Кънчо Стоянов

„…Бе, хейми та тебе, Риза ефенди,
теб дет уловя, жив ще те одера:
твойта е постеля каба дюшеци,
мойта е постеля зелен’та морава,
твойта е покривка меки юргани,
мойта е покривка зелен’та шума…”

През целия ден Пеньо Чернеолу натъкмяваше силяха си. Препасваше го на кръста, преглеждаше дали е здрав коженият колан. Между пояса и колана подпъхваше кремъклията пищов с дуло на шишане. До половината ложа от орехово дърво, гладко като стъкло, беше втъкнат шомпол с бял кокален накрайник. Върху ложата, по железните скоби и главата на дръжката се преплитаха пирографирани растителни елементи и сребърни инкрустации. До кремъклията пищов легна остра кама, затъкната в кания, шипченско производство. В едно от отделенията на силяха натъпка орехова барутница колкото юмрук, пълна с джепане.

- Пак ли ще придружаваш керван до Одрин? - попита го жена му. Той я погледна, но не й отговори. Търговци-прекупвачи отвъд планината отиваха до големия град. Спираха в Шипка да купят от шипченските занаятчийски изделия: чикии обикновени, писани, синджирлии, свирки от дърво и рогове; от френктерзиите: тъкани вълнени платове, халаджа (пъстър плат от памук), гим (шаяк), сталък (тънък вълнен плат), кюркчета.

Търговците продаваха стоката на пазарите в турската империя.

През пролетта бързах да тъка сталък, за да го продам във вторник на пазара, че да купя едно-друго, да се изхраним вкъщи - каза баба Добревица Пърцунева на Пеньо, който разговаряше с един от търговците - не щеш ли, свърши ми вътъкът. Сега кво да правя? Пуста сиромашия! Пък зев, че остригах мулето. Изпредох ерината му набърже и си дотакав. Отивам на пазар. Разгънав сталъка, седнала съм и чакам. Дойде един турчин ей с такъв пискюл на феса - богат чиляк! Взе сталъка, разгъна го докрай, вторачи се и запипа от пустото му муле натъпканото, изтръпнах. Втасах я - рекох си. Турчинът ме погледна и рече:

- Бабо, само толкоз ли имаш от този плат? Такъв искам, я какъв е мек.

- Нямам, баби.

Премери го човекът колкото беше, даде ми парите…

Керванът тръгна към прашния път към Шейново за големия град. Отмина салкъмова горичка с вече прошарени в жълто листа. Недалеч от нея, от двете страни на реката, върбите се кланяха на внезапно нахлулия вятър.

В няколко от колите колибарите носеха в дървени качета козя пастърма, овче сирене, биволско масло и ешемик, увити в листа от хрян. Турците си умираха за баница с пресен ешемик, а с биволското масло мажеха печените кокошки, та да бъде крехка кожичката им, за да не си изтъркат зъбите. В стъклени съдове имаше ароматен билков мед. Агаларите обичаха да си подслаждат ракията с мед.

В една от колите пътуваше момче на десетина години. Беше с калпаче на главата, антерийка и с дибидюс нови цървулки. Като му омръзна да седи в колата, слезе, пощура се насам-натам и изостана от кервана.

Изневиделица пред момчето изтопурка кон и от него слезе чалмалия турчин. Като го достраша да бастиса кервана, хвана момчето, съблече му дрешките, взе му цървулките и препусна с коня си. Докато се скрие зад завоя на пътя, Пеньо го настигна и му взе оръжието. Доведе турчина до разплаканото момче.

- Върни на момчето всичко, което си му взел.

Погледна към малкия Филип. Стори му се, че е гевшек, а уплахата ще го тресе цял живот. Притисна турчина към земята, извади ножа и му го даде.

- Стига се сополиви, ами коли! За да станеш хайдутин, трябва да убиеш турчин.

И Филип му заби ножа.

Керванът спря за почивка до малка рекичка недалече от Пловдив. Керванджиите разпрегнаха конете да ги напоят. Преди икиндия щяха да минат край града, но нямаше да спрат - пътят ги водеше към Одрин.

Повече от месец Пеньо не се върна в Шипка. Неда го чакаше и тревожни мисли измъчваха сънищата й. Трите й деца проплакваха в съня си и се будеха. Тя придърпваше постелката да ги завие, а мислите я отнасяха назад в младостта й.

Пеньо дойде от далечното Чорлу с кончето си Алчо.

Животното беше от порода с тъмнокафяв косъм, гладък и мек като кадифе, с бяло петно на челото и бели ботушки до коленете. Момчето рядко слизаше от гърба му. Семейството му отглеждаше коне за турската армия. Баща му подписа договор с местната власт на Чорлу. Задължаваше се да предава на военния гарнизон определен брой коне.

Синът на богат турчин хвърли око на Алчо.

- Този кон ще бъде на сина ми - каза баща му.

Като познаваше характера на Пеньо, който само дето не спеше в яслата с кончето, рече на турчина:

- Ага, давам ти два жребеца за Алчо. Без пари. Избери най-хубавите.

Господарят не се съгласи и издърпа поводите от ръцете на Пеньо. Той се спусна върху възрастния мъж, събори го на земята, извади камата си и разпра феса му. Метна се на гърба на коня и препусна към Марица.

Турчинът не можа да преглътне обидата, запали къщата на семейството, взе му и чифлика.

Пеньо вървеше все на север, към Балкана. Страхуваше се да не го застигне отмъщението - турците държаха на приятелството, но бяха и много отмъстителни. Хареса му Хасът (дн. село Крън), близо до полите на планината. Глави се аргатин у един бездетен турчин. Той го караше да върши и къщната му работа, често го хокаше.

Пеньо напусна чорбаджията си и отиде в Шипка да учи занаят. Занаятчията бе осиновил кръглото сираче Неда. Сега тя често срещаше Пеньо на излизане от работилницата. Той я поглеждаше мимоходом и отминаваше. А тя нощем затвореше ли очи го сънуваше. Среден на ръст, с леко настръхнали вежди, с малко сурови черти на лицето, широк в раменете и много пъргав. Беше сериозен, по мургавото му лице рядко пробягваше усмивка. По-късно Неда щеше да разбере, че в душата му живее друг човек - състрадателен и отзивчив към хорската болка и страдание.

Край Неда се навъртаха младежи, но не смееха да поискат ръката й. Намираха я за мъжка Мара. Яздеше кон по-добре от тях, сваляше дърва от гората с тейко си. Започнеше ли розобер, най-напред тя пълнеше кошницата си с розов цвят.

Повечето от дружките й се задомиха още ненавършили пълнолетие. А тя отдавна прекрачи прага на тази възраст. Да не би, мислеше баща й, като слушаше песента на момите „Да знаят да се не женят: женило - черно чернило; моминство-везирство”, да й се иска да си поживее като волна птичка, докато й дойде времето.

Беше хубава мома. Като разплетеше плитките, косата й стигаше до кръста. За разлика от майка си имаше тънки вежди и една кафява бенка на горната устна. Беше взела очите на баща си - сини и бистри като ясно небе. И тя като селските моми носеше широка пола с набор в кръста, украсена с бели ширити и дантели, с вталена блуза с дълги ръкави, с гривна на ръката, на гърдите с наниз от златни пендари, а на ушите с калаени обечки.

Майсторът често „забравяше” дневнината от спечеленото в чекмеджето под тезгяха. След няколко дена проверяваше дали са в наличност парите. Мина месец-два, половин година - нито грош не беше изчезнал от касата.

Момъкът му хареса заради трудолюбието и добродушността и го ожени за Неда.

По стар народен обичай, когато нововенчаната двойка се спря на къщния праг, насреща им излезе свекърът с главница в ръка, която тури на главите им, както се туря оглавник на добитък, и с нея ги вкара вкъщи. Това значеше, че от сега нововенчаните „добичета” ще теглят колата на съпружеския живот, най-тежката от всички коли на света.

Целия юг на семейната кола теглеше Неда. Грижеше се за трите си деца, вършеше мъжката и къщната работа, никога не се оплака и не упрекна мъжа си. Когато Пеньо не се прибираше доста време, отиваше с децата при брат си. Понякога, за кураж, запасваше мешинен силях на кръста си. Чернеолу имаше групичка от аркани, които вършеха много пакости на турците из околните села, че и по-надалеч. От другарите си той беше най-ербап. Можеше безшумно да се катери по покриви, да влиза в къщите през комина.

Преобличаше се като кадъна, арнаутин, търговец, турчин. Строгият поглед и настръхналите мустаци му придаваха страховит вид.

Веднъж с Кольо Аджара бастисаха турчин в близкото село, който упорито задиряше българско момиче. Току-що Аджара се прибра през нощта вкъщи, на разсъмване субашът Шишко Мехмедаа със сеймените си завардиха къщата му. Зачукаха на портата с дипчика на пушките си. Жена му излезе и през цепнатината на портата видя сеймените. Върна се и каза на мъжа си. Забради черна забрадка, натърка очите си с лук и отвори вратата. Сеймените се втурнаха в стаята. Върху козинява черга лежи със склопени очи Аджара, по риза и потури, завързани с връв, изпружил кокалести крака, с ръце, скръстени на гърдите и затъкната запалена свещ, а лицето му бледо като на смъртник. Жена му реве и нарежда:

- Кольо, Кольо, дойдоха ти на гости субашът със сеймените си, стани да ги посрещнеш!

Шишко Мехмедаа се приближи до смъртника и като не видя признаци на живот в изпружения на козяка човек каза:

- Битти (свърши), беим. Един гяурин по-малко!

И тръгна със сеймените си към конака. Още не стигнали, пушка пукна на Вълчова могила. Сеймените опулиха очи по посока на изстрела и видяха забързаните кокалести крака на Аджара да крачат към близката гора.

- Аллах, гяурите възкръсват! - каза Шишко Мехмедаа и побърза да влезе в конака.

Името на Чернеолу прелетя на север от планината, на юг стигна чак до Одрин. Раята му пращаше хабер за турски зулуми и грабежи, за непосилна ангария, за отвличане на момичета за потурчване. И той или сам, или с неколцина от другарите си помагаше на клетите сиромаси.

Посред бял ден шипченският хайдутин влезе в хана на Кольо Кралбунарлията от Горна Оряховица. С него беше и Филип Тотю, комуто Пеньо някога даде ножа да заколи турчина.

Научиха, че синът на Хасан ага от село Келеменча откраднал българско момиче от село Хотница и го завел у дома си да го потурчи.

Една вечер малката дружина слезе от конете, скри ги наблизо до селото, един остана да ги варди, а четиримата, между които и Чернеолу, влязоха в градината на турчина. Филип Тотю безшумно се покатери на покрива, влезе през комина в стаята и спипа сина на Хасан ага. Отведоха момичето в гората и го спасиха от потурчване.

Неда много се притесни, когато мъжът й два месеца не се прибра у дома. В ръцете й вече плачеше четвъртото дете - Христо. Не беше се случвало досега толкова време да го няма. Помисли си за най-лошото.

През това време с Иван Донколу и Неделчо Бързела, преоблечени като бозаджии, дебнеха един бей.

Над Лозенград се спусна вечерта, облаци бяха покрили небето и от това нощта изглеждаше още по-тъмна. Бяха се притаили в чемширите в градината на бея. Той се прибра в стаята. Приготвиха му наргилето и той жадно засмука мундщука. Стаята се изпълни с приятна миризма на тютюнев дим.

На полицата, отрупана със златна и сребърна посуда, като малко изпъдена стоеше една бъклица, изработена от тревненски майстор. Върху едната страна изкусният резбар беше пресъздал птичка, кацнала на клонче и отворила човчица. До нея се кипреше богато орнаментирана троянска керамика: чинии, чаши и един екзотично изработен оливерник. На миндерлъка седяха синът му и младата снаха.

Жена му се щураше из другите стаи.

Изведнъж вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха тримата хайдути. Хванаха сина му, запушиха му устата и го завързаха. Същото сториха и с жена му. Поискаха парите на бея, ограбени от българите, които му работеха на чифлика. Беят се засуети, взе да шикалкави. Нямал толкова пари. Чак когато Пеньо опря ножа на гърлото му, беят посочи с поглед към кования сандък. Пеньо сложи ножа в канията, а беят отиде да затвори сандъка.

- Сега ти вземаме парите - каза му Пеньо, - втори път ще ти вземем главата, ако продължаваш да ограбваш българите.

***

Дели Мехмед от Секеречево (дн. Хаджидимитрово) имаше хубав хранен кон, оседлан с меко мешинено (кожено) седло. С него обикаляше мушията си. Караше селяните да му работят ангария по няколко седмици в годината.

Беше ловджия. Купи си от Филибе тънка филинтра, върху дипчика на пушката инкрустираха името му.

Веднъж Пеньо се изпречи пред него и му каза, че хората негодуват, работят му без пари, не могат да си платят данъците, семействата им гладуват.

Дели Мехмед побесня.

- Не ща акъл от гяурин! Ние сме господарите, а господарската воля е закон. И ти ще ми работиш още две недели.

Шипченски моми и невести копаеха лозе в местността Речица. Към пладне зачуха лай на куче. Подир него се показа и самият ловец, с патрондаш, препасан на кръста, с пушка през рамо, а на главата - фес без пискюл. Конят прескочи синора и ловецът се загледа в копачките. Върза коня за близкото дърво.

Копачките се разбягаха като пилци, подгонени от керкенез. Прибраха се в село посред бял ден.

Имаше табиет по време на розобер да обикаля с коня си край розовите градини. Берачките ги втрисаше от страх. Дойде есента. През октомври турците от Секеречево тръгнаха за дърва в гората.

Една сутрин Дели Мехмед с брат си, дребен служител в конака, затрополиха с топалите си към планината.

Тъкмо навлязоха в гората и от гъсталака изскочи Чернеолу.

- Давранамин! (Не мърдай!)

Пеньо взе пушката на Дели Мехмед, каза да обърнат воловете, а на брат му - да си върви по пътя. Отвърза въжето от топалите, завърза с него ръцете на турчина отзад за колата. Пеньо се качи на колата, подкара я и се обърна с лице към Дели Мехмед. Заизрежда зулумите, които е сторил.

- Дели Мехмед, ти ли гони берачките из трендафиловите градини? Толкова ги беше наплашил, че гюлът остана неприбран.

- Аман, Пеньо ефенди! Кабаатлия съм! - приплака турчинът.

- Дели Мехмед ага, ти ли взе най-хубавите дзвиски (млади овце - бел. ред.) на пастирите в местността Садината? Ти ли бастиса къщата на вдовицата на Койо Амуджата?

- Голям кабаат имам, Пеньо ефенди, ама не ме затривай!

Чернеолу смушква с остена воловете да вървят по-бързо, Дели Мехмед подтичва подир колата, краката му омаляха и той се остави въжето да го влачи по пътя. Воловете спряха пред портата на къщата му в Секеречево.

Цяло село научи за отмъщението на Чернеолу, българите скришом се радваха, а турците гледаха на кръв и се заканваха.

Дели Мехмед повече от година не излезе от къщата си, не се показа пред хората и в края на пролетта почина. Брат му се закани да отмъсти за тази нечувана дързост на хаирсъзина. Изпрати свои съгледвачи в Шипка, поръча на циганка да се навърта край къщата на хайдутина и да му гледа на ръка. И успя да влезе в дирите на Пеньо. От града изпратиха силна потеря и той едва успя да се спаси.

Когато опасността премина, първата му работа беше да си уреди сметките. Издебна го в тъмнината, стисна го за врата и му каза:

- Предлагам ти две присъди, избери си една от тях - или смърт, или цял живот от къщата си да не излизаш навън.

Уплашеният турчин избра втората присъда.

- Съгласен съм, ама науча ли, че си излязъл от къщата, ще играе ножът. Ти знаеш какво стана с брат ти.

И си отиде.

Започна дългогодишният му арест. По-надалече от високите зидове на двора не смееше да погледне. Заряза работата си в полето, беше като същинска птичка в клетка.

Изтрая две години.

Една нощ се престраши да излезе на улицата за пръв път след дадената дума. И тъкмо мюсюлманинът отиде на улицата, Пеньо се оказа на две крачки от него.

- Дойдох да изпълня присъдата - каза хайдутинът. И я изпълни, без да му мигне окото.

- От справедливия му гняв се страхуваха и другарите му. Ето какво разказва Иван Донколу:

- Чернеолу бастисваше по-богати турци, че и от българи (чорбаджии) вземаше колкото алтъни му трябваха. На нас даваше по някой грош, а другите - на фукариите. Много пара мина през ръката му, под пари щяхме да останем, ама нали си беше такъв, сиромах остана.

Пеньо беше яръмджия човек, ама Петко и аз бяхме по-лакоми. От всеки обир, който извършвахме, ние си вземахме дела, Пеньо всичко даваше на фукарлъка.

И аз съм правел калпазанлъци, ама Пеньо не ги знаеше. Ако ги знаеше, главата ми отрязваше като на яре. Много пъти съм вземал от чорбаджията по 5-6 алтъна, уж по поръка на Пеня, а Пеньо хабер си нямаше.

До селото имаше бейски чифлици с големи бостанлъци. Копаеха им ги нашите женоря. Често пъти бейовете не плащаха и ако платят, то да платят, колкото за свещ. Пеньо една нощ ги бастиса. Оттогава турците се пообърнаха, пък и пичалаците им не закачаха вече нашите дечурлига. Такъв човек беше Пеньо.

***

Чернеолу и Риза Ефенди имаха стари сметки за уреждане. Дебнеха се като котката и мишката. В Шипка не бяха забравили за отвличането на няколко деца в конаците на турските бейове.

На Бебек в конака на Суванджи баши Али бей се намираше едно 10-годишно момиче от Шипка, отвлечено от Риза Ефенди - зет на Али бей.

На Кютчук Агия, в конака на Дагистанли Юмер паша, в който живее Шукри бей, ронеше сълзи шест-седемгодишно момиче от Шипка на име Роса.

В Стамбул, в къщата на Шукри паша, отвлякоха от Хаин-Богази двете щерки на казанлъчанина Петко Павлов Трошанов - Анка и Минка, по на шест-седем и четири-пет години. Прекръстиха ги на Айша и Зелха.

Пеньо се закани на Риза Ефенди, че където го улови, жив ще го дере. Турчинът също не му остана длъжен.

- Търсете го под дърво и камък. Искам жив да го докарате тоз джанабет гяурин - каза на съгледвачите си.

Изпращаше заптиетата на варда. Веднъж дори хванаха Пеньо на „Лъжи душа”. Когато го караха за близкия град, изневиделица изскочиха от крайпътния дол в Хашката кория Матю Руканя, Неделчо Бързела и Иван Донколу. Загърмяха с пищовите си, втурнаха се срещу заптиетата и те побягнаха. Спасиха войводата си. Риза Ефенди не можа да се побере в кожата си.

- Падне ли ми в ръцете, джам ще сере - закани се той.

Пеньо научи за заканата на Риза Ефенди и му изпрати хабер - че ще му отиде на гости. И понеже беше човек, който държи на думата си, изпълни обещанието си.

Един ден, когато обикаляше пазара в Казанлък, каймакаминът спря пред сергията с хубави сочни круши. Опита една круша, хареса я и нареди на кадъната да ги занесе с чувалчето в къщата му. Старата кадъна, хрисима и мълчалива жена, нарами чувалчето и затътри крака към дома на Риза Ефенди. Сетне чрез друг човек Пеньо го попита сладки ли бяха крушите. Благодари и за щедрото заплащане.

Това още повече озлоби турчина.

Мине се не мине, привикваха Неда Коритарова в конака, когато мъжът й за по-дълго го нямаше в Шипка.

- Къде се намира Пеньо? - питаха я.

- Откакто е излязъл, нито съм го виждала, нито съм го чувала - отговаряше тя.

- Хайде холан! Как тогава се раждат децата ти? - усмихваше се под мустак агата.

- Ами… те са от комшията - каза, без да й мигне окото - търсете го и вие, че да си дойде у дома.

Веднъж толкова се бяха озлобили, че я обуха в широки мишинени гащи, в които сложиха котка, вързаха ги за краката и под краката й. Удряха по мишинените гащи котката, тя мяукаше и я дращеше по корема и бедрата. Неда стискаше зъби, не охна и не издаде глас. Само няколко сълзи капнаха от очите й. Тя не можеше да ги избърше - ръцете й бяха вързани.

***

На Чернеолу се роди пето дете - Пенчо. Още една грижа легна на ръцете на Неда. Годините плетяха сребърни нишки в косата й. Засмееше ли се, ветрило от бръчици кръжаха край очите й. Не съжаляваше, че се омъжи за Пеньо. Хората го търсеха, стореше ли им зло турчинът. Вярваха му. Той им помагаше, а те го закриляха. Досега не се намери българин да го предаде. Даже когато се застояваше по-дълго вкъщи, шипкалии бяха неговата най-верна стража. Наближаваше петдесетте. Дотежаваше му мишиненият силях с набучените чифте пищови, кама, барутница, пълна с джепане. Минаваше му през ума, че неправдата трудно може да се изкорени. Тя е като троскота. Колкото и да се чисти нивата, коренът й все остава в земята. Прииска му се да полегне в постеля от „кабадюшеци и в меки юргани”.

Неведнъж от конака му предлагаха да се отдаде на мирен живот. Няма да го преследват: ще му простят, каквото е вършил досега. Аллах е милостив. Дали това не е капан?

Каймакаминът казваше, че този плъх не се лови в капан. Трябва по-голяма примамка.

Дали Пеньо повярва на обещанията? Започна да строи къща. Старата беше тясна за голямата челяд. Селяни от Шипка и близките села докараха дървен материал, камъни и тухли. Работеха на меджия.

Когато Филип Тотю заминаваше за Румъния, покани учителя си, но той отказа, защото започна да строи къща. И заради това, че „светът в Румъния бил развратен”.

През една късна есен Пеньо влезе в новата си къща. Коминът не поемаше дима и стаята се пълнеше с пушек. Повика Теньо Говедаров. Майсторът обеща да се отбие, но все не идваше - имал много работа.

- Ще ти дадем една нова къща в източната махала - казаха му чорбаджиите, подучени от субаша. На ухото му прошепнаха, че петдесет хиляди гроша ще му брои правителството, ако го затрие…

Светнаха очите на Теньо Говедаров. Хем къща, хем толкова много пари. Омръзна му да се разправя с камък и кирпич, да събира вересиите от сиромасите. Пуснаха му мухата, че ако не му „свети маслото”, няма хляб за него в Шипка. Останалото говориха със субаша Шишко Мехмедаа.

В отсъствието на Пеньо в Шипка дойдоха заптиетата и арестуваха Неда. Отведоха я в Казанлък. Пенчо, на една-две годинки, остана да плаче в ръцете на по-големите си братчета.

Същата нощ на портата на Тотьо Чапкънов се почука.

Беше Пеньо.

- Ще почакам до пладне, ако жена ми не си дойде, отговаряш с главата си.

Приятелят на казанлъшкия каймакамин замина за града. Приплака на каймакамина, че хайдутинът ще му отреже главата, ако не освободи жена му.

- Ако не предадете вашия бабаитин, ще знаем, че сте негови ортаци. Няма да пусна жена му, ако не го доведете.

- Да не е вързан, че да го хванем? Властта не може да го залови, как ще го озаптим ние?

- Той на властта не се показва, но вие го виждате.

- Добре, каймакан ефенди, но пусни жена му - иначе ще ме убие.

Пеньо го пресрещна, преди да влезе в селото.

- Утре - каза той - утре ще я освободи.

Беше вторник преди Димитровден. Паднала беше дебела слана. Теньо Говедаров взе брадвата и отиде рано у Чернеолу. В същото време зад плетищата наоколо застанаха субашът, пандуринът на селото и заптиетата.

Майсторът влезе в къщата. Пеньо е бос и гологлав, по потури, без пояс. Наклал е огън в огнището, седи на възглавницата и държи в скута си невръстния Пенчо. Майсторът клекна до него и започна да занича лицевата страна на брадвата.

- От мраза може да се откърти острието - каза.

Пречи му детето. Попита Пеньо как пуши коминът, досега в майсторлъка му не се е случвало такова нещо.

- Остави детето и ми покажи откъде пуши коминът.

Пеньо слага детето на възглавницата, почти прегърбен гледа комина и кривото дърво. Майсторът замахва с брадвата и острието се забива в тила на Пеньо. Той пада на задника си и казва само:

- Балсама, балсама…

Теньо Говедаров изскочи на улицата, втурнаха се заптиетата в двора. Шишко Мехмедаа вади пищова и тегли, но пищовът не хваща.

Едното ухо на Пеньо беше изпратено на казанлъшкия каймакамин. По негова заповед главата му беше отрязана и закована върху дънера на големия бряст на входа на гробищата.

Каймакаминът застана пред трупа, помълча малко и каза:

- Съсипахме се да го търсим, нищо не можахме да му сторим, а вие един българин имахте и го убихте. Той за вас се бореше, вас защитаваше…

Убиецът живя дълго след Пеньовата смърт. Не му дадоха нито пари, нито къща. Излъгаха го. Хвана го кротката лудост.

Виждаха го на Драгановата чешма пред коритото, застанал с ръце под чучура, бос, гологлав, по риза и потури, нанизани само на въркозун, държи в шепата си насъбрана топка длъжко стебло от повой, плакне повоя и пие водата му и това повтаряше няколко пъти. Отстъпваше и заминаваше по улицата, вторачил поглед в земята… Ученици от отделенията минаваха настрани от него и някой от тях продумваше: „Това е Теньо Говедаров, дето уби Пеньо Чернеолу”.

***

И тази година Гана, дъщерята на Чернеолу, тръгна с жетварки от Шипка за Загоре, водени от драгоманин. Средна на бой, с черни очи и коса, прибрана под бяла бархетна кърпа. Поженаха половината нива на чифчията, мъжете върза-

ха ръкойките на снопи и ги натрупаха на кръстци. Седнаха под сянката на бряста. От дървените захлупци извадиха сирене, гранясала сланина, катък. В дървените гаванки приготвиха жетварски таратор - счукан чесън, оцет, вода и сол, за да не ги гори жажда.

Тогава се зададе Сюлейман паша с армията си. Жетварките се разбягаха. Един турчин, грък по народност, застигна Гана и я метна на коня, препусна към близката кория и след няколко дни бяха в Дедеагач.

Гана беше млада и хубава. Лицето й, попрежурено от лятното слънце, имаше лек кафеникав загар. Турчинът-грък много я хареса и я ожени за сина си.

Тя му роди син. През Балканската война той избяга в България, за да не се бие срещу сънародниците си. Дойде в Шейново при дядо Черньо.

Дядо Черньо, вторият син на Пеньо, имаше четирима сина и още толкова дъщери. Ана, една от дъщерите му, се залюби със сина на Гана.

Братята и сестрите се събраха и кандърдисваха Ана да не озлочестява семейството. Това е грях, казаха те, кръвосмешение и се наказва от Господ. Тя не се вслуша в думите им. Тогава дядо Черньо пристъпи към дъщеря си, погледна я в очите, в които нямаше разкаяние и срам, замахна с десницата си и я зашлеви по бузата.

Ана преглътна сълзите си и повече никога не стъпи в Шейново.