ПОСЛЕДНА СРЕЩА
Една сутрин, преди да изгрее слънцето, от Одринската крепост гръмна оръдие, разтърси просторите и нарани дълбоко далечните незасети ниви. Войниците, над които профуча тежката граната, се снишиха в окопа и разсънени зачакаха нови гърмежи. Сърдитото ехо изчезна, небето се издигна нависоко и на изток се показа златният краешник на слънцето.
Двама възрастни мъже отлепиха гърбовете си от черния окоп и жадно се загледаха в благодатния извор на светлината. По-старият войник плъзна погледа си по опустелите ниви, премига от радост и неволно въздъхна:
- Ако бяхме посели нивите, сега щяха да се зеленеят срещу слънцето.
- Ония там нали ги сеят и орат с гранати и шрапнели? - обади се другарят му.
Първият войник още веднъж обходи с поглед далечните краища на равнината и се учуди:
- Неприятелят много се умълча - вече не стреля. Трябва да се е засрамил от пролетното слънце.
Едва сега всички войници наоколо забелязаха, че от крепостта не бързат да стрелят. Тишината, що легна над окопите, бе толкова чиста, че войниците доловиха радостния пукот на земята около букналите корени на тревата.
В това пробуждане на тревите и незнайните семена, смъртта изгуби власт над хората и из хълмистата равнина се понесе дъха на пролетта, която бързаше да стопли земята, да украси с цвят простреляните угари и да раздвижи радост от единия край на света до другия. По-старият войник не изтърпя, изправи се, обърна гръб на крепостта, облегна се на по-ниския бряг и повиши глас:
- То се разбра, че днес повече няма да стрелят! - и се загледа в една стара, тревясала бразда.
- Бай Димитре, какво гледаш - пътищата ли? - попитаха го от окопа.
- Из тоя край няма пътища.
- Да не би да чакаш някого?
- Никого не чакам!
Бай Димитър разпери ръце, долепи дясното си ухо до засъхналата пръст, загледа се в бистрия въздух и се замисли. Усети, че земята не е още достатъчно топла и притисна страната си до нея да я загрее. Слънцето се беше издигнало на един остен от равнината и той виждаше как очите на деня стават все по-светли и по-бездънни.
По едно време му се стори, че вижда в далечината ръждивия цвят на селски покриви, понадигна глава, сви сивите си очи и ги потопи в тънкия дим, който незабелязано струеше от широката долина на Марица. Тръгна по набъбналите върхове на изгубените в синкавия дим върби и тополи.
Там, зад планинските вериги, е неговото родно село. Представи си съвсем живо своя двор и сам се изненада, че много не му домъчня за къщата му. Мислите му, като разбита вълна, се отдръпнаха от простора и легнаха върху безкрайните ровове на позицията.
Бай Димитър прибра ръце под необръснатата си брада и затвори очи, за да не му блещи слънцето. Той трябваше да си почине, за да може през нощта да не спи, а да отиде при първородния си син, който от няколко дни бе пристигнал около Одрин като млад войник.
Щом се смрачи, ще тръгне по окопите и докато не го намери, няма да спре. Ще го познае по русия мъх под носа му. Измъкна едната си ръка, погали с пръсти засъхналата земя и без да иска, продума:
- Тук не е място за млади хора!
В същия миг небето се запали и над окопите се изсипа оловен дъжд. Бай Димитър видя как слънцето се стресна и подскочи от страх нависоко в небето. Той се смъкна по пръстта, сви се в издълбания окоп и загледа засъхналата кал по шинела си.
Обадиха се и български оръдия и пролетният ден се изгуби като капчица роса в дима на гранати и шрапнели…
Привечер стрелбата утихна. От окопите изнесоха няколко души ранени, а здравите зачакаха нетърпеливо нощта. За голяма изненада на войниците над главите им прехвръкна уплашена чучулига, окъпа се в последните лъчи на залеза и се изгуби като небесен дух.
- Видяхте ли чучулигата?
- Тая нощ ще ни дойдат гости! - обади се глас от засъхнало гърло.
- Какви гости? - попита бай Димитър и се обезпокои за сина си.
Щом се смрачи, и по окопите тръгнаха нестроевите да раздават хляб и вечеря. Бай Димитър се беше изправил и държеше цял хляб в ръцете си. До него се приближи Колю от кухните и му се усмихна:
- Честито. Момчето ти е тук. Много искаше да те види, та го доведох.
- Къде остана?
- Тате, добър вечер! - обади се дрезгав глас в мрачината.
- Мирчо, ти ли си? - и гласът на бай Димитра се стопи в тъмната нощ.
Мирчо скочи в окопа, грабна ръката на баща си и я целуна. Бай Димитър се усмихна, но никой не можа да види колко малки станаха очите му. Улови сина си за раменете и го накара да седне, да не стърчи над окопа.
Седнаха един до друг и се загледаха. Няколко души ги заобиколиха и жадно заслушаха бодрия глас на Мирча. Бай Димитър им махна с ръка да се отстранят и да го оставят сам с първородния му син. Те го разбраха, отдалечиха се, извадиха хляб от торбите и шумно замляскаха.
Бащата поклати глава и въздъхна:
- Чучулигата не излъга.
- Коя чучулига?
- Тая, дето те доведе.
- Тате, ще остана няколко дни при тебе.
- Не бива, не те искам тука. Ще си поприказваме и още в тъмното ще си отидеш.
- Много искам да остана при тебе.
- Нали се видяхме, стига ти толкова. Пък и не сме на сватба!
Бащата и синът замълчаха. Изгърмя пушка и целият окоп занемя. Мирчо се наклони към баща си, докосна се до рамото му и тихо продума:
- Исках много неща да ти кажа, а пък ги забравих.
- Добре си направил, че си ги забравил. Така е по-добре.
- И на тебе ли не ти се приказва?
Бай Димитър се изправи, огледа мъртвата земя наоколо и забеляза на сина си:
- Време е да си вървиш.
Мирчо не му отговори, провлече раницата на баща си, сложи глава на нея и затвори очи за сън. Бай Димитър го погледна, стори му се, че окопът е тесен за момчето му, просълзи се от милост, обърса с ръкав очите си и седна до главата на скъпия гост. Нарочно отпусна ръка, докосна с пръсти косата му, притаи дъх да не покаже слабост и си помисли:
- Не направи добре, дето не ме послуша!
Бащата се унесе в скъпи спомени и по едно време задряма. Сепна се, сложи ръка върху рамото на сина си да го събуди, но долови равния му дъх и се отказа от намерението си.
Нищо особено не бяха си казали, но случайната и неочаквана среша така ги беше сближила, че бащата повярва, че никога не се е разделял от сина си. И по-добре е да не се разделят поне тази нощ…
Нощта прехвърли и звездите започнаха една по една да угасват, като кандила в църква. Бай Димитър отвори очи и се загледа в затворените очи на сина си и странна мисъл го жилна по сърцето. Ами ако го убият? Разтърси глава и заби чело в студената пръст на окопа.
- Момчето още ли спи? - обади се най-близкият войник.
Мирчо се стресна насън, рипна на крака и затърка с пестници, също като малко дете, очите си. Баща му го дръпна за шинела и го накара да седне до него. Мирчо хвърли случаен поглед върху торбата на баща си и се прозя.
- Гладен ли си? Да ти отрежа ли малко хляб?…
Синът не обърна внимание на бащините си думи. Погледът му направи широк кръг, помилва избистрените вече далечини и му домъчня, че не е свободен да тръгне подир добитъка и да засвирка с уста. Сложи ръка в джеба в шинела на стария и въздъхна:
- Татко, тукашните ниви са много хубави!
- Хубави са, синко, но сега са само за гробища.
- Татко, много искам да остана жив и да се завърна вкъщи!
Бай Димитър погледна сина си и му се стори, че вижда кръстен знак на челото му. Протегна ръка, погали с длан мястото на кръста и въздъхна:
- Пръст имаше по лицето ти!
Мирчо улови бащината си десница, целуна я и се изправи. Обърна се с лице към крепостта и дигна ръце да се протегне. Небето беше синьо, загръщаше с кротост равнината и се губеше в дима на Тунджа, Арда и Марица.
Приготви се да заговори на баща си за чистото утринно небе, но злокобен трясък пламна над главата му и го покоси. Мирчо направи опит да се задържи за пръстта на окопа, но ръцете му не го послушаха, подви колене, едва смогна да зърне изплашеното лице на баща си, просълзи се и издъхна.
- Мирчо!… Синко, какво стана с тебе?…
Бай Димитър видя кръвта на сина си, улови с две ръце главата му и я повдигна да я сложи на коленете си. Един войник го погали по плещите и му продума:
- Покосиха го като зелена трева! Бог да го прости!
- Иване бе, преди малко си приказвахме с мойто момче! Нали ни чу?…
Бай Димитър погали лицето на сина си, почувства и чрез пръстите си студената смърт и захапа от мъка яката на сивия си шинел. Така стоя един миг, след това се отплесна назад, блъсна глава в брега на окопа, загледа се в небето и изведнъж очите му бликнаха като два извора…
Войниците подложиха раницата на бащата под главата на сина, изопнаха го като смъртник, скръстиха ръцете му и през целия ден го гледаха с влажни очи и неми уста. Бай Димитър на няколко пъти прави опит да излезе от окопа, но другарите му не го пуснаха. Най-после се разсърди, удари едного по ръката и се развика:
- Оставете ме! Искам да намеря едно цветенце за момчето си.
- Полските цветя още не са цъфнали.
- Аз виждам едничко и ще отида да го откъсна!…
Бай Димитър заби нокти в земята, за да пропълзи, но другарите му не го оставиха, насила го смъкнаха в окопа. Той изпъшка, обърна се по очи, притисна лицето си в пръстта и затресе едрата си снага…
През нощта изкопаха гроб и положиха Мирча в него. На сутринта бай Димитър се притисна до по-ниския бряг и се загледа в прясната купчина пръст. До него се изравни най-близкият му другар и му каза:
- Пак е добре, че гробът на момчето е близо до тебе!…
- Близо е… Много е близо!…
Тая близост успокои бащата и му позволи да разбере, че не е сам на този свят сред огнената мъка. На третия ден от смъртта на Мирча окопите се изпълниха с много войници. Неприятелят хвърли няколко гранати и пак се умълча. С настъпването на нощта войниците станаха по-неспокойни.
Всеки преглеждаше пушката и раницата си и се готвеше за далечен път. В дълбокия мрак на мартенската нощ българските оръдия загърмяха. Огнени езици засвяткаха над крепостта и земята се затресе от Черното море до Бялото море.
В запаления мрак се раздвижиха хиляди войници, плъпнаха по забравените угари, заплетоха се в телени мрежи, разкъсаха ги и с димящи уста нахълтаха в непревземаемата крепост…
Бай Димитър пръв видя утрото и му се стори, че току-що е излязъл от огнена пещ. Къде беше той? Кой го беше тласнал в най-първите редици? Защо е останал жив?…
Погледна пушката си, видя кървави петна по нея и седна на буца пръст. Покрай него минаха много войници и не го забелязаха. Те бързаха да нахълтат в освободения вече град.
Той искаше да остане сам, но равнината и крепостта бяха пълни с хора. Наоколо пъшкаха ранени и цвилеха разпенени коне. Бай Димитър се изправи, подпря се на пушката си, погледна града и веднага извърна глава, задири изоставения гроб на сина си.
- Защо се връщаш? - попита го един войник.
- Имам среща с момчето си.
Войникът го изгледа и го подмина. Бай Димитър, като се видя сам, подгърби се и забърза назад към разровената от гранати позиция. Пропадна в една яма, пропълзя, надигна се, прескочи няколко трупа и изчезна в кривите ровове на окопите.
Обърка се и дълго не можа да намери гроба. Пред очите му зейна дълбока яма, помисли си, че граната е разровила гроба на Мирча, хвърли се в нея и зарови ръце в черната пръст.
- Мирчо, къде си, синко - обади се на баща си?!…
Наблизо гръмна музика. Войници се насочиха към Одрин. Той се изплаши да не го видят, сви се на сива буца и зачака гробарите да го заровят в ямата.
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 122-123, 6 май 1940 г.
