длъжност. Обясних й, че не става въпрос за длъжност, а за табелка на вратата. Иначе Атаман щяхме да го водим на свободната бройка на деловодител. Той така и не погледна какво пише като длъжност в графата на ведомостта за заплатите, където се подписваше.

Атаман рядко се появяваше на работното си място и аз бях доволен, че поне не ми пречи. Понякога виждах информации в медиите, където го титулуваха като главен експерт, и искрено се забавлявах с това. На един етап решихме да свържем всички компютри в областта в единна мрежа. Атаман не идваше с дни на работа, не вдигаше и телефона. Разпоредих, без да се пита, да се вземе компютърът му. Разбира се, назначих тричленна комисия, която да опише в нарочен протокол какво се съхранява в него. Атаман така и не се появи, но след няколко дни в местната преса излезе съобщение, че самоволно съм иззел компютъра на хасковския лидер на ДПС, където се съхранявала важна партийна информация. Това не беше истина, такава информация нямаше, а и не й бе там мястото. При едно от пътуванията си до София посетих Ахмед Емин. Колкото и да го уверявах, че Атаман не е прав да се сърди, Ахмед Емин ме упрекваше, че не съм постъпил както трябва. Тогава се обърнах към него с думите:

- Добре, щом не си съгласен с мен и щом е стил да си говорим с твоя човек чрез медиите, като се върна в Хасково ще свикам пресконференция и ще покажа какви сайтове е посещавал той. Всички те имат повече любопитни картинки, отколкото лексика и, ако се окаже, че поне веднъж е влязъл в електронната страница на областта, ще си сменя името и можеш да ме наричаш Осман.

Ахмед Емин се разтревожи сериозно, знаеше, че съм в състояние да го направя. Аз си тръгнах обратно и не бях стигнал и Вакарел, когато той ми се обади, помоли ме да не правя глупости и ми гарантира, че Атаман ще ми се извини.

На другия ден сутринта с кафето секретарката ми донесе местен вестник и безмълвно с пръст ми посочи челната страница. Прочетох само заглавието на статията, което бе цитат от Мехмед Атаман, от който ставаше ясно, че той работи чудесно в екип с областния управител.

Днес Мехмед Атаман е депутат. Той е същият, който бе казал на хората със съборените домове, че няма да отида на среща с тях, както съм обещал. Понякога минавам край онази джамия, срещу която пиехме кафе през 1989 г. Около нея е построен комплекс с модерни магазини. Някои функционери на ДПС са получили добра собственост, за разлика от онези хора от квартал „Хисаря”, които все още са бездомни. Нищо особено не се е променило през годините и тези, които са се сдобили с новите магазини, са поредните, които са направили бизнес с трагедията на пропъдените хорица. Само едно нещо не е същото. Не виждам никой от отсрещните кафенета да роптае на висок глас заради всичко това.

ДИДЖЕСТИВ ПО БЪЛГАРСКИ

Късно една вечер по телефона ми се обади външният министър Соломон Паси. Той обичаше да звъни по никое време или да праща есемеси. Беше много работоспособен, спеше, когато може, за по няколко часа, и служителите от министерството му се бяха видели в чудо с него, защото не знаеха по кое време на денонощието ще ги потърси.

- Зарчев - чух дрезгавия му глас в слушалката - с какво си черпил английския посланик в Свиленград? Ние сега с него сме в един ресторант и той не може да ми обясни, за да му поръчам от същото.

С Паси не съм се познавал от времето, преди да стане министър. Въпреки това имах чувството, че го познавам много отпреди това, може би защото бе изключително демократичен човек, скъсяваше веднага дистанцията и не се държеше като министър. През есента на 2002 година дойде в региона и двамата с него отидохме в хотел „България” в Хасковските минерални бани. Там в ресторанта около голяма маса бяха събрани местните депутати от НДСВ и активът на партията. Аз не бях член на НДСВ. Както многократно съм отбелязвал, никога не съм членувал в никакви организации, защото съм го приемал като насилие над индивидуалността си. По този начин винаги съм бил сам за себе си и никога не съм имал проблеми нито с кворума, нито с мнозинството за вземане на решенията си.

На централно място на масата имаше свободен стол, оставен за министъра. Аз нямаше къде да седна. Паси остана прав, огледа се и попита събралите се къде е мястото на областния управител. Отговори му мълчание. Той зададе още веднъж въпроса и когато видя, че никой не помръдва, се обърна към мен и ми предложи да седнем двамата на съседната празна маса. Едва тогава депутатите и партийците се поразмърдаха и ми направиха едно място, като се озовах точно срещу министъра. Не знам за какво се говореше на масата, но по едно време Паси се обърна към мен и ми каза, че сега са трудни времена за партията и е необходимо да се влея в редиците й. Взе салфетка от масата и извади скъпа писалка от сакото си, подаде ми ги и ми каза да напиша молба за встъпване в НДСВ, която той се ангажира лично да предаде на царя. Взех писалката и салфетката и започнах да пиша: „Уважаеми господин министър-председател…”. Паси погледна през масата и изведнъж извика:

- Какво пишеш ти, бе!

После взе салфетката, скъса я и я захвърли, защото на нея бях депозирал оставката си.

По време на местните избори за кметове в региона пристигна министър Валентин Церовски. Той се разходи до Димитровград, обядва в Хасково и обяви, че се отказва да направи плануваното посещение в Тополовград. Всички бяха втрещени, защото там някаква лекарка бе кандидат на НДСВ за кмет и специално заради министъра бе изтеглила с няколко дни закриването на кампанията си. Церовски си замина невъзмутимо за София заедно с цялата свита от депутати и апаратчици на НДСВ, а аз се обадих по телефона на жената в Тополовград и я уведомих, че трябва да се оправя сама както може. Тя се разплака, дълго ме моли поне аз да отида и въпреки че не бях в отпуска и по тази причина нямах право да агитирам, поех към Тополовград.

Там читалището се пръскаше по шевовете от хора, които, независимо от партийните си убеждения, искаха да видят министъра. Запознах се на място с д-р Вълчева и тя ме помоли да кажа няколко думи. Понечих да откажа, но видях сълзите в очите ? и обещах да го направя, независимо че рискувах да ме уволнят. Имаше някаква културна програма, местни самодейци рецитираха стихове. После думата взе координаторът на НДСВ в града и съобщи, че министър Церовски се е почувствал зле и няма да дойде. В залата се надигна едва доловим глух ропот.

Застанах пред хората и им казах, че след тази хубава поезия на Стефан Цанев не искам да ги лъжа. В залата се чуха плахи аплодисменти, защото бях познал автора на рецитираните преди малко стихове. След това продължих, че не знам откъде местният координатор черпи информация за здравословното състояние на министър Церовски, но аз съм обядвал с него същия ден, той е имал невероятен апетит и преситен си е тръгнал за София. В залата настъпи оживление. Уверих хората, че знам колко много искат да видят действащ министър и им обещах лично да се погрижа това да се случи, ако добутат д-р Вълчева до балотаж.

На първия тур на левия кандидат не му стигнаха стотни, за да спечели, а лекарката имаше едва 44 процента. Обадих се по телефона на Паси и му казах, че съм обещал, че ще отиде в Тополовград. Той се възмути, че поемам, без да го питам, ангажименти от негово име. Обясних му, че съм изчислил, че кандидатът за кмет на Бургас от НДСВ ще стигне също до балотаж, както и стана. От друга страна ми е ясно, че Паси ще иде по този повод до морския град, защото е избран за депутат от там. Просто трябва да се отклони малко през Тополовград. Още същата вечер с министъра бяхме там с уговорката, че ще отдели един час. След речите в препълненото читалище той прие да отидем в едно ресторантче. Освободи охраната си и остави празен стол до себе си.

На този празен стол се изреди почти половината Тополовград. На всички министърът казваше, че е изчислил и ако всеки доведе по още 6 човека да гласуват за д-р Вълчева, тя ще победи. Едва призори Паси тръгна за Бургас, а след балотажа д-р Вълчева стана кмет на Тополовград. Разбира се, за тържествата по този случай се изсипаха маса активисти на НДСВ, макар че изборите бяха спечелени от един боец на партията и един заклет безпартиен.

Въпреки различията си по отношение на партийната принадлежност със Соломон Паси определено си симпатизирахме един на друг. Той ме включи в официалната делегация за Япония, веднъж в Одрин посред нощ ме вдигна от леглото, за да ходим да ядем шкембе чорба, и винаги, когато е трябвало, ме е подкрепял на ниво Министерски съвет срещу доносите на собствените ми депутати.

Колкото до въпроса му през онази вечер с какво съм черпил английския посланик в Свиленград, историята е следната. Бяхме в ресторант „Лозата”с британския дипломат и Асен Асенов, тогавашния шеф на митниците. Бяхме приключили обяда и по английска традиция решихме да изпием по един диджестив - финално питие, което трябва да е сладко - бренди, порто или нещо от сорта. Настоях аз да избера напитката и, за да съчетая английския традиция с българската, поръчах така наречения облак - коктейл от мастика и ментов ликьор.

Спорът ни с министъра на външните работи относно това дали някоя партия има нужда специално от някого или пък дали някой, който уважава себе си, има нужда от която и да е партия, времето разреши еднозначно. И, доколкото знам, макар аз да не станах член на НДСВ тогава, сега Соломон Паси е безпартиен като мен.

ЕДНО УЧИЛИЩЕ ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО

В кантората жена ми и нейният клиент приключват с обсъждането на подробностите около подготвяната сделка и човекът се сеща, че заедно с баща ми е учителствал в Минния техникум в Хасково. После той е отишъл да преподава в Димитровград, където е бил преместен техникумът, а баща ми се е прехвърлил във Вечерната гимназия в Хасково, където е срещнал една ученичка, която е направил моя майка.

Баща ми е преподавал математика. Аз нито разбирам нещо от математика, нито съм бил учител. Връзката ми с училищната институция е най-вече като ученик и по-малко в качеството ми на адвокат. Сякаш и сега се виждам отстрани високата си слабовата фигура на гимназист. Беше 1977 г., бяхме на училищна екскурзия в София, водени от учителката си по литература Ваня Ангелова от Димитровград. В столицата течеше първата международна среща на писателите от цял свят. По вестниците имаше интервюта, разкази и стихотворения на Ана-Мария Матуте, Сароян, Вознесенски, Колдуел, Марио Онети… Изложбените зали на „Шипка” 6 преливаха от експозиции. Прелиствах страниците на вестник „Народна култура” и четях материали от български и чужди автори. Направи ми впечатление едно стихотворение на Димитър Методиев, посветено на художника Дечко Узунов, който тъкмо честваше 90-годишния си юбилей. Мога и сега да го цитирам по памет:

Здравей, ти чужда младост,

отминала край мен,

и парнала ме с поглед равнодушен,

в заглъхващите токчета заслушан,

аз крача угнетен и уязвен,

и значи по-млад,

и значи по-богат,

от този дивен, нестареещ свят!

После, на връщане, във влака за Димитровград бяхме отворили широко прозорците на купетата и пердетата с надпис „БДЖ” се вееха волно навън като криле на птици.

Това са хубавите моменти, които си спомням от онова време.

Имаше и не толкова приятни. В езиковата гимназия момчетата бяхме малцинство. Практиката ни бе бояджийство и ни накараха да боядисаме в цвят слонова кост вратите на класните стаи в гимназията. Човекът, който седеше с мен на един чин, надраска на вратата на подготвителния клас с бяла боя краткото название на мъжкия полов орган. Класната не ме обичаше. И тогава бях индивидуалист, а тези хора не се нравят особено на даскалите. Тя посочи мен за извършител. Директорът Иванов - свестен мъж, но под чехъла на дамите-преподавателки, събра всички момчета от випуска в кабинета си. Заявих му, че това върху вратата не е мое дело. Тогава Иванов ме попита кой го е сторил. Отговорих му, че човекът, който го е направил, е в момента в кабинета му, но аз няма да го посоча, ако той реши, нека сам си признае. Резултатът бе, че ми намалиха поведението.

Понякога, като гледам Ал Пачино в „Усещане за жена” как защитава онзи гимназист, се сещам за моята история. Нямах нужда от сляп полковник. На учителския съвет се яви баща ми. Аз нямаше как да участвам, но една моя съученичка бе единствената представителка на учениците в този орган. След заседанието тя се приближи до мен и ми рече почти с благоговение: „Георги, баща ти е голям пич! Той каза право в очите на учителите, че не обичат учениците си”. Питал съм години по-късно баща ми за този случай, а той ми отговори, че не е имало нищо по-нормално от това да ме защити, защото от една страна познава учителите като начин на мислене, а от друга мен, като свой син, когото сам е възпитавал.

Мислех, че със завършването на гимназията съм приключил отношенията си с училищните институции. Не стана точно така. Поех случая, при който просветният министър Даниел Вълчев бе издал заповед за закриването на димитровградското училище „Климент Охридски”. Бях обяснил на директора му Милко Милков, че не с големи шансовете да отменя заповедта, а тя бе изготвена по предложение на Общинския съвет в Димитровград, който бе гласувал ликвидацията на училището. След дълги съдебни процедури, продължили повече от кариерата на Даниел Вълчев като министър на образованието, успях да отменя заповедта му.

Спомням си как превърнах пледоарията си във Върховния административен съд в една свободна дискусия, в която успях да увлека и съдиите, и дори другите колеги от провинцията, които чакаха реда си за своите дела. След това Милков, на когото бях разказал, че баща ми също като него е бил математик, а на мен ми се е наложило да държа матура по тази дисциплина, ми сподели нещо странно. Той ме увери, че аз също съм добър математик. Каза ми, че не е проблем, че не се справям с формулите и уравненията. Добър математик съм, защото като юрист имам неопровержима логика, а тя е основата на математиката.

Споменах, че спечелих делото, но това бе твърде относително. Върховният административен съд наистина отмени заповедта на министъра за ликвидацията на училище „Климент Охридски”, чиито ученици имаха национални награди тъкмо по математика, но след това Общинският съвет задейства нова процедура и за втори път закри школото. Стана ми много тъжно. Бях спечелил за каузата цяла България, но не и димитровградчани.

Клиентът си е тръгнал от кантората. Жена ми подрежда в папка документите за утрешната сделка. Явно мисли за нещо друго обаче, защото внезапно вдига глава и казва:

- Представяш ли си, ако този минен техникум тогава не е бил преместен в Димитровград и баща ти не бе отишъл да преподава във вечерната гимназия, тогава може би нямаше никога да срещне майка ти, нямаше да има теб, нямаше да има и децата ни?

Не обичам да мисля с условности. Просто не е продуктивно. Но в случая нещо ме жегна. Може наистина да се окаже, че днес ни има и мен, и децата ми на този свят само затова, че е имало едно училище повече в Димитровград - техникумът, който са преместили от Хасково там. Но каква ли ще е съдбата ни утре, когато в същия град вече има едно училище по-малко - това, което общината окончателно закри? Сигурно резултатът ще е много неродени добри неща и идеи. За сметка на това войнстващата посредственост, която умее да убива все едно дали ученици, наказваща ги несправедливо, или училища, които безогледно закрива, тази посредственост ще оцелее и няма да абдикира от власт. Все пак има и вечни неща.