Калоян Блажев

Проблемът за времето е основен в творчеството на Хесе и е пряко свързан с пътя на героите към себе си и към смисъла на живота, с любовта, творчеството и смъртта. В новелата “Клайн и Вагнер” той пише, че едно от откритията на човешкия дух е времето:

“Фино откритие, тънък инструмент, за да се измъчваш още по-дълбоко и да направиш света многостранен и по-тежък! Винаги и единствено чрез времето човек бива разделян от всичко, за което жадува, само чрез времето, само чрез това страхотно откритие! То беше една от опорите, една от патериците, които първи трябва да захвърлиш, ако искаш да бъдеш свободен”.

Действително, голямото усилие на писателя е да се освободи от времето и да го надмогне чрез творчеството си, такава е и целта на героите в книгите, създадени в зрелия му период.

Но всъщност цялото му литературно дело е родено от желанието му да избяга от времето, разбирано както като величина, с която описваме движението, промяната и натрупването на събития, което винаги довежда човека до физическата смърт, така и от времето, схващано като историческа епоха и като конкретна обществена реалност. Ето защо побеждаването на времето за Хесе значи и побеждаване на битието.

В “Детството на вълшебника” Хесе разказва за своята психическа нагласа в ранна възраст: “Но далеч повече и най-приятно би ми било да стана вълшебник. Това бе най-дълбоката, най-интимно почувстваната линия в моите стремежи и известна непримиримост с онова, което се нарича „действителност”, още тогава ми изглеждаше изключителна като някаква глупава уговорка на възрастните; известно по-скоро страхливо или дори присмехулно отклоняване от тази реалност ми беше познато отрано. И горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също.”

Тази нагласа се проявява още в ранния творчески период на писателя, в който по примера на романтиците пише приказки. В тях, както отбелязва проф. Пенка Ангелова в книгата си “Възгледи за романа на 20 век”, се извършва “отменяне на епохата” и пренасяне в един безвременен свят.

Така Хесе започва да създава Извънремието като своя собствена, по-добра реалност, в която обединява приказното, съня, мита, видението. И тъй като поради задълбочаващия се конфликт между идеала и действителността стремежът му към отмяна на реалността става все по-силен, след преживяната криза на личността започва да изгражда романите си на принципа на приказката.

Ето защо изследването на Извънвремието е важен момент в анализирането на душевността на Хесе и на вътрешния свят на героите му, както и за разбирането на богатата символика, с която изобилстват зрелите му творби.

В есето си от 1930 г. „За добрите и лошите критици” Хесе дефинира понятието „поетично извънвремие” като явление и като оригинална и универсална времева категория , в която се развива действието в романа “Нарцис и Голдмунд”.

Извънвремието като преживяване обаче се появява още в трилогията “Кнулп”, когато във видение преди смъртта си скитникът говори с Бога, както и в края на новелата “Клайн и Вагнер”, когато героят, преди да се удави, вижда сиянието на Създателя.

Духовно пребиваване в Извънвремието има и в “Сидхарта”. Разочарованието от реалността и нейното отрицание, както и стремежът към съвършенство предизвикват пробуждането на героя и желанието му да живее отвъд времето.

Благодарение на духовното си вглъбяване и натрупаната мъдрост той постига вътрешната хармония и единението със света, които са възможни само в Извънвремието. В него намира убежище от заобикалящата го действителност и става част от едно одухотворено цяло.

Магическият театър в “Степният вълк” представлява продължение на идеята за Извънвремието, като тук тя получава по-голяма конкретизация чрез новосъздадени сюрреалистични картини и символи. Съвсем не е случайно, че при влизането на Хари Халер в „Магическия театър” авторът, приел в случая облика на Пабло, му казва:

„Вие копнеете за това да напуснете сегашното време, този свят, тази действителност и да преминете в друга, която да ви подхожда повече, в един свят без време… Вие, разбира се, знаете къде се таи този друг свят, че светът, който търсите, е свят на вашата собствена душа. Само в собствената ви същност живее онази друга действителност, за която копнеете. Аз не мога да ви дам нищо, което вече не е съществувало във вас самия. Не мога да ви отворя друга картинна галерия освен тази на вашата душа… Аз ви помагам да направите видим собствения си свят, това е всичко”.

В този театър, в който се допускат само “умопомрачени”, главният герой вижда себе си в различните си възрасти, вижда и лудостта на своето болно и нещастно време, което поражда войни и благодарение на индустриализацията и урбанизацията става все по-нехуманно.

Тук обаче се явяват и представителите на света на безсмъртните в Извънвремието, към които спадат Гьоте и Моцарт. В един сън Гьоте казва на Хари Халер, че взема прекалено насериозно времето и че във вечността то не съществува.

Според Библията, която Хесе познава много добре, времето е онова, което е подложено на възникване, тление и промяна. А вечността се отнася за Бога като изначалното и непроменимото, като причина за всяко време и вечност и като мярка за цялото битие.

Човекът, който в живота си на Земята е ограничен във времето, се намира между съществуващото и ставащото и може да бъде съпричастен на вечността, когато придобие нетленност.

Така е представено временното и вечното и в “Степният вълк”. Преди героят да стигне до магическия театър, той разговаря със своята анима Хермине за Извънвремието, което според нея е Вечността, или Божието царство.

То е отвъд видимостта и в него са музиката и поезията на най-големите творци, там са извършилите чудеса светци и изстрадалите мъченическа смърт, както и всяко истинско дело и чувство, дори да са неизвестни сред хората. Това свято Божие царство на вечните ценности е родината на духовните хора и там е истинският им дом.

Така чрез сънищата и чрез картинния свят на магическия театър героят излиза от ограничеността на настоящето и прониква във вечността, където всички епохи са представени едновременно.

Проблемът за времето в творчеството на Хесе е сравнително слабо изследван. В своята дисертация за времевите граници в „Играта на стъклени перли” Маргот Бьохтер посочва, че подробно описаните и фиксирани във времето факти имат решаващо значение за етапите в живота на главния герой Йозеф Кнехт.

Те ограждат периода от време на новата житейска фаза, в която е влязъл героят. И наистина, макар че се стреми към безвремието, в късните творби на Хесе фиксирането във времето не отпада и авторът непрекъснато ни информира за годините и сезоните, които изтичат в живота и на Голдмунд, и на Кнехт.

Повлиян от тази дисертация, Резо Каралашвили написва есето си „Изграждането на времето в романите на Хесе”. В него обстойно е изследвано моделирането на времето, като се набляга на цикличността и нейната зависимост от фазовото протичане на живота на героите.

Но особено значение има това, че той очертава три вида време при Хесе: магическо, символизиращо вечното настояще и вечността, вътрешно /субективно/ - тече във вътрешния свят на героя, и външно /обективно/, в което се разиграва действието в романа. В този смисъл пътят на героите протича във външното време, но неговата логика се определя от вътрешното, субективното време.

Крайната цел на този път е достигането и навлизането в магическото време, което Хесе нарича Извънвремие.

Причината за въвеждането на Извънвремието като идеална представа за реалността и като символ на един одухотворен и по-съвършен свят е неудовлетвореността на писателя от действителността, в която живее.

Като самия него героите му опознават света, постигат индивидуация чрез свързването на съзнаваното и несъзнаваното в себе си, преживяват пробуждания и просветления за своя път.

Като следват изискванията на силната си индивидуалност, с цената на страдания и много усилия те изграждат своята истинска, по-хуманна самоличност и разбират, че не се вписват в колективните норми и ценности и че социумът ги заплашва с обезличаване.

Въпреки че се стремят към хармонията, към красотата и любовта и че искат да се интегрират в една толерантна общност и да служат на другите, те са в конфликт със света. Причината за това е, че духът няма мястото и функциите, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на обществото.

В “Играта на стъклени перли”, която Хесе пише след “Нарцис и Голдмунд”, той определя своето време като “епоха на вестникарските литературни притурки”. В нея духът е стигнал до “непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното”.

То е време на “опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа”. Хората стават “беззащитни пред смъртта, страха, болката, религиите вече не им дават утеха, а духът - съвет”, настъпва” ужасно обезценяване на словото”, “опустошително механизиране на живота, дълбоко падение на морала, безверие у народите, притворство в изкуството”.

Защото световната история “общо взето, в никакъв случай не се стреми и не поощрява желаното, разумното и красивото, а най-много от време на време го търпи като изключение”.

Историята на човечеството “се състои от непрекъсната поредица на властници, водачи, господари и пълководци, всеки от които с много редки изключения започва добре и завършва зле, те всички, поне привидно, се стремят към властта с добра воля, за да бъдат след това обсебени и замаяни от властта и да почнат да я обичат заради самата нея.”

Според Хесе тя е “безкрайно лишено от дух и напрежение повествование за насилие над слабите от страна на силните”, тя е “тъпа борба на честолюбивите за власт и на хората с големи амбиции за топло място”, тя е предателство към духа.

Писателят определя историята като “надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство…”, като “…арена на инстинкти и моди, на алчност и ненаситност, на властолюбие и кръвожадност, на насилия, разрушения и войни…”

Това е и причината Хесе и персонажите в книгите му да се чувстват чужди на изпълненото с унищожение и разруха битие и да се стремят да го надскочат. До създаването на “Нарцис и Голдмунд” изградените от него образи са на скитници, аутсайдери и самоубийци, страдащи от противоречието между идеал и реалност.

В този роман обаче той успява да постави героите си в магическата реалност на Средновековието, която поради централната роля на християнството сама по себе си съдържа белезите на един извънвременен свят, и това е изцяло нов момент в творчеството му.

Благодарение на литературния експеримент Поетично извънвремие те се явяват част от християнската духовност /Нарцис/ и от вдъхновеното от нея изкуство /Голдмунд/, които принадлежат на вечността.

Защото с помощта на лекуващия го д-р Ланг Хесе успява да освободи място за Бога в душата си, което е главната цел на психоанализата по онова време.

В писмо до своите приятели Еми и Хюго Бал от май 1921 г. той споделя, че е трябвало да мине през нейния огън, който е бил много силен, но очистителен за него.

Писателят преодолява създадената в детството му представа за Бог като строг и наказващ съдия и тя отстъпва място на вярата като източник на освободеното от страха доверие, на вътрешна сила и балансираност, на психично здраве, на духовен растеж и на способността да обича себе си и другите.

Затова, въпреки мнението на някои критици, че Извънвремието като плод на въображението на писателя е само временно и привидно решение на големия конфликт между идеал и действителност, в “Нарцис и Голдмунд” то присъства в реалността като културен фон и става убежище за писателя.

Кризата, родена от непоносимостта на големия конфликт, е преодоляна и е настъпила хармония. Оттук идва и приютеността на двамата герои в “Нарцис и Голдмунд” в манастира като обител на духа, като символ на вечността и като присъствие на Извънвремието на Земята.

Положени в него като средновековен културен фон, те успяват да защитят и изявят своя вътрешен свят и получават възможност да живеят извън покварата на съвременната действителност, неподвластни на разрушителната дейност на времето и на смъртта.

Крайната цел на пресъздадената от Хесе средновековно-романтическа епоха е човекът, придобил ясни критерии за добро и зло, да постигне духовно съвършенство.

Средновековното Извънвремие носи белези и характеристики от историческото Средновековие, като по този начин писателят дава облик на епохата с цел частично фиксиране към реалността. Но е важно да се отбележи, че той запазва творческата си свобода и право на импровизация, като режисира и моделира епохата по свой вкус и желание.

Освен че е културен фон, извънвремието има и по-дълбоки аспекти, които се влияят пряко от вътрешния свят на героите. Духовният аспект е свързан с посвещаването на човешкия живот на служене на Бога, с края на всичко земно и с влизането във Вечността.

Това е духовното извънвремие, в което е Бог като съвършеното Битие и в което осъзнато живее Нарцис. Към него спадат висшата духовност на манастира, както и църквата в изоставения по време на чумата град и останалите елементи, представящи религиозния живот в средновековна Германия.

Разбирането на Хесе, че извънвремието има божествен характер, се проявява още в новелата “Клайн и Вагнер”. В минутите преди смъртта си героят стига до познанието, че не съществува време:

“Единственото, което стоеше между старост и младост, между Вавилон и Берлин, между добро и зло, между даване и вземане, единственото, което изпълваше света с различия, ценности, мъки, спорове, войни беше човешкият дух, невръстният, необуздан човешки дух, в състояние на повилняла младост, още далеч от познанието, още далеч от Бог.”

Тогава той разбира, че именно изгубената връзка на човека с Бога, Който ни очаква във вечността и Който сам е вечност, е причината хората да изживяват подвластния на времето земен живот без вяра в цялостта на света и в нещастие.

Но, както казва Хесе, “Всеки можеше да търси. Всеки можеше да намери.”

За Нарцис Извънвремието е единението с Бог, а стремежът към Него е стремеж към висшето битие, затова той никога не е нещастен и излъчва увереност, сигурност и хармония.

Хората, които достигат до Извънвремието, са преживели просветление и притежават духовни качества и дарби с непреходна стойност. Извънвремието е епоха на развитие и възвисяване, затова духовникът израства в знанието и мъдростта.

Както писателят казва по-късно в “Играта на стъклени перли”, мъдростта и активният живот са несъвместими:

“Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта.”

Затова героят вижда два потока, които влизат във вечността - на намерилите, блажените, и на неблажените.

Духовният аспект на Извънвремието присъства и в “Играта на стъклени перли” - книгата, която изразява надеждата на Хесе за бъдещето на Европа като обител на духа и като съкровищница на световната култура.

Там писателят характеризира идеалния свят на Извънвремието - той не е “някъде в далечината, в миналото или в бъдното, не, той бил тук, деен, излъчвал светлина и разпращал вестители, апостоли, посланици…”

Той е магически процес, “ощастливяваща хармония между закон и свобода, между служене и господство”.

Този идеален свят не е достъпен за човека, който “става роб на низки сили, зависим е от успеха, от парите, от честолюбието си, от своята жажда за слава, от това дали се харесва на хората, или не.”

В Извънвремието може да влезе само този, който не познава “домогването до пари, слава, ранг, за него няма партии, разрив между личност и длъжност, между частно и обществено, няма зависимост от успеха”.

Човекът на духа винаги е на път към центъра, към истинското битие, към съвършеното. Той открива божественото в себе си и преодолява разногласието между душата си и външния свят и стига до спокойствието.

Важно е да се отбележи, че действието в “Играта на стъклени перли” се развива в бъдещето и че и там присъстват Църквата и манастирът като обител на духа. Така авторът изразява убедеността си във вечността на християнството.

Той пише за главния герой Йозеф Кнехт: “…видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало сред тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера.”

Но според Хесе дълбока вяра имат само хората, които са се чувствали много зле, които са преживели “мъка и разочарование, горчивина и отчаяние”.

Друг аспект в романа “Нарцис и Голдмунд” е творческото извънвремие, което произхожда от духовността и е вдъхновено от нея. Той е представен от работилницата на майстор Никлаус, от изработената от него скулптура на Света Богородица, от фигурата на Йоан, която Голдмунд създава и която символизира съвършенството в изкуството, както и от художествените творби в манастира, от които той се учи и към които оставя и своя принос.

Времето е източник на тленността, затова Хесе го представя като враг на Голдмунд. В стремежа си да го преодолее той желае да създаде безсмъртни творби, а условието за това е да достигне до духовно съзряване, себепознание и мир със себе си.

Другото условие за създаването на класически художествени произведения е обществото да бъде равновесно, като “равновесието се поражда от справедливостта, а справедливостта - от смисъла на света” /”Играта на стъклени перли”/.

Поради връзката на средновековното изкуство с духовния свят, който писателят определя като “непоклатим, вечен и самопонятен свят”, който е “духовната основа на всички мерки и закони, се раждат класически християнски творби.

Те са краен резултат на борбата за пречистване и освобождение на авторите им от робството на материалното и остават като пример за изкуство, морал, естетика и философия.

Интересен е начинът, по който Прамайката като символ на езическата вечност, на земното начало и на любовта е свързана с Извънвремието. Тя присъства в подсъзнанието на Голдмунд като израз на майчинското, което му е липсвало.

Сънищата и виденията за нея изострят сетивата му за възприемането на Мадоната като част от божествената вечност и са вдъхновение за скулптурите, които той създава, за да обективира извънвремието като духовна и творческа категория.

Според Хесе творенията на духа, на културата и изкуството са “изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотата на техните инстинкти, от тяхната леност в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо.” /”Играта на стъклени перли”/.

Всяко голямо произведение е изплъзване от времето в отвъдвременното, където е безсмъртната красота на духа. И тъй като времето тече в социума, а манастирът е извънвременен и надвременен, Голдмунд оставя творбите си в него.

Своя литературен експеримент в “Нарцис и Голдмунд” Хесе обяснява в следващата си творба “Пътуване към Изтока”, където също се появява средновековното Извънвремие. Той разказва какво представлява неговото пътуване в търсене на съвършената епоха:

“… странствахме не само из простори, а също така и из времена. Устремявахме се към Изтока, но всъщност вървяхме и из Средновековието или Златния век, преброждахме Италия или Швейцария, но понякога нощувахме в десетия век, живеехме при Патриарсите или при феите.”

По-нататък добавя: “… веднага ми ставаше ясно, че моят път през детството или язденето със Санчо Панса неотменно принадлежат към това пътуване; защото нашата цел не беше просто Изтокът или по-точно, нашият Изток не беше само една страна, нещо географско - беше родината и младостта на душата, беше навсякъде и никъде, беше единение на всички времена.”

И продължава: „Защото както с нашата вяра надмогвахме разтърсвания от войни свят и го превръщахме в рай, така в миг от настоящето съзидателно призовавахме миналото, бъдещето и опоетизираното.”

Подвластен на своя стремеж към вечността, Хесе създава нова действителност, която в различните му книги има различна времева рамка - Античност, 20 век, Средновековие, бъдещето.

Героите, в които писателят внася автобиографични черти и с които се отъждествява, са хуманисти и филантропи, които обичат човека и заклеймяват насилието. Те преминават през различните епохи и се обогатяват с по нещо от всяка, без да принадлежащ докрай на никоя от тях.

Извънвремието се състои от паралелни светове, които се преплитат в роденото от писателското съзнание безвременно пространство. То символизира свободата на човека да се обогати с познания за различните исторически времена и култури и да реализира творческите си възможности.

Това безвременно пространство, в което се постига единството на хората с Бога, всъщност е Държавата на духа. Идеята за нея се ражда още в Античността /Платон/, преминава през Томас Мор /”Утопия”/ и Гьоте /”Вилхелм Майстер”/ и се продължава от Хесе с романтическия идеал за манастира, Изтока, педагогическата провинция Касталия, както с елементи от психоанализата.

Според него само тези, които съумеят да разберат явленията в света като божествено откровение и постигнат в себе си магическото съзнание за вяра в цялостта, влизат в непреходната Държава на духа, която бе и неговата мечта.

В нея могат да се поставят и получават отговор вечно актуалните въпроси за човека и смисъла на живота. Нейните ценности са универсални и без тях светът не може да съществува. Държавата на духа е територия на доброто и на вечността, към които се стреми всеки мислител и творец.

В нея човекът на Извънвремието преодолява противоречието между природа и дух и се примирява със себе си, като твори красота и чрез нея придава смисъл на битието си.

Тъй като Държавата на духа, или Извънвремието, изразява единението на отделния човек с хората и с Бога, Хесе поставя и въпроса за необходимостта от деперсонализация като висша степен на духовното развитие.

Когато индивидът достигне духовна зрялост и осъзнае единството си със света, той е в състояние да подтисне егото си, да включи своето “аз” в общността и да служи на свръхличното.

Това е постигнато от Нарцис като духовник и донякъде от Голдмунд като творец, а и Йозеф Кнехт от “Играта на стъклени перли” счита, че да служиш е по - добре, отколкото да властваш.

Затова той избира да стане учител и възпитател пред това да продължи живота си в елитния, но изолиран интелектуален свят на познавачите, интерпретаторите и пазителите на духовното наследство на човечеството.

Играта на стъклени перли е символ на вечното духовно съдържание на света в неговото единство - между хуманитарни и точни науки, между наука и изкуство и между наука и религия, но Кнехт вижда опасността в трудни времена да се увеличи враждебността към духовното и иска да възпита ученици, които да го защитават.

Не случайно в началото на “Играта на стъклени перли” Хесе пише за Николай Кузански - немски теолог, философ и математик от 15 в, създател на математиката на безкрайното, който разглежда човека като връзка между крайното и безкрайното.

Той е първият западноевропейски мислител, който гледа на знанието като на „път към смирението” и утвърждава науката, която допринася за „царството на човека”. В посока на това нравствено мислене на Хесе е и влиянието на Гьоте, който счита, че издигнатият интелект трябва да стигне до съчувствието, всеопрощението и готовността да работи за хората и обществото.

Така Хесе утвърждава идеята, че духовността, без да накърнява правата на естествения свят, трябва да му служи, като го ръководи. Че хората, запазили чистотата на духа и на морала, посветили живота си на истината и постигнали мъдростта на извънвремието, не бива да се откъсват от целостта на живота и човечеството.

Извънвремието като нова реалност, която Хесе създава, е отвъд земното време и пространство. То действително е абстрактна епоха, мисловна конструкция, плод на неговото съзнание. Но не е фикция, както редица критици твърдят, защото е изградена от реално съществуващи неща - вярата и църквата, културното наследство на човечеството и Бог.

Тази толерантна цялост е цел на писателя и на всички негови герои от зрелия му период. Извънвремието е резултат на стремежа му да надрасне варварската реалност в Европа и да развие идеите си, но не е бягство в утопията, защото не утвърждава някаква идеология.

Неговите герои са свободни да мислят, да чувстват и да се развиват по своя път към вътрешната цялост и изцеление. Целта на Хесе е да посочи този път, но всеки човек трябва да го извърви по свой начин.

Писателят остава до края на живота си в създадения от него духовен и творчески свят, в който е преодолян антагонизмът между действителността и идеала.Така той не само преодолява неврозата, от която страда, но се справя с чувството си за нещастност и с предизвикателствата на живота.

Този свят му помага да преодолее и страданията на напредващата си възраст, която му носи редица болести и неразположения. Като писател на себепознанието, за което са необходими искреност и смелост, на каквито хората не са свикнали, той не само успешно противодейства на страха от смъртта и тленността, но и формулира своята представа за щастието като участие във вечното съществуване.

Както пише в разказа си “Щастие”, това чувство е възможно единствено в извънвремието. Когато възрастните хора се опитват да си припомнят кога са били най-щастливи, казва Хесе, те се връщат към своето детство, защото за изживяването на щастието е необходима пълна независимост от времето, от страха и от надеждата.

И продължава: “Сега за мен щастието е нещо напълно обективно, а именно, самата цялост, безкрайното битие, вечната музика на света, това, което други са нарекли хармония на сферите или Божия усмивка. Тази същина, тази безбрежна музика, тази изпълнена със звуци и златисти отблясъци вечност е истинската и пълнозначна съвременност, която не познава нито време, нито история, нито минало, нито бъдеще…”

Перспективата някой ден да се раздели със земния живот и да отиде в Извънвремието е това, което дава сила на писателя да мисли за смъртта не само със спокойствие, но и с радост.

Така е описано влизането във вечността и в последната му голяма творба “Играта на стъклени перли”: когато “собственото тяло и собствената душа загубят тежестта си и в диханието на един по-голям, по-чист слънчев живот затрептят издигнати и погълнати от едно Отвъд, от извънвременното и неизменното.”