ГОЛЯМАТА НАГРАДА
Някой ме беше попитал преди време каква награда съм бил взел от един национален конкурс за хумор. И аз му отговорих с хумор:
- Ами, както винаги - голямата награда. Миналата година на фестивала на хумора в Асеновград “Голямата къща на мъдрите хора”, и в Хасково пак през миналата година на “Кауна”, а и на Десетия юбилеен Национален конкурс за хумор и сатира в родния град на Лили Иванова, в Кубрат. Така е и на всеки Първи април в Пазарджик, на празничните сбирки на творците на хумор и сатира от целия регион, и там все голямата награда получавам …
- Ама как така? …- удиви се запознатият с полудивите нрави в българския конкурсен живот от миналия и сегашен век. - Не си от столицата, пък да печелиш толкова често голяма награда на национални конкурси? Ами че то си е традиция още от времето на Стамбул големите награди да се дават на столичани! Пък на авторите от провинцията им се отреждат все последните награди, главно поощрения, пък ако ще провинциалният автор да е и на 90 години! Така си от десетилетия в България - традиция!
Налага да обясня за каква “голяма награда” става дума всъщност.
Но затова трябва да се върнем преди 44 години в неособено големия окръжен град Пазарджик, където на 8 ноември 1973 година стана невиждано в България събитие - учредява се първото творческо сдружение от професионални творци на хумора и сатирата, наречено Клуб на хумористите и е избран негов Президент. Първият демократично избран президент в България! Това е пишещият тези редове, тогава редактор, завеждащ хумористичната страница на вестник “Септемврийско знаме”.
Както става в света на откритията и в тази история роля изиграва Случайността. Главният редактор на окръжния вестник е наредил на редакторите да си изградят актив от нещатни сътрудници.
И тогава редакторът на отдела за хумор и сатира прави нещо, за което не са се сещали дотогава редакторите на хумористични страници в България, че и в света - в списъка на нещатните му сътрудници попадат не само пишещи и рисуващи автори, но и артисти, музиканти, танцьори, все свързани в творчеството си с хумора и сатирата.
Списъкът му от сътрудници става впечатляващо дълъг, с което редакторът на хумора и сатирата печели благородното съревнование с другите отдели.
И така той достига до идеята - всички тези професионално различни таланти да се съберат в едно творческо общество като Клуб на хумористите и да работят, в съдружие, със средствата на хумора и сатирата за по-доброто обществено и нравствено здраве в страната.
-Да, ама не! - както е казал един велик следдесетоноемврийски демократ.
Изникна пред реализацията на нестандартната идея проблем.
Било е в началото на 70-те години, в партийните директиви за идеологическата работа на средствата за масова информация и в сферата на културата, никъде не е спомената възможността за създаване на такива неформални организации. И то от сатирици! И то по идея на безпартиен журналист и редактор!
Който отгоре на това е роден в Гюмюрджина в края на войната, има роднини там, в натовска Гърция. Знае ли се с каква цел му е дошла идеята за този клуб… По това време вестниците в страната ни се наблюдават от какви ли не служби, че и от много специални.
Така че създаването на такава неформална организация е било обречено да не бъде осъществено.
Но Фортуна се намеси и даде силно рамо в учредяването на първото неформално сдружение на сатирици в България, а след това и в още много градове на страната, клубове, общества, които много скоро бяха признати за първите школи по демокрация в соцлагера.
А как се намеси Съдбата, Фортуна?
Месец преди описваните събития бях изпратен в творческа командировка в Ставрополския край, с чийто вестник “Ставрололская правда” окръжният вестник на Пазарджик бе побратимен.
На връщане имах престой в Москва, придружаващата ме журналистка от Пятигорск, Валентина Рыжакова ме ощастливи като ме заведе на концерт в Кремъл, а после откликна на съдбовната ми молба да… посетя световноизвестното сатирично списание “Крокодил”.
И там аз се запознах с колегите сатирици и между другото им разказах за идеята за учредяване на Клуба на хумористите в Пазарджик, Александър Вихрев, заместник-главният редактор ме попита за датата и аз напосоки назовах 8 ноември.
Даже бях забравил за този детайл, когато в навечерието на 7 ноември в редакцията се получи много голям плик от …”Крокодил”, беше адресиран до мен, като завеждащ отдел “Хумор и сатира”. А като отворихме плика, цялата редакция ахна! На голям цветен плакат бе изрисуван символичният крокодил на списанието с текст:
“Как зажигательный корридой
известен издавна Мадрид,
как величавой пирамидой
в веках Египет знаменит,
как башней Ейфеля туристов,
ошеломлят Париж привык,
так первым Клубом юмористов
пусть будет славен Пазарджик!
Хотел бы клубу пожелать я
чтоб множились его собратья.
С приветом дружеский бойцовским
Соратник - Крокодил московский!”
Този уникален в историята на България автограф на световното сатирично съветско списание реши всичко. Дадена бе зелена светлина за начинанието ни, Профсъюзният дом на културата ни отреди място за сбирките по достойнство - в Клуба на орденоносеца!
А на 8 ноември вечерта през 1973 година се появи първият в България, в света, а навярно и в нашата, и други по-известни галактики Клуб на хумористите, първото по рода си гражданско сдружение от “критикари”. Стана и първият в България демократичен избор на президент и вицепрезидент.
А след Пазарджик един след друг се появяваха клубове в много градове на страната, появиха се и национални фестивали на тези истински демократични сдружения в Брацигово и Сопот, готвеше се и учредяване на Национално сдружение на клубовете.
Тогава дойде така наречената Промяна - Подмяна и първите, които погинаха в сланата, бяха клубовете на хумористите. Бе дошъл ред за никненето навред на нови клубове - за гласност и демокрация. Партийната върхушка в страната се преустройваше с рязък завой в новия кадрил на продажния ставрополски партократчик-кариерист и всъщност некадърник Горбачов.
В бърза маневра, в новите перестроечни клубове се примъкваха и някои членове на клубовете на хумористите, като онзи например, с китарата, който забрави в миг миналото си на комсомолски сановник и радетел за нравствеността на социалистическото семейство и запрепуска в галоп към големите държавнически постове…
Никнеха като гъби след дъжд новите перестроечни клубове с любезното съдействие и на светкавично преустроилите се кадри от висшия ешалон на партията на трудовия народ. Разбира се, и с любезното съдействие на специалните служби…
Но жилави се оказаха стръковете на клубовете на сатириците и хумористите.
Не мина много време и един по един се надигаха от калта, от Стъпканото от фалшивите демократи и започнаха отново да се събират на национални празници - Хасково, Кубрат, Асеновград…
И ще се редуват нови и нови конкурси за сатира, сатирата която бе прогонена “демократично” от вестници, радиа и телевизия, прогонена от преобразените в овчи кожи стари номенклатурни вълци, бивши партийни и комсомолски секретари, безенесесари, ОФе-тари и прочие потомци и потомки на Алековия Бай Ганьо.
И в това, във всеки такъв празник на сатириците из България сега и в бъдеще, ще е и моята Голяма награда, отредена ми не от платените софийска журита, а от Справедливостта!
Награда от удовлетворението, че съм посял през 1973-та здраво семе, като редактор-професионалист сатирик и като гражданин на страната си, със създаването на школите по демокрация - клубовете и обществата на хумористите.
А днес те многократно повече от онези години са нужни с пречистващата сила на смеха за всяко общество.
Както се пееше в една от песните, която през 1977 година написах за спектакъл на сатириците от природопското село Бяга:
“От времето на приказния Хитър Петър
на дръзките му весели шеги,
народът ни със смях и гняв отреквал
по пътя си безбройни кривини…. “
