Михаил Петков

МОНОЛОГ

Врата към Изтока.
Добавят южни ветрове
праха
на ориенталска безметежност,
дъха на портокал,
маслинови дървета
и нирвана.
Посипва се,
посипва се прахът
по запустели гробове
на християни,
на атеисти
и
на загубилите себе си
самоубийци.
До арката на Ориента -
жаба.
Улавя времето с език
и го преглъща.

* * *

Очите ни са
празнини бездънни
и разкривени,
слепи нули…
Изопнаха се
нулите,
превърнаха се
в колела
на колесници.
Чух цвилене
на дорести коне
и тропот
на копита.
Тъй, както слънцето
блести,
блестят в лицата ни
очите.
И плуват,
плуват знойните коне
над знойните поля
с треви цъфтящи.

ОВЧАРЯТ

Небето е открехнато
за този свят
и пустотата на овчаря.
Като овце са
кротките му мисли,
като овце
с наивно простодушие
го следват…
Застинал,
на местото си изправен,
с дърво ще го сравним -
вековно,
единствено на голата
поляна.
И пак нанякъде,
когато поведе
неизброимото си стадо,
той, всъщност, към небето
го повежда.
Дали защото
мъдър старец е овчарят,
а пък и дните
му са преброени, -
върви с осанката си горда
без смут,
без някаква уплаха
към залеза,
към светлината
и към Бога.
Небето все го вика
напоследък…
А там
кошарите от чисто злато
са блеснали
слънца,
в очакване на него
и овцете.

КОНЕТЕ

Историята
се навежда
над Стряма:
тя е стадо
от безсмъртни коне.
Като малки деца,
до кобилите светли
кончета тичат;
остарели животни
тихо кретат
без увереност,
плам
и надежда;
а жребците кипят
от енергия-
те пръхтят
и високо извиват глави,
и проблясват зъбите им
под горещото слънце.
Там наблизо е женската,
късаща свежа,
зелена трева,
безразлична
към целия свят
и към всичко.
Но накрая обръща очи-
най-красивите на земята…
И поемат конете
към прохода,
по високия път,
обгърнат от облаци,
мълчаливи, незли,
с похотта на жребците,
с нежността на кобилите
и с тъгата в очите
на уморените,
стари коне.

ВОДА

Искам пак
да си гребна
вода
от кладенците
на очите ти.
И когато
ме плиснеш
с погледа си,
ще си взема
глътка вода
за сушата
на Величествените
скали,
за онази пустош,
която е,
може би,
краят на Любовта.

НЕСЛУЧАЙНОСТ

По многолюдна
улица вървя…
Защото са казали:
„случайна среща”? -
Отивам някъде,
отиваш някъде
и трябвало е
да се срещнем.
През тебе
свети слънцето
на прелестното лято:
и сякаш сред безброй
листа
към мене се прокрадва
светлината му;
и сякаш
с честите си стъпки
тупти сърцето ми
към най-красивата,
към истинската ми любов -
тъждествена,
най-малко кръстопътна,
със Съдбата.
Нали не е случайна
никоя любов?
Не може любовта
да е случайна!