Георги Майоров

Седем години (като една седмица) без Калина Ковачева

Не зная как това красиво име Калина от с. Божурлук, Ловешко, се появило не в гората, а в литературната градина на България, ни кой я кръстил. Не зная и Калина ли се обвила около своя Явор, или той свесил клони над нея.

Но зная, че Калина Ковачева беше добра поетеса. Зная още как изглежда всячески. Не беше чак толкова стройна както в ,,Неразделни” на Пенчо Славейков. По скоро изглеждаше крехка, а изкачи зъбатите страшилища и хлъзгавите глетчери на Хималаите, устремена към поетичния Еверест.

А той гледа само нагоре, та приживе не й отреди заслужено място в българския литературен живот. Макар нейната поетична дарба да премина пред очите ни и сама славеше поетесите. Премина тихо и скромно, както тихо и не натрапчиво беше нейното житейско поведение.

Сама беше изложена на ветрове и бури, неочаквано сама преодоля житейски пропасти и изкачи реални върхове. Тръгна, отиде, срещна Снежния човек, видя го и го разтопи. Не беше обичана, но не беше и мразена. Не беше хвалена, но не беше и критикувана. Приета и не приемана. Без да разгърне творческия си потенциал изцяло. И вместо наръч, ни остави малко книги, но стойностни.

Може би много читатели я помнят само по детски захласнатото ,,Баща ми е дете, което пие бира”, но аз познавам нейното лице още от годините на съвместната ни работа във в. ,,Народна младеж”.

Леко пребледняло, никога не полагало грим. Леко посинели устни, никога не виждали червило. Очи сиви или сини, според времето - ден или нощ, далечно замислени, скрили своята недоверчивост към света зад цайсите на очилата.

Глава загрижена за всичко и пълно нехайство за себе си. Поведение скромно, неадекватно на гордата й поезия. Но името й се запомни. Въпреки житейските несгоди, които я мачкаха отвсякъде. А нямаше друга опора, освен поезията.

Последно се видя на вестникарския павилион срещу хотел ,,Плиска” в годините на Новото време. Време на безвремието, на пълното безгрижие за носителите на талантливо перо, че да стигат до екзистенц-минимума. Докато и над нея не поникна слава, а трева. Талантлива, нестандартна, вихрена, непримирима, несъгласна с лошо устроения свят.

С име на декоративното дърво калина, богато окичено с красиви, но не ядливи, дори за някои отровни, плодове. Дърво никога не послужило за декор на деня - вчерашния и днешния. Или само една калинка върху лист, която заявява: ,,Силата раждам, копнежите раждам, мечтите и хляба”.

За поетесата Калина Ковачева обаче нямаше вчера и днес. Тя признаваше само бъдното. И остава в челото на Втората така наречена Априлска вълна в българската литература. Макар да се питаше: ,,Какво ще стане, когато ме няма?”. Какво ли? Остана недооценена нейната поезия. И какво от това!? Нищо!

Затова отмахвам наметнатия върху й ,,тънък шал”, та раните й да ,,личат”.

През 70-те години на ХХ век Калина Ковачева заяви на поезията - ,,Трябва да те има” и започна да я търси още по-упорито в дъжда и вятъра, в крайпътния камък, в препускането с жребци в полунощните сънища, в родния край, в баща и майка, та поиска: ,,Нека стана камък по пътя,/ който води към тебе”.

Към поезията. И го доказва с цялостното си творчество, без да напише нито едно класическо стихотворение. Тя самата беше класически сътворена българка и не биваше да се повтаря във времето, когато все още се спореше какви биват стиховете на българските поети.

Калина Ковачева разреши този заплетен възел само с един замах на дамоклевия меч - пусна своето слово свободно, без да пита никого. През болката, през радостната детелина на детството, през глъбината на мислите, през тъгата и самотата. В търсене на доброто. И намери своята поезия. Нейната.

Оригинална като нея. А щом я намери, никой нийде на земята не може да я скрие. Нейният вятър е млад, ще я отнесе далече, ще я потопи в най-бистрото на извора, само да не поставя капани по пътя й. За да се сгрее в окото на стиха.

А до него премина през всичко. Като дървото калина пише с клей. То я вика в съня й. Не ослепява от ,,мъката си”, а проглежда ,,веднъж завинаги”. За да й каже: ,,Обичам те!”. А времето доказа, че се обичат взаимно. Че в утрето ще им бъде хубаво. Само земята да е мирна. Всичко ще е устроено добре. ,,И ще си говорим просто - ясно”… ,,Всеки ще си има жилище. Утре и мъжете ще са мили / даже към жените си законни”. А поетите ще бъдат почитани.

Безукорни надежди, но действителността не е съгласна с бленуваното от поетесата. Времето постоянно се разваля. И се налага да облича младостта си в ,,износена жилетка”, а стиховете да приличат на ,,любовници наивни”. Песента за нея е всичко. Заровила смисъл в думите, никой не може да я отрови.

Изпревари времето на модерните стихове днес, когато ,,младостта е само глина” и може да се обработи. И в съня си пише бъдещия сън. Който за нея също бе песен. За да има песен недопята.

Поезия на пръв поглед всекидневна, но отиваща далече, дълбоко с макро-космическия сондаж на нашето битие. Че да стигне дори до любовта като ,,шепа нищо”. А е очаквала да я повика ,,на глътки дълбоки”, а не ,,скъпернически”. Че в дни на отчаяние да изрече горчивите думи: ,,Пред чуждите вълци (рана за рана) / аз прашка си правя за нашите гарвани” (,,Отечество”).

Гарвани, които грачат, докато я изпратят във висините. С недописани песни. С неизречени думи. Останали разхвърлени, та насреща й да се усмихва най-коварната - ,,белозъбноозъбена”. Дори да извади думите от душата си, ще я намерят празна. Тя ,,недоверява/м/ мисълта си никому”. И стига до сарказма: ,,Присмех. И злъч. Не е страшно. / Душата си месих - омесих на зелник. Яжте!”.

И пак не престава нейния глас. ,,Ще ви пея, докато съвсем ме оглозгате” (,,Нима”). И ще се пита: ,,Бях ли? Бях ли?” (,,Дотежа ми”).

И само от време на време издава тънки книжки с далечни мисли. И е вечно млада, като поезията. Сляпа и виждаща повече от всички, стиснала зъби до болка. Имаща само душата си. А с нея какво може да се купи? И нищо добро не остава.

Защото ,,в нашия днешен живот, вървим равнодушно / един срещу друг”. За да има само ръкойка книги. Но значими и знакови. С младежкия си порив. Без да ни каже всичко. И всички думи, които бе намислила. Които бяха я измислили. А Еверест още я чака. Падна някъде по неизбродните лабиринти на поетичните Хималаи.