Недялко Чалъков

БАБА ТАНА

Като спортист обичах да се въртя на лоста и да правя атракционни номера. Спомням си, беше ранна утрин. Изпълнявах на лоста няколко пъти слънчевия скок. Правех големи кръгове, изпънал цялото си тяло. Деца пееха и играеха в двора на училището. За секунди отвлякох вниманието си по тях и изтървах ръцете си от лоста. Полетях на няколко метра и паднах върху десния си крак.

Счупих го. Откараха ме при баба Тана лечителката. Тя не беше учила за ортопед, но с природната си дарба, както се казва, „слагаше учените в джоба”.

Докато наместваше изкълченото ми коляно, умирах от болки. След това намести и съедини счупените ми кости. Рецептата й за лекуване беше проста - обвиване и стягане на крака с топла лоена кърпа.

Откараха ме вкъщи, където всеки ден прилагах методично лечението й. Не вярвах, че за един месец костта ще зарасне и аз ще оздравея. Но точно така се случи. Счупеното зарасна и досега не ми създава никакви проблеми.

——————————

НА КРАЧКА ОТ СМЪРТТА

Като младши офицери с моя приятел Иван Машов, от с. Хайредин, Врачанско, пристигнахме в гр. Станке Димитров (Дупница), където бяхме назначени за взводни командири. Оставихме багажа си при дежурния по КПП.

На спортната площадка десетина войничета играеха футбол на малки вратички. И двамата бяхме много запалени по тази игра. Приятелят ми настояваше да отидем при тях и се включим в играта, но ботушът бе протрил крака ми и накуцвах. Поколебах се, но накрая отказах: „Има време, цяла година ще ги обучаваме. И ще играем футбол, колкото искаме!”

Тъкмо минавахме през портала, когато се чу страхотен взрив, който разтърси не само поделението, но и целия град.

Какво се бе случило? На площадката се взривил обезвреден снаряд на 122 мм. гаубица. Използвали го за вдигане на тежести. Между играещите войничета били двама близнаци.

Единият взел снаряда и пуснал в него недогорялата си цигара. Снарядът избухнал и то без взривител, което удиви специалистите. Но нищо не можеше да върне погубените момчета. А ние се разминахме на крачка със смъртта.

——————————

ДОБРИТЕ ХОРА НЕ СЕ ЗАБРАВЯТ

В младежките си години работех със строители-балканджии на Дома на културата в Габрово. Леехме бетон през месец януари - помня, че имаше големи студове, но майсторите работеха упорито.

Отливахме бетона и го завивахме с подръчни материали, за да не замръзне. Тежки времена бяха за мене - прокудения от родния край. Тук нямах ни близки, ни приятели.

Един ден като слязохме от покрива, бригадирът бай Георги ми каза: “Ей, момче, стъкми тука едно огънче, да се постоплим малко!”

Набързо събрах дърва и запалих огън. Бяхме 7-8 човека. Всеки балканджия извади от торбичката си кой сланинка, кой месце, кой сиренце и шише ракийка.

Бай Георги се провикна: „Ха, сегичка, наздраве! Днес имам повод да черпя, роди ми се внук. Моето име му дадохме.”

И се отвори една хубава приказка… Всеки разказваше по нещо за себе си. Само в моята душа се таеше скрита болка. Тези добри хора ми подадоха ръка, подкрепиха ме като пришълец. От тях научих много неща за живота.

Балканджиите са силни и честни хора.

Огънят грееше, но и отвътре ме стопляше всяка тяхна блага дума, човещината, която с годините все по-рядко срещах у хората…

——————————

БАЙ МЕТОДИ ДЪНГАТА

Още в първите дни след пристигането ми в Габрово, се включих в строителството. Нямах пари за квартира, живеех в общежитие - широк хангар, в средата с печка кюмбе. Там спяхме около 30-40 човека.

Един ден се прибрах много уморен, треперех, бях мокър и гладен, а бях останал без пари. Влязох в близката кръчма, седнах в ъгъла и си поръчах лимонада.

Самотен, премръзнал от студа, слушах дълго оркестъра. Неусетно съм задрямал. Изведнъж една ръка ме потупа по рамото. Събудих се сепнато. Младоликият човек, който стоеше до мен, бе кларнетистът.

- Ти не си ли от моето село? - попита той. Като се поразговорихме, разбрах, че ми е селски, а бай Методи поръча на келнера да ми донесе мешана скара и една бутилка вино.

- Тук ще ме чакаш - каза той - докато свършим със свиренето, след това ще те взема у дома.

Спасителят ми живееше в с. Жълтеш, на 8 км. от града. Хапнах, пийнах и се посвестих. Светът започна да ми изглежда по-добър, отчаянието ми се стопи.

Късно през нощта пристигнахме в дома на бай Методи. Той събуди жена си и отново нагласи софрата, около която стояхме до съмнало. Що приказки издумахме само… Накрая отсече: „Оставаш у нас на квартира, докато се посъвземеш. После ще му търсим колая”.

Осем месеца живях у бай Методи. До ден днешен за мен той е повече от брат.

——————————

ПОЩЕНСКИ РАЗДАВАЧ

След строителните месеци в Габрово постъпих на работа като пощальон в най-богатия квартал на града. Колегите ме предупредиха да внимавам, защото габровци били капризни хора.

И на моето място не се е задържал повече от една седмица пощенски раздавач. Но аз съм човек от зодия „Лъв” и никога не прегъвам колене пред трудностите.

Започнах да разнасям вестници, списания, писма, пенсии. Кварталците ме опипваха с погледи, искаха да разберат какъв човек съм - инат, добър или бог знае какъв.

Опитвах се да бъда възпитан и любезен с всички - поднасях им кореспонденцията точно на часа. Стараех се. Хората явно ме одобряваха и изказваха задоволството си от моята работа.

Все още бях „на тръни”. Очаквах нещо да се случи… И бомбата избухна. Имаше голямо оплакване срещу мен от един габровец-пенсионер. Той бил причина преди мен да напускат моите колеги.

Явих се пред началството. Взех си бележка, макар че това не отговаряше на истината. „За да му запуша устата”, купих на следващия ден 50 броя от любимия му вестник и ги занесох с пощенска пратка.

Оттогава спряха оплакванията…

——————————

ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ВЪГЛИЩА

Живеех на квартира в дома на зам-началника на милицията в Исперих - Пармаков. На улицата бях стоварил два тона въглища за отопление през зимата.

Със съпругата ми очаквахме първата си рожба.

Късно вечерта след педагогическия съвет, премръзнал от студ, се прибрах вкъщи. Гледам на улицата - въглищата изчезнали. Помислих, че са откраднати.

Оказа се, че учениците от моя курс, прескочили оградата на училището, са пренесли въглищата в мазето. Незабелязани от никого, се върнали в спалните помещения.

Не намерих думи да им благодаря, макар че толкоз много ми се искаше да ги прегърна.

——————————

НЕИЗСТРЕЛЯНИЯТ СНАРЯД

Бях младоженец, когато ме взеха запас. Бях включен в показни стрелби като пълнач на противотанково оръдие. За проклетия при един изстрел то засече.

Направихме няколко безуспешни опита да взривим снаряда. Командващият заповяда всички да се изтеглят на 500 м. зад огневата позиция, освободи и разчетите на оръдията.

Само аз останах да извадя снаряда. От страх всичко в мен трепереше. Присъстващите очакваха в ужас снарядът да избухне. И това сигурно щеше да се случи, ако Господ не бе милостив.

За пореден път натиснах спусъка, с надеждата най-после проклетият снаряд да излети, но уви, нищо не се получи. Изчаках няколко секунди да не би да се взриви в дулото.

Тогава започнах последната операция. Останалите бяха притаили дъх в очакване на най-лошото. Целият облян в пот, се прекръстих и дръпнах затвора на оръдието. Взех снаряда в ръце и застанах пред командващия.

Пребледнял, той ми заповяда да го обърна в обратната посока, сякаш можеше да гръмне в ръцете ми. Сложих го до оръдието.

Слава богу! Всички се успокоиха, само аз едва се държах на краката си.

——————————

БЪРЗОХОДЕЦ

Баща ми имаше няколко братя. Всички се славеха със своето трудолюбие.

Веднъж чичо ми Коста отишъл до съда в Свищов във връзка с някакво дело. По онова време нямаше автобуси, а моето село е на 25 км. от града. Кога е тръгнал чичо ми не помня, но се озовал пред кантората, преди да дойде адвокатът.

Най-после отворили кантората и той представил документите на адвоката, но се оказало, че един от тях е забравил вкъщи.

- Не се притеснявайте, господин адвокате, - казал спокойно той. Аз ей сегичка ще изтичам до вкъщи и ще ви ги донеса.

——————————

МЛАДОЖЕНЕЦ С ЕДНА ОБУВКА

Като младоженци, аз и съпругата ми, се качихме на кораба през нощта от Свищовското пристанище. Пътувахме за Лом, където тъщата очакваше с голямо нетърпение да види своя зет. Навсякъде сред близките си се хвалила, че съм поет, че съм добро момче, че щерка й е случила в брака си.

Не можахме предварително да резервираме каюта. Нямаше празни места и в общия салон, където пасажерите вече спяха втори сън върху пружинените легла.

Камериерките на кораба се смилиха над младото семейство, дадоха ни едно походно легло. Умирах за сън. Веднага си легнахме с моята многообичана половинка. Току-що задрямал, жена ми започна да ме буди.

- Стани, едно дете хвърли обувката ти в Дунава.

- Каквоооо? - запитах все още сънен, без да усетя опасността, надвиснала над моя милост. Докато се разбудя и отворя очи, детето бе хвърлило лъскавия ми трандафор във реката. Ами сега, рекох си аз, какво ще правя?

Отиваме на сватбено пътешествие. Как ще се представя пред тъщата си с този официален черен костюм, бяла риза с вратовръзка и една обувка?

Настана суматоха и една тупурдия на кораба, родителите напляскаха момченцето, но обувката ми потъна във водата. Не можех нищо да направя, освен да хвърля и другата обувка, и вече бос, изглеждах по-смешен и от Чарли Чаплин.

Хем се ядосвахме с жената, хем се смеехме. Предстоеше ми да вляза за първи път в тяхното интелигентно и възпитано семейство. Баща й починал, но е бил диригент и солист на прочутата Ломска оперета и певец в църковния хор.

Майка й - авторитетна жена, която познавали всички в града. Гръмнала мълвата, че в неделя на пристанището ще посреща младоженците.

Капитанът на кораба се оказа близък на семейството им. Като ме видя бос, едва не умря от смях.

- Не се притеснявайте, мили деца, поиска да ни успокои той, - като наближим пристанището, ще пусна сирената и марша „Радецки”, за да ви посрещнат по-тържествено, както подобава на такъв изключителен случай.

И наистина така направи. Този господинчо наду докрай сирената, а аз кръвчица вече нямах. Казах на съпругата си да изчака, за да слезем последни.

А на пристанището тъщата ми с цял кортеж от леки коли се бе изприщила от напрежение, очаквайки моя светлост и нейната дъщеричка да се появят на хоризонта.

Слизат, слизат пасажери, а ние не се появяваме. Притеснението беше голямо и за двете страни. Най-после слязохме последни. И тя извика с възторг пред цялата компания:

- Ето ги, идват, идват!… - и размахваше високо букета с бели калии. Спуснах сака по-надолу към краката си, та дано малко прикрия неудобството си.

Следваха прегръдки, целувки. Тъщата ми с радост и умиление ни вкара във „Волгата”, без дори да забележи босия си зет.

Кортежът тръгна за вкъщи. Колите спряха. Посрещнаха ни момченце и момиченце с менчета с вода, обвити с цвета и здравец. Постлаха бяло платно - такъв бил обичаят в Ломско, та по него да се качим до втория етаж, където бе домът им.

Мислех си, тук вече ще лъснат босите ми крака, тръгвайки под звуците на Менделсоновия марш. Изведнъж Унгарката - тяхна много близка, възпълничка, но симпатична жена, държейки ритуална пита с мед, ме забеляза.

Спря ни и извика: „Мари Маро, ами той, твоят обичан зет, няма обувки. Виж го, бос е. Сигурно е много бедно момче”.

Но моята тъща, нали е умна и съобразителна жена, не пада по-долу от приятелката си. За да покаже превъзходството си, отговори й спокойно:

- Ирино, моят зет преди малко ги събу в колата, за да мине бос и чист като ангел по бялото платно.