СТИХОТВОРЕНИЯ
МОРЕ
Макар да знам, че всичко има бряг,
аз искам да живея в свят безбрежен.
Море на моята душа,
чрез теб се вглеждам
във себе си и другите така,
че страх ме хваща, като си помисля
в какви обидни плитчини
удавяме и радости, и песни,
удавяме живот невъзвратим.
Вървя крайбрежно и рисувам слънце,
дървета до небето, пълни с вятър.
След мене завистливите езици
на твоите вълни олизват всичко.
Вървя по неутрална територия -
между земята и водата.
Към сушата не гледам - тя е в мен,
напукана от жегата на лятото,
напукана от моята печал,
която не умее да се моли.
Море,
какво е твоето подмолие?
Душата ти дълбока кой кажи,
дълбоко и жестоко е обидил?
И ти ли си отровено с лъжи?
Стоя край теб - не мога да си ида,
макар че моят Пирин ме зове
и мелнишките лунни пирамиди
в мен плачат със ронливи гласове.
Завиждам не на пясъка, до който
достигаш със последните си сили.
Обичам те тревожно, неспокойно,
обичам твойте сини ескадрили
в скалите да се блъскат,
да се пръскат;
обичам те, когато цвилиш
неудържимо,
яростно и дръзко;
обичам те открай докрай открито
и предано на своя небосвод.
Щастлив съм, че съм пленник на вълните,
в които няма отбелязан гроб.
МЕЛНИШКА ВЕЧЕР
На Струмка Струмина
Залезът плисна в очите ни вино.
Прихна небето. Изсипа се смях.
Ехо от древност дълбока премина.
Срина се. Стихна и онемя.
Тука родени и тука навярно
пътят ни трънен ще спре.
Много далеч от звездата полярна.
Близо, но чужди за Бяло море.
За друга участ - май вече е късно.
Нашето слънце към залез клони.
Сенки от запад на изток препускат.
Тръгват във поход керван планини.
В кръг вековечен верижно се движат,
вдигнали горди небесни чела.
Бавно и плавно - отиват, прииждат
облаци с бели и черни крила.
В избите хладни тъмно тъмнее
вино - любов, изкусителен сок.
Мъртви възкръсват, когато запеем.
Ах, че е хубав животът жесток.
***
На Благо Прангов
Ако не дойде облакът дъждовен,
реките ще издъхнат изтощени
И камъните речни с вик гръмовен,
озъбено ще викат към Вселената.
Ако не дойде облакът съдбовен,
дърветата ще бъдат голи скелети.
Земята без зеленото си слово
ще свети нощем като лунен белег.
Ако не дойде облакът спасител,
едва ли някой милост ще получи.
Послушай как ридаят планините,
изпили и последния си ручей.
Ако не дойде облакът, кажи ми
кой би могъл над мен да се надвеси,
но не да плаче, не и да проклина,
а ей тъй просто да запее песен.
***
Тази вечер звездите ми бяха на гости.
Тежки гроздове светеха сладко край мен.
Всичко беше трогателно мило и просто,
неочаквано мило след лошия ден.
Всяка пи пълна чаша за моето здраве,
а небето ехтеше от песни и смях.
Само ти не дойде. Ти навярно забрави,
че трапезата лунна за тебе избрах.
И големият празник
в душата ми тъжна угасна.
Стана пусто и тъмно без твоите тъмни очи.
Не можа до небето на мойта любов да пораснеш.
Не можа да налееш небесната чаша с лъчи.
КОЗАРКАТА
По хълма се изсипаха козите
със звън на медни чанове и хлопки.
Високо, тържествуващо орлите
въртяха в кръг години и епохи.
Във пазвите на младата козарка
лудуваха две палави козлета.
Прикрити в храсти, викаха глухари.
Пунктирно лаеха ловджийски псета.
Но огънят се сипеше без милост.
Денят, достигнал знойното си пладне,
изпиваше последните си сили
и без дървета можеше да падне.
Козите бързо свърнаха на сянка
и птиците напуснаха простора.
От жегата и дрянът бе задрямал.
Бе време за спасителна умора.
Насън ли бе, наяве ли - не зная,
потокът страстни вирове въртеше,
когато тя пристигна от безкрая
и гмурна се във погледа ми грешен
Козлетата - игриво закачливи,
палуваха във вировете сини
и само свраки - злобно завистливи
кълвяха непорочното й име.
ЗУНИЦА
Високо над върха изгря дъгата -
най-хубавият пръстен досега.
Протегна бели пръсти планината,
обагрена в предзалезна тъга.
Протегнаха ръце ели и мури,
тополи от дълбоки равнини,
въздигаха се птици и се гмуркаха
в окъпаните летни висини.
С подобен пръстен никога Земята
не е дарила друга на света.
Аз искрено ти вярвам, че си свята
дори да си сгрешила в любовта.
Не си мисли, че туй е за награда.
Висока отговорност носиш ти.
Дъгата за минута се разпада
в нетрайните небесни висоти.
И капчица от нея не остава
в горчиво оросените треви.
Тъгуваш ли, че цветната жарава
повторно няма тъй да се яви?
Ревнуваш ли, че пръстенът се пази
в душата ми - божествен благослов,
и може да го носи само тази,
която вярва в моята любов.
ХРАМЪТ
На Александър Ахилов
Не е възможно вече да се мръкне,
макар че Слънцето виси
като кандило в стара църква.
От златото на твоите коси
златарите олтара ще направят,
резбарите - най-тънките резби.
Ще пеят птици. Ще дъхти на здравец,
на дюли и божествени творби.
От сълзите ти полилеи
ще светят в храма и във мен.
Небесни гроздове ще зреят
във лятна нощ и в зимен ден.
От бог наказан, ще повторя
съдбата тъжна на Адам.
Със всички дяволи ще споря,
но твоя образ ще създам.
И няма никога разлъка
във хляба земен да горчи.
Иконописци дългоръки
улавят лунните лъчи
И върху купола църковен,
върху олющени стени
изписват своя дух бунтовен
в греховно хубави жени.
ВЪГЛЕН ОТ ОГЪН
Пак се връщам назад
в едно старо столетие
и отново съм млад
всред живот пъстроцветен.
И разбирам сега
колко много съм губил,
че с дълбока тъга
бил съм винаги влюбен.
Днес животът тече
все по-бързо надолу,
а това ще рече,
че ме дебнат подмоли.
В тях не искам да съм
стръв на ничия кука.
Чувам пролетен звън.
Пее дръзко капчукът.
Бистро утро роси
по треви и по здравец.
Сплита дълги коси
летен ден преди залез.
Този залез е мои
и последен навярно.
Мило Слънце, постой,
па макар и полярно.
Позволи ми все пак
да повярвам, че мога
в безответния мрак
да съм въглен от огън,
който зиме искри,
а е лятна светулка
и ни прави добри
като рожби във люлка.
МОЛИТВА КЪМ ПАИСИЙ
Отрекъл църковните строги канони,
застана над всички.
За тебе бе нисък дори небосклонът
и ти коленичеше.
Говореше с Бога, срама ни да вземе.
За нас да помисли.
Подобно на Климент - божествено земен,
земята разлисти.
В столетия тъмни Зорницата твоя
кого ли не стопли.
Тя беше и люлка, тя бе и повоят
на нашите вопли.
Сега накъде и с кого без посока?
Кръвта ни изчезна.
Вървим ослепени, вървим еднооки
и падаме в бездни.
И няма глас, който народа да стресне.
Продава се всичко.
Светци като тебе и дякона Левски
са знаци парични.
Какво би направил певецът от Вола,
комитата Яне
със тези, които без срам и разколно
разделят кръвта ни?
Как би ни погледнал с окото си Гео -
небе буреносно?
Най-страшно за нас е, когато злодея
във себе си носим.
Пръв ти сътвори от руините вечност
и жажда за пролет.
Бунтовнико в расо смирено облечен,
аз милост не моля.
Аз моля за укор от сабя по-остър,
по-строг от куршума.
Дошлите на тази земя като гости
са есенна шума.
И нека от вятъра бъдат ответи,
забравени нека
да бъдат от нине
и присно довеки.
Нека!
МАКЕДОНСКО ХОРО
На Христо Ганов
Стъпка до стъпка. Мъка връз мъка.
Рана във рана… Комитско хоро.
Песни се пеят - сърцата се пукат.
Злото не свършва, а няма добро.
Свирят ли гайди - плачат кавали.
Струните Струма и Вардар звънят.
Тъпани думкат, думкат и жалят,
майките роби когато родят.
Де гиди море, голготнице наша,
кръстът е тежък. Гробът - висок.
Пълна с отрова е звездната чаша.
Има ли нейде живот по-жесток?
Майчице мила, кого да прокълна?
Теб или мене си? Кой ни събра
в тази земя, разделена от мълнии?
Ой, разтури се Шар планина…
Рамо до рамо - мъже и невести.
Рамо до рамо - отбор планини.
Плаче Галичица с Охрид и Преспа.
Жали Беласица слепите дни.
Гоце земята страдална кръстосва
като единствено праведен бог.
Не със двайсет - с хиляда апостоли
правдата прави илинденски скок.
Право в небето - на Крушово в рая.
Сетне отново във ада и пак
Тежко хоро. И така до безкрая -
мъка връз мъка! Юнак над юнак…
МАКЕДОНСКА ПЕСЕН
На Николай Кимчев
1.
В момина пазва узрявала,
в булчина люлка люляна,
вис нависоко летяла,
църно църнило и бяла
преспа във лято горещо,
далга от Охрид и Преспа,
въздух и майчино мляко,
възел, завързал ни яко,
бащина строга заръка,
майчина радост и мъка -
мъка със клони високи,
с корени ширни широки,
мъка по либе и рожба…
Слънцето в рани захожда.
Тъмно тъмнеят балкани,
платно даровно Биляна
в нощи безпътни постила.
Ах, белогърлата Яна
кой не е с песен дарила?
Викнат ли Струга и Банско -
славеят пролетен слуша.
Милият пролетен славей
нейде в душата ми сгушен.
Мелнишко вино за здраве
пият сурови комити.
Тежко хоро. И отлита
дума след дума високо.
В теб са най-силните сокове,
хлябът ми с теб е омесен,
моя вечернице в здрача,
ти си едничката песен,
гдето хем пея,
хем плача.
2.
Ако не бяха те чули,
ако не бяха те пели
нашите майки и булки,
Слънцето как би изгряло?
Как биха спрели реките,
за да преминат юнаци?
Тъмни очи ненапити,
тъмни вековни букаци.
Не, не е късно за никой
на Мечкин камен да падне.
С тебе човек ще поникне
даже и в гроба си хладен.
Утре не с плач, а със песен
искам да бъда погребан.
Пейте, момци и невести,
вкупом и редом поредом.
РИСУНЪК
На Елена Вапцарова
Забрадката черна е мракът жесток.
Най-скръбният сняг е в косите й бели.
Връх Вихрен се вихри суров и висок
и гледа към сините морски предели.
Очаква с години поета моряк,
след бури при мури и клек да се върне.
Какво по-красиво от майка и бряг,
спасително рожба прегърнали?
Завърнал се тук, първородният син
облича със бяла жадувана пролет
живота и този безумен Пирин,
на който дори и небето се моли.
МОРЯКЪТ
На Никола Вапцаров
Неумолимост класова въртеше
и нощите,
и дните - остри камъни
във мелниците на живота.
Но ние бяхме гладни, затова
ти сам избра да минеш като жито
през двата тежки воденични камъка.
И все пак угарта ни е щастлива,
че всяка буква от перото ти
е житно зърно,
че всеки стих е житен клас,
куплетите - ръкойки,
а песните ти - тежки снопи,
преметнати през рамото на времето.
Навлязъл в дълбините на живота,
ти срещна най-опасното вълнение,
но не изписка ужасен
като креслива чайка над вълните.
Прие да плуваш срещу девет бала -
разбунено море.
Вълните на Пирин, застинали
в мига на най-красивото величие,
за тебе бяха първата проверка
и планината стана твоят боен кораб.
през океана на живота
ти имаше високите й мачти
и чистите платна на върховете,
от пролетните мълнии разкъсвани.
И твойта бяла риза бе разкъсана
от дулото на тъмния тунел..
След много битки корабът Пирин
е хвърлил котва под небе открито.
Над Банско светят белите му мачти.
И вместо чайки - вият се орли
тържествено и гордо.
А хората отблизо и далеч
пристигат в твоя дом - каюта каменна.
Открили в Банско втори Божи гроб,
от вярата ти вземат силна комка
и връщат се пречистени при себе си.
Не идва само твоят малък Йонко.
И тази бяла пролет, за която
двубоят продължава.
Човекът от омраза се смалява,
с имунна недостатъчност умира
на безлюбовната планета.
Реки и океани не издържат.
По устните им сини блика пяна.
Вълните от несигурност се гърчат.
И трепери,
от страх трепери времето обречено,
че хлябът пак е малко - недостига
за бедните страни и континенти.
Земята се върти трагично бързо.
Милиарди са конете й навързани
по атомните коневръзи.
И ти отново влизаш във двубоя.
брониран с вяра,
крехък от сърдечност,
един работник от безкрая,
поет на цялото човечество!
НЕ ИДВАМ ВНЕЗАПНО
Не идвам внезапно.
Дойдох като сок.
Преминал съм вечност от суша.
Тревичката малка и борът висок
послушай как галено шушнат.
Не идвам случайно. Животът избра
посока каквато е нужна -
не толкова лека,
не толкоз добра -
посока - жестока окръжност.
Утеха за мен е това, че открих
в душата ти песен, с която
покоя завинаги в тебе убих.
Сродих те с безсънния вятър.
Отплата не искам. Тревата расте.
Дърветата носят смеха си в листата.
На есен умират, но пролет пак те
обличат гората богато.
Невидим във техния порив зелен,
пътувам със сока нагоре.
Трагично замислен,
трагично роден -
най-често със себе си споря.
Кого победих ли?
Защо съм горял?
Не стреляй с такива въпроси!
По тази земя преди нас е вървял
един невероятен апостол.
Днес никой не може да върже цървул
и сто крачки с него да мине.
При толкова бедност и срамен разгул
народът топи се и гине.
Във всички посоки отлитат ята.
Небесни огърлия нижат
прокудени жерави. Тук любовта
потъва в блата неподвижни.
А птиците горе във плавен размах
прощават се с тебе, Родино!
В очите си носят и болка, и страх.
Дано не те само проклинат…
КАМБАНАТА
Резецът на зората е изрязал
декор от фантастични планини.
А моят път клони към скръбен залез.
Вечерница разискрена звъни.
Къде ме води? Към какво насочва
последните ми стъпки с този звън?
Смъртта не дава никому отсрочка -
живее в нас наяве и насън.
Огромни сенки лягат по земята.
Обратно на живота ни пълзят.
Кръвта във мен старее непролята.
Очите ми от Слънцето сълзят.
Кажи ми, Слънце, нужен ли съм още
на твоя ден и твоите лъчи?
Как зреят мислите във тъмни нощи,
когато лунна музика звучи…
Нахлуват спомени и всеки иска
да бъде стих - безупречно отлят.
Реките в брегове скалисти плискат.
Защо не могат още да заспят?
И тях ли като мен любов ги мъчи?
И те ли като мене имат дълг
да бъдат бистри, буйни, многозвучни?
Камбаната затихва. Вие вълк.
Не онзи, който лиже люта рана,
а този, който дните ми яде.
Какво от стадото на дните ми остана?
Във нощите безпътни накъде?
Не може нищо вече да възкръсне.
Вървя към своя безпощаден край.
Сърцето ми от обич ще се пръсне
подобно пъпка в утрото на май.
О, месец май, началото на писък,
със който известявам на снета,
че първи мой и мой единствен смисъл
ще бъде и пребъде любовта.
Деца на любовта, невинни внуци,
животът е от мен далеч по-строг.
Не ви оставям угари, а буци
по-твърди и по-трайни от порок.
И ти, която никога излишна
не си била, дали ще ми простиш
тревогите и бъдни, и предишни?
От малко нежност пролетно цъфтиш.
До бримка съм душата си разнищил.
За кой ли път заплиташ я с любов?
Негаснещ бъдник в нашето огнище.
На грешките ми мъдър апостроф.
Платил прескъпо всяка изневяра,
на себе си вините не простих.
Бях по-самотен от звезда полярна.
Напук на злото - даже и щастлив.
И всеки ден започва отначало
без маска във коварен карнавал.
Животът - изкривено огледало -
замерва ме с нечистата си кал.
Не знам какво съдбата е решила.
Небесната камбана пак звъни.
Оназ, която е Христос родила,
роди и мен за много изпитни.
Бъди благословена, мила мале,
и ти, Орачо - мъдър, вдъхновен,
че право да живея сте ми дали.
Най-страшно е да бъдеш нероден.
На камък не поникват семената.
Земята чака да я разорем.
Каквото и да мислим - тя е свята
и струва си за нея да умрем.
Ще мине време гнусното зловоние
от нея като гной ще изтече.
Брегът на вярата ни днес се рони
и може в бездни да ни отвлече.
За кой ли път Родината е пита
разломена за помен? Докога
годините ще бъдат градобитни?
Гнети гърдите тягостна тъга.
Небето тегне прашно. Непростимо
гората като никога мълчи.
Във меха лунен няма капка вино.
И гроздето космическо горчи.
