Преди години творчеството на Иван Христов Арнаудов – поет, преводач, автор на разкази и повести, съвсем не е оставало без внимание и дори се е радвало на известна популярност за разлика от днес, когато името на този скромен, но упорит и всеотдаен литературен труженик е познато само на малцина. То не фигурира в повечето от по-новите справочни издания, няма го даже и в Речника на българската литература, а това едва ли е справедливо.
Но ако се върнем десетилетия назад – в самия край на миналия век /ХIХ в. – б.а./ и разгърнем страниците на литературните списания, излизали тогава и близо четиридесет години след това, сами ще се убедим, че този творец наистина активно присъства в тях. Неговото име, предимно като автор на стихове и преводи се среща толкова често, та няма как да не е било познато на читателите, а и на критиците, които нерядко го споменават в своите обзори или специално пишат за него, както ще се види по-нататък.
Творческата активност на Иван Арнаудов и художествените достойнства на неговите стихове дават основание на съставителите на първата антология на българската поезия Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов да го включат и представят в нея наред с най-големите имена на българската поезия “от Вазова насам”. Това вече е и официално признание, и оценка за сътвореното от поета. Под неговия портрет, в кратката бележка, предхождаща стихотворенията, съставителите на антологията са отбелязали – “Род, Ст. Загора 1881. Печатал пръв път 1899”.
Но те бъркат по отношение на мястото и годината на раждане на Иван Арнаудов. Той е роден на 30 ноември 1882 година в Хасково и това правилно е посочено по-късно в антологията “Български поети” /1922/ под редакцията на Хр. Цанков. В нея Арнаудов отново е представен твърде авторитетно.
Освен в тези две антологии поетът участва и в други подобни издания като например антологията “Поетична година” /съст. Иван Карановски/, в “Славянска антология” /съст. Стилиян Чилингиров/, в сборниците на Г. Бакалов “Към свобода” /1901/ и “Лъчите на поезията” /1902/, в “Българска звезда” /В. Търново, 1905/ и пр. Всичко това наред с активното му участие в периодичния печат свидетелствува за неговото очевидно и трайно присъствие в литературата ни по онова време.
Първите печатани стихотворения на Иван Арнаудов се появяват в самия край на миналия век по страниците на списанията “Българска сбирка”, “Илюстрация Светлина” и “Живот”. Дебютът му в сливенското списание “Живот” е свързан с един любопитен и малко загадъчен факт, за който е редно да се спомене. Вероятно там начеващият поет най-напред е изпратил свои стихове, за което може да се съди от едно негово писмо до редактора Стефан Гидиков. То е от 27 август 1898 година и гласи: “Уважаеми Г-н Редакторе, бях Ви изпратил няколко стихотворения под заглавие “Първа любов”, но не бях Ви писал ни едно писъмце, за да знаете, че са от мене. Моля Ви, поместете ги в почитаемото си списание “Живот”. За в бъдеще ще съм Ви безплатен сътрудник, ако ме приемете, разбира се. Затова Ви моля, явете ми ще поместите ли стиховете ми и приемате ли ме за сътрудник поне с едно отворено писмо и аз ще Ви го заплатя. Вярвайте, че ще съм Ви крайно признателен. Постоянно ще Ви изпращам свои трудове. С отлично почитание! Иван Арнаудов”.
Това писмо остава без отговор, но младият автор не се обезкуражава. Междувременно той изпраща стихове и другаде. Когато две от тях са отпечатани в “Българска сбирка”, отново пише на Гидиков: “Уважаеми Господин Редакторе, преди няколко месеца Ви бях изпратил няколко стихотворения, но не получих никакво известие за тях. Сега Ви изпращам други, като Ви моля да им дадете място, за което ще Ви благодаря. Имам цяла сбирка “Утринни песни”, от които имам в “Българска сбирка” 30. Ще ги печатат и започнаха даже, а за в бъдеще ще изпращам постоянно и на Вас. Моля, отговорете ми. С отлични почитания! Иван Арнаудов”.
След като отново не получава отговор от редактора на “Живот”, Арнаудов изпраща нова карта и пак вежливо го моли да му съобщи “ще се удостоят ли с прием” стиховете му и дали да изпраща в бъдеще. На това Стефан Гидиков най-после отговаря, че не е одобрил стиховете, но вероятно за да посмекчи своя отказ, предлага на младежа да продължи да изпраща. И ето, че няколко месеца след това в списанието се появява превод на пушкиновата елегия “На другарите ми”, подписан от Иван Арнаудов.
Едно писмо на Димитър Подвързачов до редактора на “Живот” ни помага да разберем как е станало това. Подвързачов твърди, че става дума за негов превод и обяснява, че го бил чел преди време на своя приятел, който много го харесал. Посъветвал го даже да изпрати превода в “Българска сбирка”. Окуражен от похвалата веднага дал ръкописа на Арнаудов с молба самият той да го изпрати като иде в пощата, където работел. След известно време обаче Иван Арнаудов му се похвалил, че и той е превел въпросната елегия и дори му я прочел в присъствието на “двама други наши приятели”. Ядосан много от “тази явна кражба” Д. Подвързачов реагирал остро, тъй като бил сигурен, че това всъщност е неговият превод, “който г. Арнаудов уж щеше да изпраща в “Б. сб.”, но само има промяна на думите и то само на две места”. Тогава Арнаудов обещал да пише веднага в редакцията на “Живот”, където бил изпратил “своя” превод, за да не го печатат. В крайна сметка, обаче, след като преводът се е появил, Подвързачов моли редактора да му отговори получавал ли е писмо от Иван Арнаудов, макар закъсняло, или не, за да е наясно по отношение на другаря си.
Как е завършил конфликтът между двамата приятели и доколко Димитър Подвързачов наистина е прав в своите претенции е вече доста трудно да се каже. Вероятно той е имал своите основания, но година по-късно в сп. “Илюстрация Светлина” “На другарите ми” е отпечатано отново, този път подписано от него и това сигурно слага край на недоразумението. Още повече, че разликата в текста на двете публикации е доста голяма, което ни дава основание да предположим, че Подвързачов е доусъвършенствал своя превод или пък твърде пресилено и емоционално е твърдял преди това, че Арнаудов го е променил “само на две места”.
През 1899 година Иван Арнаудов вече е завършил старозагорското държавно четирикласно училище. Той вече се е запознал с младия Яворов при едно гостуване с група съученици в Чирпан, слушал го е да чете свои стихове и това му е направило много силно впечатление. По неговия пример, както пише по-късно, той се “поблазнил” от професията “телеграфист” и постъпил на работа в старозагорската пощенска станция, за което получил и одобрението на поета. “Тогава той беше вече печатал доста работи, които аз и другарите ми, особно Д. Подвързачов, с особна наслада четяхме – си спомня по-нататък Иван Арнаудов. – Същата година /1899/ печатах и аз две стихотворения в “Българска сбирка. Никога няма да забравя неговото сърдечно поздравление по тоя случай. Той ми пишеше от Анхиало: …продължавай, защото тъгата, която лъха от твоите песни е искрена. В душите на хората има замръзнали толкова сълзи! Не всеки може да ги стопли”…
В дългите и самотни часове на нощните дежурства двамата поети разговарят по апарата от Стара Загора и Поморие “за страданието, любовта, природата”. Яворов описва морето, жените – “една, от които вече беше заела място в сърцето му и после му даде мотив за хубавата лирична поема “Калиопа” и напътства своя по-млад приятел и събрат по перо, сочи грешките му или го окуражава. Това е много важно за начеващия творец. То го изпълва с нови пориви, с вдъхновение и жажда за самоизява.
Освен в “Българска сбирка” и “Илюстрация Светлина”, през 1900 година Иван Арнаудов вече сътрудничи и на редица други издания. В старозагорското списание “Надежда” например, той публикува няколко свои оригинални стихотворения и преводи от Лермонтов /“Дъбов лист явор”/, И. С. Тургенев /“Разговор”/, А. Доде /Из “Бележки върху живота”/, С. Я. Надсон/“Християнка”/. Настроението в тези първи работи на младия автор е тъжно, минорно. Основното чувство в тях е отчаяние, безнадеждност. И това е обяснимо, защото животът му съвсем не е лек, а почти непрекъснато го съпътстват трудности и безпаричие. Загубил твърде рано майка си и свикнал да разчита предимно на себе си в непосилната битка за съществуване, защото скромната учителска заплата на бащата все не стига, той вече ясно е осъзнал несправедливостта на света, на собствения си гръб е изпитал страданията на подтиснатите и онеправданите.
Категорично свидетелство за всичко това е едно негово писмо до редактора на “Надежда” Атанас Илиев, в което пише: “Господин Илиев, когато разбунената душевна тревога в човека вземе връх, той търси в различни неща облекчение. Същото е сега и с мене. Извинете за безочливостта ми, но аз без съмнение в думите си ще ви говоря сега. Бяхте ми казали, че ще ми изпишете като за хонорар Некрасова, крайно благодаря. Но колко по-благодарен бих бил, ако този подарък би се заменил с други, от който се нуждая! Аз много повече ще се радвам сега срещу празника, ако вместо тази книга имах едни чистички панталони, които ще заменят тези – скъсаните, що имам, та и аз да бъда свободен, весел между другарите си. Това е всичко. И мисля, че не е срамно, че съм попросил, защото има моменти в живота ни, в които човек е обязан или да мре, или да подлага ръка. Как ще погледнете вие на това не зная, обаче, с надежда съм и чакам”…
Въпреки житейските несгоди, поетът не изневерява на себе си, на творчеството. Освен, че пише, той и чете много. Продължава да се учи главно от произведенията на руската литература или от руски преводи на западноевропейски автори.
В самото начало на века, през януари 1900 година, във Велико Търново започва да излиза месечното литературно-научно списание “Звезда”. Името на Иван Арнаудов е на първо място от имената на сътрудниците, обявени на корицата на първата книжка. Сред тях са още Петко Тодоров, Кирил Христов, Цанко Церковски, Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов и др. Списанието е издадено само в девет книжки за по-малко от една година, но в пет от тях той отпечатва свои стихотворения и една “картинка” в проза, озаглавена “Повестта на младините ми”. Тази повест е една от малкото работи в проза, писани от Иван Арнаудов в началото на творческия му път и заслужава внимание, защото в нея, освободен от ограниченията на стиха и ритмиката, той рисува живо и интересно една природна картина, която е в унисон с лекотата и свежестта на чувството, породено от спомена за детските преживявания и първата любов.
Стихотворенията не се отличават с особени художествени достойнства, освен може би двустишието без заглавие “Крехки стъбълца превили”…, в което тихата скръб на лирическия герой е находчиво превъплътена в сълзите роса, превили нежните “цветовце”. В “Буря” пък поетът за пръв път художествено пресътворява един мотив, който и след това по различни поводи многократно ще интерпретира.
В своя обзор “Януарската ни поезия”, където разглежда стиховете, отпечатани в началото на 1900 година в списанията “Звезда”, “Български преглед”, “Светлина”, “Българска сбирка” и др., неизвестният днес автор Х. Х. пише по повод на стихотворението “Романс” от Иван Арнаудов следното: “Романсът на г. Арнаудова, един от младшите ни поети, за когото е позволено да се хранят надежди, като всеки романс е хладен и фриволен от чувствата, що изказва… Ние сме срещали по-добро нещо от г. Арнаудова”.
Като “добро” критикът сочи стихотворението “Хекзаметър”, хвали превода на “Мамина тъга за първенец” от Змай Йованович и намира за “сполучено” краткото стихотворение “Надявай се”, печатани в “Българска сбирка” и “Български преглед”.
Както вече се спомена, първите литературни прояви на Иван Арнаудов са свързани и със сътрудничеството му в сп. “Илюстрация Светлина” – едно от най-популярните и четени издания по онова време. В продължение на няколко години там се появяват не само негови лирически стихотворения, но и преводи от Алфред дьо Вини /“Долорида”/, Пърси Б. Шели /“Освободеният Прометей”/ и др. Някои от стиховете му в това списание са по мотиви от народното творчество, в което не е трудно да открием влияния и от Кирил Христов, и от Яворов – двама поети, които много е уважавал и се е учил от тях.
Със стихотворението си “Македонска песен” той откликва на неуспешния край на Илинденско-Преображенското въстание и това също е отглас от близостта му с Яворов. Особено силно повлияна от яворовата поезия и по-специално от “Калиопа” и “Луди-млади” е една друга творба на Иван Арнаудов от първите години на неговото творчество – битовата поема “Гроздоберки”, в която аналогиите са просто очевидни. Бедната, красива и влюбена Цвета е също толкова нещастна, колкото и яворовата героиня. И тя е разделена не по волята си от своя любим “гидия”. Принудена е да работи на лозето на стария, пиян и ненавистен чорбаджия, който ревниво я следи и дебне да не изправи гръб, да не впие “пламен поглед” към отсрещното лозе, към любимия, който изгаря за нея. Най-радостният, най-спорен и жизнерадостен труд – гроздобера, за девойката е свързан с душевни терзания, с насилие над нежното и влюбено сърце и мечтите й.
Стихът на поемата е ясен, ритмичен, с народнопесенно звучене, но заетите образи и даже отделни думи и словосъчетания ни пречат да я възприемем като оригинална поетична творба. Сигурно и Иван Арнаудов е осъзнавал това, за да не включи по-късно “Гроздоберки” в книгите си.
Необходимо е да се отбележи, че почти едновременно със своите стихове, пълни с меланхолия и скръбна безнадеждност, поетът започва да печата и гражданска, социална поезия. Наистина и в нея мрачните чувства преобладават, но интимните преживявания отстъпват място на повече бойкост, призивност и вяра в бъдещето на свободния труд. Като повечето от връстниците си, Иван Арнаудов също приема за известен период от време идеите на социализма за свое верую. Част от творбите му през този период са борчески, воюват за равенство и социална справедливост. В стихотворението си “Трудът” например, поетът възхвалява “священите” усилия в името на общото благо.

“О, труд священ, за мишците калени
светилото на честност в теб блести –
Чрез тебе нуждите са победени,
днес всички храниш ти!…”

Онези, които се трудят, носят на приведените си рамене бъдещето. Те няма да бъдат сломени, няма да загинат, а ще дочакат жадуваното утре – “мъки победени” и “честити, пълни с братство скъпо дни”. Какво от туй, че днес са венчани за теглото и щастието все ги отминава. Съдбата е безсилна пред хората на честния труд, които сами ще изковат пролетта на своя живот и авторът желае да им вдъхне оптимизъм. Много вяра и устремност има и в стихотворенията му “Напред”, “Заслушайте се”, “Вяра”.
И все пак това са само светли проблясъци, макар и твърде показателни, в общия фон на страданието, на обречеността. Трудният личен живот на поета сякаш безмилостно тегне върху неговите мисли, мечти и представи. И дори, ако за миг е повярвал във възможността на едно бъдно щастие, почти веднага след това той отново е покрусен и потъва още по-надълбоко в себе си, в своята безизходност /“На копача”, “Каменар”, “Вечерен сонет”, “Песента на сиромаха” и др./.
Иван Арнаудов не е бунтар по природа. По-скоро той има съзнанието, че негова исконна орис са скръбта, страданието, безпомощността. Тези тревожни състояния на човешкия дух са в основата на неговата поетика и това в повечето случаи е съвсем спонтанно, а не толкова според литературната мода на времето. Арнаудов е поет на страдащите и унизените. Неговите песни са:

“Песни-отзив на сърцата,
Що във скърби преминават”.
                    /“Певец”/

Неслучайно те намират добър прием и на страниците на социалистическите издания в първите години на века. – “Труд”, “Ново време”, “Наш живот”, “Общо дело”. Но както е известно най-авторитетните български списания за литература в края на ХIХ и началото на ХХ век са “Българска сбирка” и “Мисъл”, чиито идейни и естетически позиции обикновено се противопоставят. Въпреки това обаче, след като се “ражда” като поет в “Българска сбирка” и там по-късно най-активно сътрудничи, Иван Арнаудов успява да печата и в списанието на безкомпромисния д-р К. Кръстев.
Най-напред в “Мисъл” се появяват стихотворенията му “Хекзаметри” и “Нощна мелодия”, а година по-късно в него той отпечатва и може би най-хубавите си дотогава стихове – цикъла “Лирически песни”, в който талантът му на тих и нежен лирик има едно от своите първи художествени завоевания. През 1903 година в това списание излиза и стихотворението “Животът ти не е живот”…, което също заслужава внимание.
Публикувал за сравнително кратко време твърде много свои произведения, поощряван от сърце, покровителствено или само с привидна искреност от приятели и познати, пък и амбициран да докаже и утвърди творческите си възможности, поетът побързва да издаде и самостоятелна книга – стихосбирката “Из родния кът”. През първата половина на 1902 година, когато книгата излиза от печат, Иван Арнаудов вече не живее в Стара Загора, а се е преместил и работи в Плевен.
За разлика от насърчителните отзиви, които е чул или прочел за отделни свои творби, младият автор получава доста резки и почти едногласни несъгласия и даже отрицания за първата си сбирка. Рецензии за нея се появяват в списанията “Наш живот”, “Летописи” и “Мисъл”. Особено категорично и безкомпромисно и дори с известна доза сарказъм книгата е отречена от Стефан Минчев, който пише: “В сбирката “Из родния кът” доста прехваления г. Иван Арнаудов е събрал все посредствени стихове. Те правят впечатление на много дребни нещица, излезли от ръката на посредствен майстор. У г. Арнаудова е рядкост незакърпен или неснаден стих, както в оригиналните, така и в преводните му стихотворения”.
Подобна оценка едва ли би могла да се коментира и все пак е редно да се запитаме дали думите на критика са продиктувани само от чисто литературни съображения. Очевидно е, че стихосбирката наистина не блести с особено ярки художествени достойнства, но и грубото отрицание, особено така – неподкрепено от конкретни примери и доказателства, също не е безспорно.
Много по-точен и обективен е Велико Йорданов, чиято обща оценка също не е твърде ласкава, но е балансирана все пак. Неговите изводи и разсъждения не са “от последна инстанция” като тези на колегата му от “Мисъл”, а почиват на ред сполучливо подбрани цитати и факти, които ни убеждават във верността на казаното. Тонът му е сдържан, доброжелателен. Хубавото, колкото и малко да е то, не остава незабелязано от внимателния и аналитичен поглед на критика, който започва така: “Тихият, спокойният и съзерцателно душевният тон на тая лирическа сбирка не може да не възбуди в душата на читателя известна симпатия. Цялата сбирка е проникната от едно основно чувство: меланхолия, униние, тъга полъхва почти от всяко стихотворение и то в повечето случаи в различно вариран мотив. Това последното обстоятелство придава на сбирката едно особено еднообразие, което не се изкупува нито с извънредния полет на духа, нито с бурния стремеж към идеала, нито пък, много често, със сполучливата композиция, със свободния и консеквентен устрем на мисълта и чувството и разнообразието на идеите. Сбирката откроява, обаче, една искрена душа, която се спира при нещастията и бедствията световни да помогне на страждущите със своето топло, сърдечно съчувствие”.
Както се разбира от този откъс, според В. Йорданов един от недостатъците на книгата е еднообразието на чувството, което от своя страна води до еднообразие в мотивите. Той препоръчва на автора да отхвърли от себе си “завинаги мрачната мантия на унинието и меланхолията”, да бъде по-жизнерадостен и освободен в своите чувства, да избягва стереотипа, изкуствените поетизации. Критикът сочи отделни слабости в някои иначе добри стихотворения /“След дъжд”, “Песен”, “На майка ми”/ и откроява като най-хубави “Живот”, “По народен мотив”, “Реквием” и особено “На копача”, в което открива известна общност с яворовото “На нивата”.
Обнадеждаващо за младия поет звучат и думите му, че “авторът дава и достатъчно основания да се предполага, какво неговият талант в стремлението си към развитие ще закрепне и поетът ще потърси своя идеал в художественото изображение на действителността – в радостта и скръбта на живота – в екстрахирането на вечната истина, хубавото и доброто, както те трябва да се появяват и в поезията”.
Почти едновременно с този отзив излиза и рецензия от Петко Росен. Скрит зад псевдонима си Ге…, преди да спре вниманието си върху “Из родния кът”, той прави бегъл преглед на някои по-ранни публикации на Иван Арнаудов и изтъква, че той е “един от най-младите ни стихотворци”, че “неговите стихове още в първо време си спечелиха страниците на най-първите списания у нас”, че “нито един начинающ наш поет досега не е можел тъй бърже да усвои техниката на стиха, както е това у Арнаудова”.
“Тези си думи ний обосноваваме – продължава Росен, – както с появилите се в първо време негови стихове, така и с чудно хубавите му преводи на някои елегии от Пушкина, а особено прекрасния превод на Надсоновата “Християнка”. Едва ли има у нас поема, преведена по-хубаво, по-гладко и в която да е запазена всичката прелест на оригинала, всичката физиономия на автора”.
След този хвалебствен увод, обаче, критикът изтъква, че “току-що появилата се сбирка на Арнаудова не ни донесе почти нищо утешително, не възбуди никакви надежди, а още по-тъжното е, че с нея се разрушават и миналите ни илюзии”. Главното основание за този извод според автора на рецензията е, че поетът започнал “да се занимава с лишни позиви за борба” – нещо, което не му било присъщо и при това използвал “граждански” мотиви, вече познати от стиховете на Яворов и Подвързачов. “А у него липсва тази мощ на духа, тази крепост в силите” – заключава Петко Росен. Най-голямото достойнство, което той вижда в книгата, е нейния лиризъм, “тихата мелодия”, която звучи в нея. Като примери за това той сочи стихотворенията “По здрач”, “На копача”, “Живот”, в който “блика поезия, истинска поезия”.
Въз основа на цитираното дотук, а и като се има предвид самата сбирка, може да се твърди, че първата книга на Иван Арнаудов като че ли се е появила твърде рано. Но причината за това може би се крие в посвещението – “На милата ми Катя”. Може би стихосбирката е трябвало да бъде най-скъпия сърдечен дар за оная, която поетът е обичал най-много. Трудно е сега да се каже, но факт е, че “Из родния кът” не може да се приеме като успешен старт за младия автор, още едва деветнадесетгодишен. Младостта и бурния ентусиазъм, липсата на знаещи и можещи литературни учители и съветници, с които непосредствено да общува, явно, не му позволява да има съвсем ясна и точна представа за своите възможности, за истинските си достойнства и недостатъци. Затова отделните работи в книгата не са художествено равностойни и прецизно подбрани. Обща тяхна слабост е принизеното изискване към езика и стила, произволното композиране на строфите, липсата на оригинална образност, на поетични открития. Кратките лирически пейзажни двустишия или тристишия, които единствено защитават поетичния талант на автора, се губят сред многословието и изкуствените построения.
Книгата създава впечатление за хаотичност, за скалъпяване на бърза ръка. Тя наистина може да се прецени като скорозрял плод и неуспехът й не може да се приеме като изненада. Но той сигурно болезнено е засегнал творческите и личностните амбиции на Иван Арнаудов, та повече от десетилетие след това той не дръзва да издаде втора книга. Макар да продължава да пише, да превежда и публикува в различни списания, вестници или сборници.
В началото на 1903 година той е вече във Враца и заедно с Владимир Бобошевски и Никола Василиев съставят литературния сборник “Лъчи”. Книгата е издадена “за в полза на македонските бежанци”, както се вижда от една отворена пощенска карта на Иван Арнаудов до Кирил Христов с дата 17 януари 1903 година. С нея той го моли, “ако съчувствува” на делото да изпрати едно стихотворение за този сборник. Макар да получава картата, Кирил Христов явно не се е отзовал, защото няма негово стихотворение в сборника. До голяма степен остава неосъществена и първоначалната идея на съставителите в “Лъчи” да участвуват “повечето млади сили у нас”.
Освен те тримата, в книгата са представени още Трифон Кунев, Димитър Подвързачов, Бойчо Липовски, Никола Севов, Георги Малиновски, както и Люси Шапито – “млада френска писателка”, изпратила своята идилия “Не смущавайте щастието на влюбените”, специално за “Лъчи” до “едного от редакторите”.
Иван Арнаудов участва с осем стихотворения и един “психологически етюд”, озаглавен “Тъмна пролет”, в който героят – млад момък – твърде рано е познал безсмислието и фалша на живота. Всичко му е станало безразлично – и това, че е болен, и дори мисълта за смъртта. Затворен в своето страдание, той я очаква примирено и даже настъпващата пролет не е в състояние да му вдъхне надежди. Подобни чувства, впрочем, са и въобще най-често срещаните в творчеството на Иван Арнаудов.
Като добро постижение от стиховете може да се отбележи “Съмва се, роса се рони”…, което е съчетание от поетичния образ на зараждащия се ден с вълненията и надеждите на лирическия герой.
Поетът остава във Враца около година, а после отново е преместен – този път в Чирпан, където работи като телеграфист. Тук той осъществява една много интересна своя популяризаторска инициатива. Усвоил вече добре руски, започва да превежда на този език стихове от най-добрите български поети, които печата в списанията “Славянски век” и “Правда”. Там той отпечатва и свои стихотворения на руски език.
Колкото и скромен да е, този труд на Иван Арнаудов не е без значение за запознаването на руските читатели с интересни образци от съвременната им българска поезия. Пък и самата идея на преводача е твърде смела, интересна и си струва да бъде отбелязана.
Все по-често през следващите години той обръща поглед към София, където всъщност почти изцяло е съсредоточен литературният живот. Едва ли има вече по-известно списание, в което да не е печатал. Освен в споменатите дотук издания, негови работи се срещат и в “Летописи”, “Демократически преглед”, “Просвета”, “Ново общество”, “Ученическа беседа”, “Пролетна заря”. Натрупал житейски и художествен опит, помъдрял и разделил се с много от своите илюзии, той вече пише по-вглъбено, по-образно и въздействащо. Когато в крайна сметка завинаги се установява в столицата, Иван Арнаудов по право заема своето отдавна заслужено място във фалангата на тогавашната българска литература. И макар да не е водеща фигура сред пишещите си събратя, макар да не е галеник на музите, в края на първото десетилетие от миналия век той вече е име в поезията ни.
Твърде популярни са и проявите му като хуморист, които му помагат по-лесно да се препитава. Наистина неговата сатира в повечето случаи не е социално ангажирана и общественозначима, но почти винаги е свежа, предизвикателна, забавна. Тя е насочена срещу вечните пороци на човешкия характер – алчност, егоизъм, лицемерие. Под обстрела й са още семейните взаимоотношения, бекярският живот, пиянството, любовните похождения.
Успешни опити Иван Арнаудов е направил и с пародирането на характерни стихове от известни поети най-вече в рубриката “Българска антология” на сп. “Барабан”. Там той печата с псевдонима Ваню Телеграфчията и заедно с Чудомир, Сава Злъчкин, Борю Зевзека и др. е един от постоянните сътрудници.
Освен с този най-популярен свой псевдоним, Арнаудов подписва художествените си творби и с Джовани Албанезе, Леопард, Leopardo и някои други, които се срещат най-вече в списанията “Смях”, “Оса”, “Българан” и пр.

През 1911 година с името на поета се свързва един важен факт в историята на българската литература. Заедно със Стилиян Чилингиров той става съставител на първата българска поетична антология за деца. Книгата е озаглавена “На ранина” и е издание на книгоиздателя Александър Паскалев. В нея са представени осемнадесет автори, сред които и двамата съставители. Очевиден е прецизният подбор на стиховете и това говори за техния художествен вкус и верен усет към предпочитанията и особеностите на детската природа. Между многото добри работи могат да се посочат и такива бисери в националната ни поезия за деца като “Пролет” /В. Попович/, “Татковина” /П. Р. Славейков/, “Нива”, “Кон”, “Училище” /Иван Вазов/, “Писана”, “Качамак”, “Прела баба”, “Заю на война” /Цанко Церковски/, “Две врабчета” /Елин Пелин/, “Магаре”, “Пътник” /В. Ив. Стоянов/, “Майка” /Л. Бобевски/ и др., които и до днес не са изгубили завладяващото си поетично въздействие. И в този смисъл пророчески звучат думите на двамата съставители, които в предговора скромно отбелязват: “Наистина, иска се още много додето посмеем да излезем пред света с един сборник от бисери, които всяка детска уста би шепнала в сладостен унес, ала и това, което имаме струва ни се е достатъчно, за да погледнем с надежда в бъдещето”.
Те призовават не само писателите, но и критиката за специално внимание към поезията за деца и посочват главната си цел – “да дадем в ръцете на българското дете книга, която ще му помогне да дири, когато порасне, творенията на родните си избраници”.
Антологията “На ранина” е луксозно и твърде представително издание. Тя успешно запълва една сериозна празнина в книжнината ни и е посрещната с голямо внимание и интерес. Похвални и ласкави оценки за нея се появяват и в печата. “Цитираната антология е приятно дело и ний я посрещаме с особена радост – отзовава се почти веднага “Българска сбирка”. – В нея са подбрани с вкус и с оглед към детското разбиране трезви и хубави стихове от наши поети… Ние горещо препоръчваме тая антология на учениците от прогимназиите. В нея те ще намерят поезията да им говори на детски език и да ги отниса на крилете на въображението”.
На следващата година в същото списание отново четем: “С истинска радост посрещаме спретнатата антология на Ст. Чилингиров и Ив. Арнаудов, дето са избрани най-хубавите оригинални творения на нашите детски поети. Изборът е направен с вещина и вкус; съставителите с голяма добросъвестност са се ровили из детските списания и детски стихотворни сборници и поднасят на българското дете един наистина художествен дар”.
Ето и още една публикувана оценка: “Аз изпитвам истинска приятност, когато разгръщам страниците на разкошно издадената и грижливо стъкмена антология “На ранина”. Вие имате с вкус подбрани и майсторски подредени бисери на именити български писатели от дядо Славейков до днес, които де повече, де по-малко са хвърляли по къшей от своята поетическа душа за българското дете. “На ранина” не е хилаво и топтанджийски скърпен сборник за вечеринки и утра, каквито често се появяват. “На ранина” дава едно литературно образование на младия четец”.
Това са красноречиви свидетелства за добрия прием, който е получила съставената от Стилиян Чилингиров и Иван Арнаудов антология, за нейната значимост като ярък литературно-исторически факт и това прави чест на двамата творци, откроява тяхната заслуга.
Малко преди това, през 1910 година, книгоиздателят Паскалев е започнал да издава твърде популярната си “Всемирна библиотека”, в която като преводачи сътрудничат най-видните по онова време български писатели – П. Яворов, П. П. Славейков, К. Христов, Д. Подвързачов, Д. Дебелянов и др. Техните имена са гаранция и висок атестат за качеството на преводите, на което амбициозният издател държи особено много. За сътрудник във “Всемирна библиотека” почти веднага е привлечен и Иван Арнаудов.
Това, може би, е и първото сериозно признание за качествата му като преводач. В негов превод под №57-58 се появява драмата на Леонид Андреев “Сава” /1911/. Това е вече четвъртата отделна книга, издадена от Иван Арнаудов. Продължава и активното му участие в периодичния печат, където продължава да усъвършенства поетичното си майсторство.
Втората си отделна стихосбирка “По пътя на живота” той издава през 1914 година. Макар да има антологичен характер, повечето от стиховете в нея са писани през последните 4-5 години. Поетът ги е печатал в списанията “Теменуга”, “Просвета”, “Бисери”, “Листопад”, “Българска сбирка” и особено в “Съвременна илюстрация”. Книгата се състои от осем раздела, озаглавени съответно “Бдения и молитви”, “Антология”, “Източни мотиви”, “Сонети”, “Елегии”, “По пътя на живота”, “Легенди” и “Забравени страници”. Те почти изцяло обхващат творческия облик на Иван Арнаудов, който тук в сравнение с “Из родния кът” се откроява много по-богат, по-зрял и художествено пълнокръвен.
С добри думи стихосбирката е отбелязана и от Хр. Цанков в неговия обзор на българската литература през 1914 година. “По пътя на живота” наистина е свидетелство, че поетът е преминал един дълъг, може би сложен, но възходящ път на развитие. Жизненият опит, годините, общуването с литературата са направили перото му по-уверено, обогатили са неговото творческо въображение, емоционалния му свят. Новото в тази книга е и това, че в нея особено ярко присъства мотивът за равносметката. Той е в основата на стихотворения като “Под облак”, “Отмори се, о, син на неволите”…, “Като насън” и др. Те са спонтанни размисли за отминалото време, за нелекия житейски жребий на самия автор. Макар Арнаудов докрай да не е успял да преодолее почти натрапчивото им личностно звучене, те не ни оставят равнодушни. Ето една от тези интимни изповеди:

“Аз никога до днес възторжено не пях
За всеки миг угаснал безвъзвратно,
Защото мойта скръб море е необятно,
Защото няма бряг пред погледа ми благ”.
                    /“Под облак”/

Това е откровение, в което се крие и същността на поета. Или пък:

“Радост мечтите ми ранни отмина ги,
Слънце ми грее и пак съм в тъма.
Чезне душата ми жаждуща винаги,
Любеща вечно и вечно сама”.
                    /“В блян недогонен”…/

И все пак, верен на житейската достоверност, Иван Арнаудов е запазил от онази почти безнадеждна вяра, която никога не ще го напусне и ще осмисля дните му:

“А все пак аз изпитах в своя път,
И радост, и на щастие омая,
И на любов възторжена дъхът.
И смогнах да тъжа и да мечтая”.
                    /“Като насън”/

Надежди и оптимизъм понякога има и в песните, посветени на жената, на любимата, която е “една лъча сред толкова тъма”. Чиста и светла възхвала на неповторимото и, може би, единствено за поета щастие, породено от близостта с нея, са стихотворения като “Валс”, “Скрий мечтите си невесели”…, “Двама” и особено “Сън”, което е едно покоряващо сърдечно признание.
Но и в единението с любимата скръбната душа на лирическия герой търси по-скоро успокоение и тих пристан от житейските бури, отколкото пантеистичен любовен възторг. И при това понякога любовта не е само извор на радост, а и страдание, безнадеждност, особено, когато си отива или когато се е оказала само една поредна илюзия.
В своите стихове от “По пътя на живота” поетът жадува красотата. Но това е красота – “безименно видение” с “безплътен лик”, красота, която е повече абстрактно понятие, отколкото жив образ на нещо реално съществуващо. И сякаш точно затова е така силно, непрестанно, до болка почти желана и търсена /“Мечта”, “Красота” и др./.
Едно от най-ярките и художествени превъплъщения на поетовата мечта за красота и съвършенство са лирическите двустишия от раздела “Антология”, които са, може би, най-хубавото, излязло изпод перото на Иван Арнаудов. Впрочем, както вече стана дума, и от самото начало на творческия си път в тази кратка лирическа форма неговият поетичен талант намира сякаш най-сполучливата, най-майсторска своя изява. Неслучайно част от тези двустишия са включени по-късно и в споменатите антологии “Поетична година” и “Български поети”. В тези кратки пейзажни стихотворения, които неволно ни напомнят за пенчославейковия “Сън за щастие”, но в никакъв случай не го повтарят, има много истинска красота, нежност, изящна образност и мелодичност. Някои от тези чудни поетични отломъци като например “Акварел”, “Тихо шумят дървесата”…, “През голите вейки”…, “Чезне далеко в простора”… и т.н. и днес биха правили чест на всяка българска поетична антология.
В двете поеми “Божествен младенец” и “Сънят на Магдалина” авторът по своему поетизира известните библейски сюжети за раждането на Исус Христос и за грешницата Мария Магдалена. Със задълбочения си психологизъм, с морално-етичната си проблематика тези зрели и хуманистични творби са забележим щрих в цялостния портрет на поета Иван Арнаудов, макар и в случая повлиян до известна степен от предишни образци на други автори.
По чудесен начин този портрет се допълва и от елегиите “Защо”, “Не чакай”, “На гробищата”, които са философски размисъл за смисъла на живота, за безпощадната власт на прииждащото и отиващото си време.

“Напразно спомен раните разяжда,
Душата се тревожи и ридай,
А всяка мъка, всяка нова жажда
Следи в сърцето кървави дълбай.
На залез морно слънце превалява,
Честити дни се минаха във бяг
И мълком по косата навалява
На зимата в живота белий сняг”.
                    /“Защо”/

Това примирение, облекчеността и мълчаливото съзерцание изграждат, общо взето, лирическата атмосфера на стихосбирката “По пътя на живота”. Защото дори и когато дръзне активно да се намеси в неумолимата предопределеност на битието /“Предутрина”, “Верую”/, когато се опита да издигне глас, поетът е все така плах, неуверен в себе си и като че ли предварително обезсилен. Редно е да се отбележи, че на места в книгата се прокрадват и социални мотиви /“Живот”, “Нова година”, “Маски”/, но това вече съвсем не е зов за борба, за промяна, не е дори и опит за съпротива, а само далечна реминисценция от някогашни бурни чувства, потънали безвъзвратно в мъглявината на младежките спомени.
Вероятно с цел да не нарушава общата лирическа атмосфера на книгата си, Иван Арнаудов не включва в нея патриотичните си стихотворения, писани по време на Балканската и Междусъюзническата война и печатани главно в списанията “Отечество” и “Съвременна илюстрация”. Изключение прави само “Лека нощ”, но с баладичното си звучене то не е в дисхармония с цялостната минорна тоналност на стихосбирката.
В раздела “Източни мотиви” поетът предлага свои преводи на интимна лирика от турски поети, но сигурно по политически съображения не е отбелязал имената на авторите. Певец на страданието, на своите “недосбъднати мечти”, с болка и отчаяние Иван Арнаудов съзнава, че животът му – “живот неуловим на еднодневка” ще изчезне скоро “като лъча, като прозрачен дим/ разпръснат над простори и над бездни”, но все пак има своето удовлетворение, защото е останал верен на себе си, не е изневерил на своята човешка и творческа природа. Той вече е достигнал един собствен поетичен връх, преживял е, изстрадал е и е възпял вълненията и интимните трепети на младата си душа. Тези нейни вълнения и тревоги вече са дълбоко утаени, изкристализирали са и едва ли някога ще възкръснат, едва ли някога отново така неистово ще дирят поетичен изказ.
За известен период след това участието на Иван Арнаудов в литературата е като преводач. Той е започнал да превежда отдавна, както вече се посочи, но десетилетието от 1915 до 1925 година е очевидно свързано с един негов траен интерес към поезията на източните народи. Арнаудов е един от първите български автори, които правят достояние на нашия читател, макар и не от оригинала, а посредством руски, френски и немски езици, стихове от арабски, персийски, арменски и еврейски поети. Това е негов несъмнен принос за разширяване на националния ни културен хоризонт, за приобщаването на интелигенцията ни от онова време към тези образци от световната поезия на древността.
Преводите на Иван Арнаудов са били и остават здрав мост за духовно общуване с една непозната и далечна, но много сложна, богата литературна култура. Те вероятно са събудили и интереса на други преводачи към творчеството на източните народи.
Най-напред, през 1919 година той издава сборника “Еврейски мелодии”, който, както е отбелязано в уводната бележка от настоятелството на еврейския клуб “Съединение”, финансирал изданието, е първата книга със стихове на еврейски поети, издадена у нас “да запълни тази празнота в духовния ни живот”.
Преводачът пък в своя предговор пише, че книгата е плод на негова “няколко годишна работа”, съпроводена с много трудности, главно по осигуряване на чуждестранните издания, каквито у нас било почти невъзможно да се намерят. Макар и непълен, както признава Иван Арнаудов, сборникът според него включва “най-ценните образци от древната еврейска поезия”. Това са откъси от библейските книги “Песен на песните” и “Псалми”, както и част от най-добрите работи на десет поети от различни поколения като Д. Ф. Мендес, Елия Халеви, Соломон Папенхайм, Мика Лебензон, Хаим Балик и пр.
Сборникът съдържа и биографични данни, кратка библиография, както и бележка за най-характерното в творчеството на дадения автор. Четирима от поетите са представени и с графични портрети, дело на художника Васил Захариев.
На следващата година, с марката на вече забравеното днес книгоиздателство “Победа”, в София започва да се печата преводната библиотека “Източни бисери”. Нейният първи номер е озаглавен “Арабска поезия”. В края на красиво оформеното в арабески издание се съобщава, че следват още седем номера съответно с персийска, арменска, турска, грузинска, индийска, японска и еврейска поезия. Преводач е Иван Арнаудов, който в кратка бележка преди обзора си за развоя на арабската литература пише: “От много години аз ходя често в прекрасните градини на източните поезии и дъхам мириса на стари и нови цветя. От много години не смея да се докосна до тях и да изтръгна най-хубавите, за да ги присадя в нашата градина. Изтръгнати от родната си почва, те биха увяхнали веднага и биха загубили своя самороден мирис. Затова аз набрах от тях само малки цветовце, направих нежни букетчета и ги поднасям на нашите четци с надежда, че мирисът им и тъй ще достигне до тях”.
След обзора той посочва и източниците, от които е превеждал. По същия начин са оформени и другите две книжки от библиотеката “Източни бисери”. Те включват персийски /№2/ и арменски /№3/ поети. За съжаление, след това поредицата е прекратила своето съществуване, както обикновено се е случвало по онова време. Така че днес ние не разполагаме с обещаните преводи на Иван Арнаудов от грузински, индийски и японски автори, ако приемем разбира се, че той все пак е работил върху тях.
За още един интересен и показателен факт от дейността на поета през 1920 година научаваме от негово писмо до Иван Вазов, в което пише: “Уважаемий Господин Вазов, натоварен съм да редактирам един юбилеен брой от в. “Ново време”, за който ми е потребен Вашият портрет. Моля Ви, ако може, предайте един такъв на приносящия, за да се клишира. В неделя от името на читалището “Хр. Ботев” ще държа сказка за Вас в големия салон на I-ва гимназия”.
Поласкан от това внимание, Вазов явно се е отзовал на молбата, защото четири дни след това, на първата страница на “Ново време”, която е юбилейна, наистина е отпечатан негов портрет, заедно със стихотворението “На великия учител” от Иван Арнаудов. Редакторът помества още кратка биография на народния поет и изтъква заслугите му за България и българската литература.
Изглежда, че по това време Арнаудов активно сътрудничи на този вестник, защото там се срещат и други негови материали. Особено интересни са есеистичните му размисли за съдбата на хората на изкуството у нас, както и някои театрални рецензии.
През 1923 година Иван Арнаудов се озовава в Ямбол, откъдето изпраща на Кирил Христов следното писмо: “Драгий Кириле, Ямбол е дълбока провинция – ти го знаеш. Но тази вечер ние преживяхме един празник, защото живяхме с тебе, с твоята поезия, благодарение на г-жа Панайотова. Ти не търсиш награда, но нека ти бъде награда нашето искрено: Бъди здрав и бодър, за да дадеш всичко, що можеш! Аз ти желая от себе си всичко добро, защото в тъмнината трябват светила, а те са тъй малко днес у нас! Още веднъж здравей!”
Последните думи от това писмо имат пряка връзка с малко неочаквано твърде активната обществено политическа позиция на Иван Арнаудов през кървавата и страшна за България 1923 година. Под влияние на събитията от юни и септември у него сякаш настъпва душевен прелом. Военният преврат и септемврийските събития му вдъхват неподозирани като че ли и непроявявани дотогава твърдост и сили за яростна съпротива срещу насилието и братоубийствата. И в живота, и в поезията си, която отново започва да се ражда, той не е вече така вглъбен и изолиран в себе си, а уверено търси и постига толкова желаното единение със страданието и борбата на своя народ.
Иван Арнаудов става един от първите ни поети, които вдъхновено и смело възпяват българската трагедия – “трагедия велика и срам за времената нови”. Цитатът е от ръкописа на неговата непубликувана досега “Поема за безследно изчезналите”. Ето как се е родила тя, според думите на самия автор: “През септемврийската буря на 1923 година, когато вилнееха Цанковите банди – пише той, – аз попаднах в Сухиндол, където държах сказка за единния фронт между работници и селяни. Арестуваха ме и ме интернираха в Котел, отгдето избягах в София и разпространих нелегално тая “Поема на безследно изчезналите”, написана от мене в Котел”.
Поемата се състои от 236 стиха, вдъхновени от трагизма на септемврийския бунт. В нея не се споменават отделни личности, а поетът е изградил един колективен образ на протеста, на общото страдание след масовия погром. Героите в тази поема са като тъмни сенки, които зловещо дебнат в нощта и с нечовешка, злобна жестокост погубват своите жертви. Ала бъдният ден неминуемо идва с възмездието, защото

“Един народ търпи – не мре,
Един народ е страшна буря,
Един народ – като море –
Ломи, залива и катуря”.

Наистина страшно е, че хаосът злорадо тържествува, че след безмилостната и безсмислена жетва на смъртта “ридае самият живот”. Но сякаш от ужаса на тази смъртоносна вакханалия ще бликнат и лъчите на надеждата, на бъдещето, на новия свят.

“Непостижимо смел той иде,
Тоз свят огромен, без окови,
Без сълзи, мъки и обиди”.

– заявява поетът и призивно, с дързост и оптимизъм, зове своя народ към победна битка –

“Напред, със нова светла вяра,
Напред в разплатата последна!”

Тази поема на Иван Арнаудов е един забележителен факт в неговата гражданска и творческа биография, които в случая напълно се покриват. Тя заслужава внимание и като литературен факт, изпреварил появата на много поетични творби, посветени на септемврийския погром, и като свидетелство за честната и доблестна позиция, за будната съвест на един български интелигент, стоял до този момент привидно встрани от обществените конфликти.
През 1925 година поетът издава своята последна книга. Тя отново е преводна и е озаглавена “Арменски тъги”. В нея са включени стихове и проза от седем автори – Х. Абовян, Раффи, Ал. Цатурян, Р. Патканян, В. Папазян, А. Ахаронян и К. Леренц. От пръв поглед впечатлява фактът, че преводачът е подбрал предимно произведения с гражданско и патриотично звучене, възпяващи робската участ на арменския народ, а това е и в унисон с трагичните събития у нас по онова време. Както и в “Еврейски мелодии”, отделните автори са представени с портрет и кратка бележка.
В началото Иван Арнаудов прави и общ преглед на развитието на арменската литература, в който подчертава, че “…основният мотив в нея е патриотичен, граждански, облечен или в елегантна свободна реч, богата по изразност и образност, или в звучен, правилен стих, с хубави цветисти размери и с трайно настроение. В тоя си вид тя е ценен литературен паметник на чувствата и борбите на целия народ”…
С тази нова книга поетът вече почти напълно оформя своя принос в историята на българската литературна култура. Разбира се, и след това той продължава да пише предимно проза, но не издава нищо друго, пък и участието му в периодиката не е на равнището на предишните му работи.
В сп. “Заветът на героите” например, той отпечатва много разкази, два романа – “През огън и кръв” и “Из скритите пътеки”, две повести – “по стъпките на бащите” и “Два свята”, както и някои публицистични материали. За съжаление в прозата на Иван Арнаудов е много трудно да открием каквито и да било художествени достойнства с изключение, може би, на един-два разказа. Тя е твърде дидактична, в нея очевидно прозират националистически идеи, макар авторът уж старателно да се опитва да не стига до шовинизъм. Негови герои са български офицери или техни синове и близки, патриоти, които в името на националния идеал са готови на всичко. Те се бият храбро и всеотдайно, служат за пример на войниците си, на всички българи. Сюжетът почти винаги е от Първата световна война, когато България преживява своята най-голяма трагедия. Изтъквайки родолюбието, смелостта и човечността на героите си като например офицерите Радков, Клисуров, Златков, Генчев и др. писателят всячески иска да вдъхне оптимизъм на своите сънародници, да им внуши, че българската кауза все още не е окончателно проиграна. Но той ограничава разказа само до взаимоотношенията във войската и донякъде в семействата на героите, а това, разбира се, му пречи да разгърне по-всеобхватна, по-реалистична и художествена картина, да изгради сложни и богати, психологически обусловени характери.
Повестите и романите на Иван Арнаудов са по-скоро рупор на съзнателно насаждания в края на тридесетте и началото на четиридесетте години национализъм с оглед обединяване на българските земи, отколкото пълнокръвни и пълноценни художествени творби. Наистина в “Два свята” той се опитва да проникне в душата и в интимните помисли на младата родопска учителка Селима, да превърне вълненията й в едно обобщение на родолюбивите чувства и стремления у хиляди наши сънародници, насилствено приели исляма, но и тогава той повече се движи по повърхността на събитията и по-малко психологизира. Все пак този образ е едно постижение на фона на толкова многото тезисни и праволинейни характери в споменатите повести и романи. Почти същото се отнася и за разказите на Иван Арнаудов. В тях също се описват отделни героични постъпки на наши офицери и войници, на юноши, завладени от примера на по-възрастните, от техния горещ патриотизъм.
Деветосептемврийският преврат заварва Иван Арнаудов като сътрудник на “Заветът на героите” – списание, в което са печатали автори като Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Кирил Христов, Елин Пелин… Той изтърпява редица упреци за своето участие в това издание с промонархически уклон. Към това се прибавят и неудачи от семеен характер, които му пречат отново да търси широка обществена и творческа изява. Пък и възрастта – поетът вече е навлязъл в седмото десетилетие на живота – също си казва думата. В крайна сметка обаче, през 1956 година като дългогодишен член на СБП и негов съосновател той е настанен с препоръка от главния секретар Христо Радевски в Дома за престарели дейци на културата в София, където на 25 октомври 1960 година завършва земният му път.
Скромен и никога ненатрапващ своето присъствие, редови труженик на перото, Иван Арнаудов е оставил литературно наследство, което не бива да бъде забравяно. Макар то да не е с блясъка на писаното от неговите големи съвременници, макар да има и заблуждения в творческия му път – кой ли не се е заблуждавал – стихотворенията и преводите на този поет имат своето място в историческия развой на националната ни литература. Тя не е чак толкова богата, за да си позволим с лека ръка или съзнателно да й ги отнемем. Със своите добри страни, пък и със заблудите и “прегрешенията” си поетичното дело на Иван Арнаудов е щрих от цялостния облик на българската култура, щрих, който никой няма правото да заличи или да пренебрегва.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА