Иван Енчев

Нима нямам власт да правя със своето, каквото си искам?
Или окото ти е завистливо, задето съм добър?
Тъй ще бъдат последните първи и първите - последни;
защото мнозина са звани, а малцина избрани.
МАТЕЙ 20: 15,16

Уважавам празника, но благославям делника. И сега съм тръгнал да търся лешници сред планинския лещак. Есенното небе пред мене припка към хоризонта, за да пие дъжд от извора на вятъра. А там го посреща слънцето, учудено като червен кълвач, току-що пробил с клюн корубата на небосвода, за да си свие високо гнездо. Пък листата на брезите капят ли, капят - леки и светли! Весели слънчеви зайчета!

Я, колко зрели шипки край мене! Я, колко алени капки бодлива есен! Животворен дъжд вали в душата ми! Тръпне сърцето ми! Тръпне езикът ми за думи неказани! Пресъхне ли благото сияние, ще ослепея като сокол, прострелян в полет…

Сядам да си почина направо на ниската трева, за да чувствам пулса на планината. Едно бяло скокливо козле се щура край мене под педагогическия надзор на своята майка с черна прическа. Тя отмерва своите стъпки с крачкомер от бъбриво звънче и преброява с уста листата на близките храстчета.

Прави го крадешката, за да не я види пазачът на гората - един стар монах от недалечния манастир, с рехаво брадище, с каквото се пъчи бащата на козлето край козата.

На близкото манастирско аязмо няколко млади жени, почти светици в своите изрисувани очи, мият ръцете си с чудодейна вода и се кръстят молитвено за опрощение на своите бъдещи грехове.

Предишните им прегрешения, волни и неволни, вече са опростени по давност свише. Безименното поточе под аязмото ги мъкне надолу като мишлета в корема на подгонен смок, за да ги потули в първия въртоп между бедрата на планинските хребети. От клонака на балканските букове се ръсят лениви шумки - като книжни лодчици от накъсани любовни писма в дъждовна локва…

Без да се усетя, съм задрямал на поляната, упоен от магията на кристалния въздух с дъх на мащерка и необятност.

Събуждам се - цял в росни капчици по привечер! Сякаш току-що съм изплувал из най-дълбокия вир в рекичката, дето бълбука по-надолу, из пролома, и съм докопал под някой камък не риба, а змия. (Дано не се подмамя от райските изкушения, дето се щурат греховно из манастирските околности…)

Защо ми се струва, че отдавна живея, само за да изгарям себе си в огнището на думите?! Като бор в планината, запален от светкавица. Факел за развиделяване по първи петли!

Познавам кладата на словото. Осъден съм на горене. Ще горя и ще догарям, докато стана въгленче от свещ - сълзица от пламък. Кой може да спре с кал от злоба и ненавист порива на оня, който сам гори, а не изгаря?! Кой може да му попречи да поддържа живи искрите на възторга си?! Кой може да му забрани да благодари на всекиго, който раздухва неговия пламък с устните на любовта?!

Кой ще го спре да запали ризата на пролетния сняг с пламъче от горски минзухар?! Кой ще го спре да продължи кръговрата си в пламтящите цветове на някой стрък градински невен, за да услажда дните си с красота и здраве?!

Само, който е събирал лешници в сенките под дивите лески из есенната планина, знае, че когато и да мине през накапалата шума, все ще намери още някое лешниче. Гладко като речно камъче. Обло, благодушно. Обещаващо здрава ядка!

Така и аз препрочитам някои от моите написани текстове. Реша ли да ги „претърся”, все откривам и прибавям незабелязано по-рано хрумване, по-въздействащо за ново внушение и удивление от свежестта на живота. И думите си имат хорски нрав: понякога трепериш мравката да не настъпиш, а се препъваш в таралеж или къртица.

О, как се радвам като дете, намерило часовник на крайпътна чешма, когато съзра сред моята словесна градинка я подскачащо щурче, я усмихната светулка, я друга нова живинка от думи, достойна за човешко възхищение!

Сигурно приличам на отшелник, въдворен от съдбата на хляб, вода и сол. Написаните слова са моят иконостас! А вече вилнее есен. Скоро сняг ще сипне пряспа подир пряспа! Виелица ще хукне по бяла пъртина към леден мрак. Вълча вихрушка ще завие на овдовяло.

Докога ще продължавам да се ровичкам из посърналите листа на лятото, узрявали от първа пролет чак до късна есен?! Докога все ще търся нещо по-трайно от онова, което досега съм откривал из благодатните пластове на думите?!

Ето и днес! Ако не съзра покрай пътеката си невестулка или богомолка, сигурно ще намеря още някое прикрито лешниче - закачливо като окото на ей там оная катеричка, която се премята от клон на клон по близките дъбове и ми помахва с опашка. Не знам дали е за поздрав или закачка. Дали не ми се присмива, че съм хукнал с мечки да се боря за едната паничка мед от радостта на творчеството?..

Думите са като узрелите лешници - избираш ги по черупката, оценяваш ги по ядката. Аз съм словесен иманяр. Претърсвам могили от думи за скрити съкровища.

И ето какво съм открил: Най-дълъг е пътят от черупката до ядката.

13.10.2013