Красимир Власев

Беше есен в полето.
Беше есен в сърцето.
И под облачен сив
небосвод,
от крайпътните орехи
листата се ронеха
и миришеше силно
на йод.

Бели тръни и храсти
хладен вятър разклати -
пейзажът унил
се разлюшка.
И тогава чух как
късните орехи чукат,
като зелена градушка.

Всички мои въпроси
безответни и боси
уморено вървяха до мен.
А мълчеше полето,
мълчеше сърцето
и преваляше късият ден.