НОСТАЛГИЯ
НОСТАЛГИЯ
Във моя род умират от носталгия
като от люта болест на кръвта.
Деди - заточеници в Мала Азия,
печални гурбетчии по света,
загинали кой знае где поети,
аз не узнах нито един ваш стих
и без да видя вашите портрети,
аз тая ваша болест наследих.
На всяка граница ме тя връхлита,
гнети ме тя на всеки чужди бряг,
от нея ми е бледността нескрита,
безсънието е от нея пак.
Фамилна болест - тя е знак за здраве
и заразена с нея в детско дни,
не се лекувах, а й се оставих
и тя в най-тежка форма ме плени.
И тая свръхчувствителност на болен
разви у мен до крайност нежността
към теб, Българийо, с простора волен
и хора с имената на цветя.
Когато ти от погледа се скриваш,
със всяка твоя чезнеща черта
аз чувствам как от мене се отлива
на тежки гъсти капчици кръвта.
Лицето ми полека побледнява.
А всеки твой далечен малък връх
все по-пламтящ и горд поаленява
с изгубените мои капки кръв.
Обичам ли - аз винаги бледнея.
Гордея се, че съм от род такъв.
И нека от носталгия болея,
като от силна загуба на кръв!
ПО ХЪЛМА В НОЩ, КОГАТО ДЪЖД РЪМИ
И ако някой иска да се доближи
до мен, ако поиска да подигне
воала, който всекидневно си лежи
върху лицето, устните и миглите,
воала, който има тая цел -
да замъгли живота на открито
и да не ни излага на прицел,
на поглед чужд, на злостно любопитство -
та ако иска някой да се вдълбочи
във тайнствата, в печата на печалите,
във сенките на светлите очи,
във раните - подводните корали
на личния живот; ако му хрумне
по градусник особен да свери
оная жар, която и във думите
еднакво както във кръвта гори;
ако към мене някой се стреми -
ще трябва: тая обиколка да повтори
по хълма в нощ, когато дъжд ръми
и гюл цъфти във пловдивските двори…
***
От толкова събирани неща -
такава нищета,
че тръпки ме побиват.
Излизам вън - в самата голота,
в полето,
да проветрят духа ми ветровете.
Край мене празнота. Така широко
и безгранично! И дълбоко
първично, ненаселено пространство!
Небето диша влажно и прекрасно.
Свободно - и без грижата за утрешна трапеза.
Небе, дай път между звездите ти да влеза!
