Георги Гривнев

Електрическият звънец дразнеше Чакора и една вечер го изкърти - на саръка в потона курдиса дизия чанове и тюмбелек. Познаваше от стаята кой с каква болка иде. Звъннеше ли най-малкият чан, дертът е малък - кашлица или температура; звъннеха ли два - положението е по-сериозно; звъннеха ли повече - тежко ще да е, човек или бере душа или трябва да се транспортира до градската болница. Скачаше бързо - като млад войник при тревога.

Изпреварваше заглъхването на звънците, чиито звуци тревожно се блъскаха и хаотично се разделяха.

Веднъж се беше унесъл в полусън. Яздеше на бял кон, който препускаше през родопските картъли. Конят - без стремена, без седло и юзда. Държеше се здраво за гривите му - отпуснеше ли ръце, щеше да отлети в рътлината, без да може да закрие лицето и главата си.

Препускаше конят, гривите плавно се вдигаха като вълни, а Чакора се смееше с целия си глас - беше се оставил на шеметния бяг на коня, който отвреме на време навеждаше грациозната си глава като че ли по-лесно да преодолява съпротивлението на въздуха. Там, където прелиташе, тревата се полюляваше, подковите изтръгваха искри и оставяха следи по земята, които нямаше скоро да се заличат.

„Дзън, дзан, даан…” Този звън го събуди и се повтори. Чакора рипна и грабна чантата. На прага стоеше мъж с разширени от страх очи, като звънци без езици.

- Докторе, баща ми!

Вървяха безмълвно в гъстата мъгла, която ги погълна с хладина и неизвестност. Боровете зъзнеха, елите трепереха, а склоновете не усещаха мраз. Дълбокият сняг душеше плетовете, хвойните и шубраците. Вятърът издухваше снега от клоните толкова колкото да не се строшат. Имаше красота в белия прах и летежа му, но и двамата не я забелязваха.

Стигнаха в Черешово. Навремето тук зреели хубави череши - белици и черници, затова нарекли тъй селото. В последните години се повредиха дърветата. Изчервясаха - дорде се нарадваш на галагунките, току виж почервенели и червеите издълбали дупките си, оставяйки черни точици на повърхността на плода.

- Ей тая къща.

Къщата беше на два ката, с калкан, с проядени кушаци и покрита с тикли. От комина се извиваше дим. Това е пушек на бук, помисли си докторът, който разпознаваше кой дим е на черен бор, кой на дъб и кой на букак.

Докторът поздрави. Тежко пъшкаше дядо Асен. Чакора го прегледа и му даде лекарства.

- Дядо Асене, ще оздравееш, ала и ти трябва да си помогнеш!

- То досега илачи не съм взимал, ала щом трябва, ще гълтам!

През целия си живот дядо Асен бе овчар - спал на овчи кожи, пил сурово мляко, ял качамак, каша и саздърма и не знаеше какво е корем или зъб да го заболи.

- Лей в болница нимой го прата! - молеше се бабата.

- Няма. Засега ще сте заедно. То и това лекува - ти да си до него!

Чакора често спохождаше стареца. Общото му състояние да провери, кръвното му налягане да премери, пък и приказката им вървеше - приказки за кучета и стада, за мулета и вълци, за лековити треви и беломорски пасища…Осефери си дядо Асен.

Излизаше навън - извеждаше кравата и я пускаше да пасе на ливадата, чукаше по някой пирон в наведената ограда, не можеше да скръсти ръце както скръства крака пред софрата. Една утрин Чакора свари дядо Асен да цепи дърва на двора.

- Куветлия човек си. Щом надвиваш работата, значи, вече си добре.

- Докторе, не е като преди, но поне не й се давам! То моето яйце вече се е извъртяло, ала господ ще го скрие… Докторе, яла за малко вътре!

Влязоха в една от стаите. Миришеше на хубаво. Стените белосани, всичко - подреденко и на мястото си. Бабата, явно домовита жена, шеташе по терлици и не даваше прах да пада по съдините и рафтовете.

- Докторе, ти ма излекова. Дойде време да са наплатаме. В айсая корпа сме ти приготвили парици - нарекли сме ги на тебе! Здраве ми даде, от здраве да са ни отърваваш!

- Ка ще - тръсна се Чакора, - няма да ги взема. Мене държавата ми плаща!

Старият овчар понечи да пъхне кърпата със заделените пари в джоба на доктора, но той се отдръпна.

- Върви тогава с мене! - рече дядо Асен.

В една от стаите на прът, на който бе издялал кората, старецът бе наредил чанове, а до тях с широка тасма висеше тюмбелек. Старецът взе тояжка и първо чукна тюмбелека. Поводникът-тюмбелек лумна - сякаш вода брухтеше в глухо място.

След това погали най-малкия чан - то запя като щурче посред лято. Тоя звънец най-прилягаше на агънце. Допря съседния чан - солтоквичка се обади. Дядо Асен плъзна тоягата по всичките чанове и тюмбелека. „Дзън, дзан, да-а-а-н…”

От пиринча, в който имаше и сребро, се разляха чудни звуци. Двамата не помръднаха - мълчаха и слушаха. Старецът се умиляваше - това го връщаше към овчарлъка, към билюците, към младостта, към пасищата със сочни треви, към водопойните корита.

Чановете и тюмбелекът по-хубаво цонкаха, когато бяха на овцете и овните - тогава звуците се напояваха с миризмата на треви и растения, с ромона на ручеи, с песента на птици, а баирите помамваха тия звуци, усилваха ги и те, баирите, запяваха.

- Избери си - каза дядо Асен настоятелно. - Ей тоя тюмбелек, ако ти харесва, ще ти подаря. Таман ще ти разправям и неговата история. Слушай. Моят дядо имаше стадо на Кушлъ баир. Една заран яхнах мулето и тръгнах за къшлата му. Слънцето показваше единия си крайчек. След половин час чух далечно лумкане на тюмбелек - все едно някой хвърляше варгулки в дълбок кладенц, все едно овни се кьоскаха с извитите си рогове на връх барчината. Непознат овчар бе изкарал стадото си на паша. Слязох от мулето и направо на думата.

- Аратлик, ето ти две жълтици - сваляй тюмбелека от овена!

А той:
- Не, не го давам!

И продължих:

- Ето ти три жълтици!

Пак отказа. И тогава му рекох:

- А бре, човече, ти цяла пунгя с жълтици ли искаш за един тюмбелек?

- Виж какво - отвърна непознатият овчарин, - кравицата ми умря, баща ми се разболя, само за вол ще заменя тоя тюмбелек!

Пустият му мерак - човек си отива, а той остава. Тогава се върнах в Черешово, докарах най-хубавия си вол и взех тюмбелека.

- Ето ти тюмбелека, носи го и много години да ти лумка! - И накрая благослови: - Да ти пълни очите, къщата и най-много душата. Защото душата, празна ли е, по-бързо излиза и по-кратък е животът. Такава е историята.

Дядо Асен изпрати Чакора до края на Черешово. Когато се отдалечи по пътеката, докторът разлюшка тюмбелека. Старецът отри брадата си, а две сълзи оквасиха клепките му, като че от зелените валози прииждаше неговото стадо заедно с каракачанските кучета, които пазеха овцете и с накървавени очи, и с остри зъби, и с предупредителен лай.

Фигурата на Чакора се смаляваше. А когато се прибра, дядо Асен отново мина с поглед по саръка и по висящите чанове.

Двете най-малки камбанки чуруликаха за внуците му, третият трептеше за синовете, четвъртият звънеше за жена му, която бе много добра, петият се люлееше за братята и сестрата, с които живееше в сгода, шестият пееше за приятелите, които не му измениха, седмият отваряше вратата на комшията, осмият…

Когато всички близки на дядо Асен биваха живи и здрави, се разцонкваха и дванадесетте чана заедно.

Старият овчар не забелязваше кога първият чан се наклоняваше, като удряше втория, вторият пък допираше третия, третият събуждаше четвъртия, четвъртият побутваше петия… и така цялата дизия разливаше изначалната песен на живота!

Връщайки се, Чакора си спомняше някои приказки на дядо Асен, освежени с рими. „С уйдурма се не прави саздърма. Ние му викаме уйдурма, вие - интрига, а да знаеш - с интрига и до кривата круша се не стига. Овчарлъкът е и майсторлък - овцата храни, а с вълната и от студ брани. Затова не трябва да я бахтеш - ако искаш да я сплашиш, ще вземеш тънка и суха тояга, та когато изтървеш нервите си и я удариш, тоягата да се строши, а овцата да не я боли.”

Докторът се усмихваше ведро - в паметта му като заек от изгоряла хвойна изскачаше още една мъдрост на родопчанина от Черешово, с която продължаваше вървежа си: „Това, което можеш да направиш с лаф, не го прави с дилаф!”