ИЗБАВЛЕНИЕ
Тридесет и седем години от живота си изкара Малин в тъмно. Голяма пенсия му дадоха от Химическия, дето си остави очите, ама свят с пари се не гледа. Добре, че женицата му излезе търпелив човек,та да може Малин с нейните очи да улавя света.
Млади бяха още, когато стана онова, люде в силата си, ама като стана тъй, не повториха и останаха с едната си дъщеря Живка. Малин не можеше да приеме това да имаш дете и да не можеш да го видиш, да не знаеш какви са очите му, образът му… Живка остана завинаги в съзнанието му като момиченцето от шестия клас. А онова, дето би се родило?… Керана не му рече никога нищо и тъй мълчаливо се източваха годините, докато Живка израсна, изучи се и доведе зет вкъщи.
По къщата,двора и градината Малин се оправяше тъй добре, все едно ,че вижда.Можеше да отиде в лехите да отскубне лук и маруля, домати да откъсне,да отвори курниците и да хвърли зърно на кокошки и пуйки, козата на паша да изведе.
Керана не само му оставяше тези работи, тя го изпращаше да ги върши. Тъй се стараеше да му крепи куража, караше го да се усеща полезен, лекуваше раната в душата му. И комай успяваше донякъде, щом мъжът й понякога си фюфюкаше с уста, забравил сякаш тежката си орис. Зетя си, Камен, Малин познаваше по стъпките.
Той свикна да разпознава и двете си внучета, когато се намериха и отраснаха. Тях той, седнал на пейката на двора, слагаше по на коляно, опипваше личицата и очичките им, притискаше ги до гърдите си и шепнеше: „Дядовите юнаци! Дядовата радостчица!” и мислено добавяше: „Радост на тъмно…”
- Керано, джанъм, Керано, какво си имала да патиш покрай мене, Керано! - отронваше в минути на униние Малин и примигваше учестено, да разсее влагата в невиждащите си очи - Триста пъти по-хубаво щеше да съм се превидял тогава нацяло, ама на…
- Малине, че ти си ми бил по-голям душманин от душманите, бре! Да ми пославиш ти вдовица да ходя. Да не съм те чула другош да си тъй продумал! Радвай се на това, дето го имаш - дъщеря, зет ,внуци.
- Радвам се… В тъмното… Добре, че си ми ти, инак… хич няма да се почудя.
Керана си мислеше, че мъжът й тъй си приказва: домъчняло му - рекъл го. В такива моменти тя хващаше ръката му: „Хайде, стегни се!” и притискаше главата му до гърдите си.
Множко ще да е дошщъл товарът на сърцето Керанино. Една сутрин тя просто не се събуди. Разтърчаха се Живка и Камен, отредиха покойницата, повъртяха се из къщата някой и друг ден, колкото законът дава, пък после, мъка не мъка, тръгнаха на работа.
И Малин „тръгна”. Тръгна да търси пътя към жена си.
Още на третия ден вечерта, като се прибираше, Камен отдалече забеляза тъста си да протяга ръце нагоре към гредине на навеса. Когато, приближил дебнешком, видя в ръцете му въжето, Камен изтръпна.
- Какво си решил да правиш, дядо? - продума с нескрит упрек младият мъж . - Толкова лошо ли се грижим за тебе, та… Хубава работа!
- Че какво й е лошо на „работата”? Искам да вържа люлка на децата, да ги зарадвам.
- Хайде откажи се да връзваш такава „люлка”! - пристъпи към слепеца Камен. - Дай въжето!
Малин подаде въжето по посока на гласа. Ръцете му трепереха.
Продължаваха да ходят на работата си в града Живка и Камен, но след този случай с тревога оставяха стареца сам вкъщи. Живка беше помолила съседите си, дядо Жеко и баба Марта да наглеждат баща й, докато те с Камен се върнат от работа.
Съседът се отзова с готовност. „Аз да има някому да платя надница, за да седне с мене да приказва,ти ме питаш съгласен ли съм.” Тъй рече дядо Жеко, когато Живка го попита.
И ходеше, човекът, почти всеки ден и сядаше на пейката пред къщата на Малинови, за да мине времето в раздумка. Да, ама можеш ли грижата за баща си да оставиш на чужди хора?!
Затова побързаха младите с преместването в новото си, градското жилище. То беше един просторен апартамент с две големи стаи, хол и кухня, с баня и отделна тоалетна и още - единадесетметрова тераса с изглед на юг. Над сто квадрата жилище - кон да разиграваш в него, но тъкмо това огромно жилище се превърна в тясна клетка за незрящия Малин.
- На кой етаж сме, Живе? - попита слепецът, когато за първи път го въведоха в новия дом.
Живка му каза, че са на четвъртия етаж, че пред тях минава улица, оживена улица. Отведе го до всяка врата и прозорец да ги опипа и запомни, а после дни наред, след като се върнеше от училището, където работеше, караше баща си с нейна помощ да минава от стнаята в хола, оттам - в кухнята, да намира мивката и чешмата, да се ориентира и свикне. Ама как се свиква с нещо, което никога не си виждал, нито ще видиш?!
С преместването от къщата на село в градския апартамент, тъмното за Малин стана трижди по-тъмно. В съзнанието му продължаваше да живее селската къща със сайванта до нея, с портичката от летви, водеща към градината, пристроената зад къщата кочурка за козата, навесът за пилешкия свят…
Всичко това никак не се връзваше със съществуващото около него сега. Затова Малин гледаше да си седи или лежи на креватчето в кухнята и да се движи само когато съвсем не може без това - до чешмата и клозета. Това му стигаше. Оставяха му радиото да свири, та да усеща връзката със света… И тъкмо в това радио Малин потърси избавлението.
Говореха един ден в новините за някакъв пожар, станал от късо съединение. Ха! Че какво пречи тъкмо късо съединение да… Малин стана, намери опипом радиоапарата и „тръгна” с пръсти по кабела към контакта. Ето го! Помисли си слепецът да среже шнура, но нямаше с какво - ножове и ножици в този дом на открито не се оставяха.
Тогава се сети за нещо друго. След вечеря прибра в пазвата си своята и още една вилица. Когато младите се умълчаха в хола пред телевизора, Малин изкриви напред по едно рогче от вилиците и ги скри под възглавницата. Мислеше да ги пъхне в контакта на другия ден, когато ще бъде сам и няма да има кой да му попречи, но Живка намери изкривените вилици, когато оправяше леглото му и мълчаливо ги показа на Камен.
Той разбра какво е замислил дядото и и още на другия ден затъкна всички контакти с пластмасови затулки, които можеха да се изваждат само с клещи. За връзка със света на мястото на радиото кацна като черно пиле едно мозамбикско „Чирико” с батерии.
Прибраха и лекарствата високо в гардероба, където, слепецът и да ги знаеше, не можеше да достигне… И зетят и дъщерята бяха съвсем наясно - нещастникът бягаше от живота. Той всеки ден молеше дъщеря си:
- Живе, моля ти се, чедо, не ми заключвайте вратата! Ще събера някой ден кураж, ще излезна навън, барем до пред блока. Тъй ще усетя край себе си хора. Та само аз ли съм тъй?! Колко хора щъкат по света с бял бастун, ехе… Човещина има у людете, ще ме видят, че съм без очи, ще ме пожалят, ще ме върнат пак тука, ако се нещо объркам. Пък и няма да ида кой знае къде далеко…Искам и аз вятърчък да ме лъхне, дъждец да ме поръси, хорска гълчава да послушам.
Повярваха му младите и оставиха входната врата незаключена. Излезе старецът един ден, взел си мислено сбогом с белия свят и… се просна на улицата пред бобота на идваща кола. Щофьорът успя да спре навреме, а Малин излъга, че се е спънал.
Не беше се спънал, той търсеше път към Керана.
След случилото се на улицата Камен не само не оставяше входната врата незаключена, ами постави халки на вратата към терасата и на прозорците и ги заключи с катинарчета.
- Държите човека зорлен в живота! - почти с упрек казваше на Живка и Камен Фоката, техен приятел, видял увесените катинари по врати и прозорци.
- Фока! Та нима искаш да го оставим да… Баща ми е! Аз съм му едничка и освен Камен и децата само него си имам.
- Де да знам. Боли ме, като го гледам как се блъска като пиле в кафез. Та неговото живот ли е? Прощавай, но понякога си мисля, че ако стигне по-скоро при баба Керана, ще бъде по-добре. Сигурно е и грозно и грехота да го река, ама…
Тръгваше си Фоката,без да близна от чашата с вино пред него, а Живка се скриваше в някой ъгъл, далеч от баща си, и безутешно плачеше.
Един ден в жилището замириса на изгорял бакелит. Контактът на печката в кухнята беше нагорял. Камен оправи каквото трябваше и забрави голямата отвертка на мивката.
Когато дядо му Малин потърси чашата за вода, напипа нея, отвертката: тя беше голяма и здрава. Опита я на коляното си Малин - бива, не се огъва. Намери с пръсти халките на прозореца към шумната улица и провря якото желязо през едната. Натисна, старецът, с все сила и халката поддаде.
Прозорецът се отвори. Хладен въздух облъхна лицето на слепеца като жадувана милувка. Малин вдиша дълбоко и се изправи на перваза.
- Керано, идвам! - само рече.
Крилата на прозореца бяха разтворени като криле на птица, готова да полети.
Полетя Малин.
Най-напред усети тялото си да се премята през някакви жици. Секунди след това ужасна мълния блесна в главата му и угасна. Всичко свърши!
Намериха го паднал ничком на тротоара. Кървава ивичка се свиваше в злокобна локва между базалтовите плочи. Устните на слепеца бяха залепени о камъка, сякаш нещастникът беше целунал онова, което му беше донесло избавление.
