Миролюб Влахов

На няколко пъти, докато работехме с Ружа Велчева върху книгата й, ме споходи един наглед не особено вълнуващ спомен от детството. Изкусително бе да си го обясня с присъствието и на деца като основни герои - с цялата, проникната от изумление и обич, чистота на детския поглед към настъпващия от всички страни срещу малкия човек живот - в някои от разказите („Сложна математика”, „От високия прозорец”). Побързах да го отхвърля.

Нямаше особена причина наистина да се сещам тъкмо сега точно за това, още повече че всяка връзка с книгата изглеждаше не само нелогична, но и неестествена.

Сред героите на Ружа имаше всякакви - млади и стари, дори на преклонна възраст, клошари и богаташи, известни и забравени дори от най-близките си, даже от самите себе си (устоявам засега на изкушението да добавя и „от Бога”), интелектуалци и профани - наистина всякакви.

Но ето че в един миг ми хрумна връзката, може би все пак до голяма степен условно привнесена от собствената ми нагласа, и понеже съм убеден, че и това сравнение (или обяснение) спрямо разказите на авторката има място сред останалите, ще го споделя и тук, преди да отбележа и някои конкретни впечатления от онова, което ни представя книгата.

А споменът бе за ония детски калейдоскопчета, които се продаваха по сергиите на някогашните селски сборове. Бяха не особено привлекателни, ако изключим и външната шарения, дълги не повече от педя и дебели няколко пръста картонени цилиндри. По сергиите имаше далеч по интересни неща.

Но пък калейдоскопите не бяха скъпи. Бяха достъпни в своята карнавална външност, защото всъщност криеха тайни. И може не толкова съблазнителната цена, която след преболяването на огорчението, че не можем да си позволим нещо по-скъпо, бяхме готови да платим, колкото надеждата, че ще се докоснем до нещо тайнствено, загадъчно и непознато, ни примиряваше с купуването на калейдоскопите.

Тогава и не сме подозирали - а децата затова са деца, за да не впускат в умозрителни мисли за тия неща, - че всъщност ние сами сме кристалчета от калейдоскопа на света.

И че запазването на умението да виждаме тоя свят и в безграничността на неговата калейдоскопичност е качество, което след години ще оцелее в малцина.

Четейки разказите от „Блажени нищите” аз бях се озовал пред окуляр на един такъв калейдоскоп, който Ружа Велчева бе решила да отстъпи на приятел, за да сподели поредната импресия, която след всяко движение предлага живота.

В нейния авторски калейдоскоп бяха се вплели съдбите на героите от двете части на книгата: вече представената ни през 2011 година „Морга за изгубени души” и новата „Щастлив на дъното” - и двете с по двадесет и четири разказа, отмерващи дните на живота ни - пъстър или сив, но наш и неповторим, дори и това числово съвпадение да е донякъде случайно.

После трябваше да се опитам от света, в който ме въведоха тия разкази да подбера няколко късчета, за да трасирам основното в книгата.

Или нюансите в нея - защото нали именно отсенките и щрихите придават завършеност на цялото, а понякога и видимост или достъпна за читателя сетивност на дълбочините, които се крият в текста, дори когато на повърхността са истории, които ни се струват толкова познати, че не ги приемаме дори за обикновени: все пак и ние самите сме в калейдоскопа.

Никога не съм харесвал класациите от типа на „Еди колко причини да…” „Петте (трите, десетте, колкото си щете..) най-добри (известни, лоши, красиви, важни, решителни…) белега…”.

Колкото и да са обективни, все пак не ги смятам за достатъчно меродавни. А и за справедливи не ги смятам. Но, връщайки се към „Блажени нищите…”, си мисля, че това са разкази преди всичко за достойнството на човека. При това за човека от делника, от пейката в парка, от съседския балкон, от таксито.

Или от старо заведение край морето, където на брега има само изгреви, но и един залез, който - само той, единствен - може  да ни обещае надежда, че за обичаното сърце и след утре ще има зора: както е в разказа „Роза на брега”, в който несъмнено има и автобиографични елементи и не толкова далечни отправки към една друга белетристична книга на Велчева: „Любовни досиета”.

Затова си и мисля, че именно личното ни достойнство ни прави съпоставими (и съизмерими) с останалите.

Несъмнено като автор Ружа Велчева е имала много мотиви за написването на един или друг от разказите и често тези поводи и подтици са били повече импресивни, спонтанни, идващи от впечатления и преживявания, наранили или възбудили чувствителността й, а не толкова от естетическата и житейската й философия, която обаче тя съумява да втъкае в историите, които ни поднася, без да я преекспонира.

Велчева тръгва от нещата от живота, за да ги представи през призмата на личната си концепция за тях, старателно се пази от изкушението да изведе на преден план преди всичко мирогледа си и да ни го наложи нетактично чрез случките, които интерпретира в разказите си. Тъкмо обратното.

По този именно начин тя ни дава възможност да усетим разказите ?  като творчески импресии, но и да станем нейни съучастници във виждането и осмислянето на историите.

Както и към проявата на моралните категории в човека, към които ни насочва по естествен път този процес. Кристалите, с които структурира сегментите в своя творчески калейдоскоп са ни познати, с тях си служи на практика почти всеки пишещ, и от това тя не си прави илюзии, че може да избяга.

Напротив, и професионално, и смело, но и разкрепостено, борави с добротата, тъгата, мъката, нуждата, радостта, помощта, която даваме или получаваме. На преден план е изведена способността ни на видим доброто, да го предложим на другите, без да го натрапваме, но и без да го самоизтъкваме и парадираме с наличието му в собствената ни душевност.

Би могло да се помисли, че тук повече доминира тъгата, носталгията, чувството за несправедливост и за лична и социална вина. Да, така е, макар че аз не бих рискувал да ги обява за доминанти. Защото ведно с тях откриват и множество тънки, едва загатнати, на моменти ювелирни, нишки на хумор, на ирония, на сатиричност  и дори сарказъм.

Както и на една особена деликатност на тъгата, по-скоро на нейното изразяване. Както в разказа „Купон по Коледа”, където социума и отношението на другите (или липсата на такова в адекватното му проявление) превръщат никому ненужния вече бивш учител Господин Даскалов в част интериора на празненството и нищо не може да промени това, дори неговата смърт, констатирана след единствения опит за шега.

Фразата на Велчева е изчистена. Действието е директно, активно, динамизирано, без самоцелни и фриволни отклонения, но и балансирано. Наративът е осезаем във всяка сцена - ясен и въздействащ, но в същото време закодирал в себе си цялата възможна многопластовост на изказа, а бих добавил, в случая, и на живота.

Всеки от разказите е един вид елемент от една всъщност  борса на самотни души („Чудото на зелените чорапи”, „Как станах травестит”, „Розово, розово”, „Като всеки ден” и др.), ако вземем за този израз модела от заглавието на втората част: „Морга за изгубени души”.

Не бих посочил разказ, който да ми е фаворит пред останалите. Пак поради споменатото преди отношение към класациите. Но все пак имам лични пристрастия към някои: „През клоните на ореха”, „Прошка” (отново с автобиографичен елемент), „Хоби”. Любим ми е „Роза на брега”, мисля си за несъмнено големия потенциал на „Грях”.

Но калейдоскопът променя и пренарежда нещата при всяко завъртане. Случва се следващото четене да открие невидени преди кристали от внушението на разказа. Всеки вижда какво има в огледалото. Но понякога остава там - като с вградена в темела сянка („Другата в огледалото”).

Затъкнатият и запален фас в току-що откритото в боклука от Кривундела цигаре е крачка към   нирвана за скитника. Денят е слънчев, обикновен, пълен с детска гълчава и аромат на цветя. Искаме или не, но неговият балансьор живота е тъжният и унил ден на несретника.

Един житейски миг, който често не усещаме в мига на проявлението му, след години може да се окаже факторът, който обръща знака на съдбата ни. Но Кривундела е намерил цигаре, притежава голям фас и стъкло с парлива течност, а наоколо е светлина, цветя и деца.

В ден, белязан от мизерия и покрусени мечти, които не са се превърнали във спомени, а е останал само спомена за тях, защо да не очакваме и вярваме, че зад мъглата и пустотата на отминаващия живот все пак има и слънце и късмет? („Късмет”) .

Истинско попадение е избора на мото, цитат от „Хляб по водите” на Ъруин Шоу: “Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко - той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно.”

То не само издава, то формулира, оформяйки я  допълнително, концепцията на Ружа Велчева - не само като автор, а и като човек. Тя не просто носи в себе си светогледа и чувствителността на „редовия добър човек”, но и осъзнаването, че в някаква степен - но при всички случаи напълно достатъчна за самоидентификация - е също частица  от кохортата на добрите или поне би могла да изповядва и защищава от тяхно име правото им на изява на тая доброта, дори когато тя изглежда конфузна, нещастна, неразбрана, нелепа и обречена.

А за това освен смелост и творчески потенциал, освен писателски умения и способност да виждаш добротата в грозотата на делника, се иска и ти самият да си добър. Или поне да се опитваш да си такъв. Мисля, че Ружа е успяла в опита си. А и в другото, което е още по-важно, е успяла: че продължава.

Мисля си, също така, че не случайно е решила да сложи в началото на книгата си разказа „Прошка”. Нали тя, прошката, е върхът, еманацията на страдащата душа. Именно прошката - или усетът за нея, дори когато не се споменава или намеква - е нишката, която здраво свързва двете части на книгата.

Прошката, възможността да я получим или дадем,  е същността, но и надстройката на този сегмент от житейската философия на авторката. Колкото и неосъзнато да е като постулат от героите - а това инаме изобщо не е необходимо, - внушението за наличността на тая концепция във всеки един от тях осенява възприемането и осмислянето им дълбоко, трайно, топло човешко.

На различните хора им е нужна различна сила, но и различна потребност, да се изкачат/издигнат до седмото небе. За добрите, добиването на тази сила и използването й, никога не е непреодолима стена или причина да изоставят и потъпчат достойнството - своето и на другите.

Ще ми се да завърша с един цитат от „През клоните на ореха”, неща, които си мисли и представя преди смъртта, която сам е избрал (или тя него) Кривундела:

„Светът и след него ще си е същият. Щеше да липсва само на аверите, но и те след ден-два щяха да го прежалят. Така е в живота. Чак му стана жал за самия него, че ще се стопи в безкрайността като снежинка върху топлата румена бузка на дете…”

Защото ние може да сме само снежинки. Но всяка снежинка е част от живота и от неговата доброта или суровост.