откъс от романа

Павлина Павлова

Надали друг простосмъртен е видял през живота си толкова много кръв, колкото аз в своя. Реки от кръв. Но докато при кръвта на животните има някаква логика - ние ги убиваме обикновено за храна, то човешката кръв за забавление е най-големият позор, измислен от болни мозъци Доколкото може да се вярва на мълвата, гладиаторските битки започнали като религиозни церемонии, уж за да умиротворят душите на умрелите. Преди близо 200 години на “Говеждия Форум” синовете на починалия Брут Перей организирали първите гладиаторски битки между три двойки гладиатори - като висша степен на почит към мъртвия. А горе-долу, когато аз съм се родил, гладиаторските битки били въведени като официални.
В подземията на Големия цирк в Рим, наричан “Циркус Максимус”, виковете на екзалтираната публика връхлитат на вълни. Чакам своя ред, за да изляза и се бия. Винаги с последните, неизменно - с най-опасните противници, ако са хора, или с най-кръвожадните хищници, държани дни наред без храна. Бил съм се толкова много пъти, че вече не изпитвам нищо - нито страх, нито вълнение. Вероятно, защото от моите оръжия на Арената загинаха и славни мъже, мои приятели, ако тук е възможно да се използва тази дума. Приятелствата са забранени не само от пазачите, а и от нас самите. Когато ви изправят един срещу друг на Арената и прочетеш в очите му страха, ръката ти може да трепне, ударът ти - да изгуби част от устрема си, и той пръв да те прободе смъртоносно.
- “Ave, Sidoni! Morituri te salutant” - скандират гладиаторите, излезли на Арената, което означава: “Здравей, Сидоний! Обречените на смърт те поздравяват!”
Малко по-късно, когато единият гладиатор е в опасна ситуация и животът му виси на косъм в буквалния смисъл, спонсорът на игрите - днес името му е Сидоний, трябва да реши съдбата на нещастника. Тя, съдбата му, всъщност отдавна е решена, но това е част от представлението, част от демонстрацията му на величие. Случваше се единият от гладиаторите да рани другия и да го събори на земята. Тогава раненият вдигаше лявата си ръка, за да иска милост, след което организаторът на игрите се обръщаше към публиката - нека тя да реши. Ако започнеха да размахват бели кърпички, значи му подаряваха живота, защото се е бил храбро. Но започнеха ли да сипят хули по негов адрес, то смъртта му, пожелана от хиляди гърла, ставаше неизбежна. Трибуната, издигната над високия 18 стъпки парапет и леко издадена напред, беше за консулите, сановниците, весталките и сенаторите. И, разбира се, за спонсорите на игрите.
Мечтая си да убия поредната мазна мутра, заела централната ложа, скърцам със зъби, като си представям очите му, докато го стискам с две ръце за гърлото. Всъщност, тази отмъстителна злоба, която клокочи в гръдта ми, ме държи все още жив. Непобедим. Страшен.
Аз съм сред малцината толкова едри гладиатори. Седем и половина стъпки висок, с широки плещи и големи мускули на ръцете и краката, всъщност, тялото ми е изваяно само от ясно очертани мускули, нямам никаква тлъстина. Затова бързо станах любимец на всички: на мъжете - заради храбростта и ловкостта си, а на жените - заради красивата ми външност. Тук много ценяха русокоси и синеоки, е, моите очи са зелени, но все - светли, както и кожата на тялото ми, за разлика от мургавите и доста по-ниски римляни.

Тъкмо излизах на Арената, когато най-прочутият им оратор Цицерон се провикна от стълбите към ложата на спонсора на игрите:
- Ако дори най-обикновеният роб може да проявява мъжество, то какво остава за един римлянин?
А Сидоний му отвърна:
- Безстрашието на народа трябва да се насърчава…
В този момент публиката ме забеляза и с оглушителни приветствия заглуши диалога между двамата.
По средата на Арената в умален вид беше построена крепост, която уподобяваше град Картаген. Вътре вече се виждаха заелите позиции гладиатори, които трябваше да изиграят ролята на защитниците на града. Аз играех римския пълководец Сципион Емилиян, доведен син на Сципион Африкански, командващ римските войски по времето на Третата Пуническа война. След възможно по-продължителни сражения на единични двойки от гладиатори моите бойци трябваше да сринат една от стените на крепостта и, като нахлуем във въображаемия Картаген, да подложим на сеч всичко живо, а града - на пълно разрушаване.
Разбира се, след такава победа всичките овации щяха да бъдат за мене и за моите храбри войници.
За нас битката беше лесна, защото избраните като наши противници бяха наскоро закупени за гладиатори и все още не достатъчно обучени роби, имаше и престъпници, но с всички тях се справихме под окуражителните викове на публиката. Даже не бях ранен. Докато се покланях и размахвах меча над главата си, различих сред виковете името не само на Сципион, но и на Спартак. Ала, странно, колкото и да се напрягах, не дочух да скандират името на спонсора на игрите Сидоний.
Кулминация на днешните гладиаторски битки се очакваше да бъде изпълнението на смъртно наказание срещу прочутия бижутер Бибул. Магистратите го бяха осъдили на смърт, задето продал на един от тях фалшиви скъпоценни камъни. И днес щяха да пуснат срещу него изгладнял лъв.
Когато го изведоха на Арената, публиката го посрещна с гневни възгласи и освиркване. Зърнах го за мигове, докато ме връщаха в моя карцер. Беше облечен в бяла туника, с разрошена коса и обезумял поглед. Щеше да бъде жестока гледка, но тълпата искаше точно това - кървави зрелища. И след малко щеше да се наслади на поредното.
Само че вместо обичайните бурни приветствия, скоро избухна невъобразим смях - нещо, непознато досега. Дори да имаше комични моменти, те не можеха да разбудят чак толкова силно веселие.
- Хей, Авсоний - подвикнах към охраната ни. - Какво ли става там, а?
- Отде да знам.
- Не ти ли е любопитно?
Той изсумтя и потътри крака.
Върна се след малко, като се превиваше от смях.
- Казвай, какво става? - подканих го, загубил търпение, защото смехът ехтеше ли, ехтеше.
- Глупакът Бибул… ох… глупакът Бибул… лежи като умрял…
Ядосах му се:
- Нали го изведоха за изпълнение на смъртна присъда? Като какъв да лежи тогава?
- Ти нищо не знаеш! Присъдата му не била истинска. Магистратът решил да му даде добър урок. Когато му казали да се приготви, защото ще отворят клетката на лъва, той припаднал от страх - Авсоний отново се запревива от смях. - Но вместо лъв, отвътре изскочи заяк…
- Много смешно! - процедих през зъби. - И какво следва?
- Нищо. Магистратът, издал смъртната му присъда, съобщи на всички, че Бибул няма да забрави урока, който е получил днес: не е приятно да бъдеш излъган, особено ако става въпрос за собствения ти живот.
Нов смях, още по-гръмогласен, се понесе откъм Арената и Авсоний хукна натам:
- Сигурно се е свестил… Отивам да видя какво ще направи…
Римляните добре се забавляваха, не им липсваха нито хляб, нито зрелища…

Когато ми казаха, че моята Фия се е преселила в Царството на сенките, животът сякаш спря, изгуби цвят, мирис, смисъл, душата ми обгоря в пламъците на болката и яростта, загдето не мога да отмъстя за нея… Моето нежно планинско цвете никога повече нямаше да ме погледне с теменужените си очи и закачлива усмивка да цъфне върху устните й… никога повече нямаше да я взема в прегръдките си и телата ни да се слеят в ритъма на древния танц на сътворението на живота… И сърцето ми окаменя…
За сина ни Бологес - никакви вести. Дали е бил посечен тогава? Дали е бил пленен и продаден в робство? Можеше да е навсякъде, дори тук, в омразния Рим. Молех се дано се е спасил с бягство и сега да събира оцелелите в армия на отмъщението…
О, богове! Защо изоставихте племето ни? Нима тези развратни, продажни, подли римляни заслужиха вашата протекция, а от нас отвърнахте лица? До неотдавна аз бях водач на най-силното тракийско племе не само в Родопа планина, имах дом, имах семейство и бях щастлив. Безбройните ми стада от овце, коне и волове пасяха из околните поляни, а моето племе добруваше, гордо и непобеждавано от никого. Фия беше жрица в храма на Дионис, издигнат в подножието на най-високия планински връх Сютка, а синът ни растеше и възмъжаваше, за да застане редом до нас, когато се наложи.
Засега само сестричката ми е жива, робиня е в къщата на Клавдиан Орозий и понякога успявам да зърна красивата й руса глава сред публиката на последния ред, там, където сядаха бедните и жените. Веднъж беше успяла да получи разрешение да я пуснат при мене - уж господарката й ми изпраща кошница с храна. Останахме безмълвно прегърнати, скрили сълзите в очите… Защото никой от нас не знае колко още крачки му остават до края на земния път… особено, ако е роб… И особено - роб-гладиатор.
- Батко, добре ли си? - успя да промълви Мирца.
- Не се тревожи за мене. Добре съм. Ти как си?
Взрях се в небесно сините й очи, за да разчета онова, което беше скрито в тях.
-Търпя, батко, и се моля за чудо!
- Моли се и вярвай в чудеса, защото такова чудо съм замислил, че цялата им република ще потрепери.
- Да не е опасно?
- Ха, опасно! Какво по-опасно може да има?! Та животът на гладиатора не е по-ценен дори от живота на домашното куче на най-бедния римлянин!… Времето наближава, бъди готова да тръгнеш с мене… с нас…
- Какво си намислил?
- По-добре да не знаеш!
Тя притисна глава към гърдите ми, скръбната й въздишка се блъсна в душата ми и я превърна в градоносен облак.
- Хайде, докога ще му даваш тази кошница? - прогърмя в коридора гласът на пазача. - Знам ви аз, всички искате да се отъркате около гладиаторите, пачаври с пачаври…
Мирца бързо отстъпи назад, усмихна ми се през сълзи и побягна по коридора, сподиряна от вулгарния му смях. Незабавно прибавих и това животно в списъка ми за отмъщения.
Не мога да си представя нещо по-чудовищно от робството. Хващаш един свободен човек, общувал с птиците, надбягвал се с ветровете, и го оковаваш във вериги… гавриш се с него… ако поискаш, можеш да го убиеш, без да бъдеш съден или наказван за това престъпление. За Рим робът е вещ, предмет за задоволяване на потребностите му. С роба господарят е в правото си да постъпва, както намери за добре.
Затова, когато разбрала, че са ме ранили тежко в главата и пленили, Фия събрала всичкото злато не само от двореца, но и от Храма на Дионис, където служеше като жрица, и го предложила на римския военачалник в замяна на свободата ми. Вместо това, подлите римляни взели всичкото злато и отвели в плен и нея, и сестра ми, и всички, които успели да заловят… И сега тя е мъртва. Не ми казаха как е умряла… била ли е изнасилена… непоносимо ми е дори да си го помисля… А може да се е самоубила, за да се спаси от позора на обругаването?…
Бедната ми любима! Не успях да я защитя, както й бях обещал, не бях до нея, когато е имала най-голямата нужда. Ала преди да бъда съпруг и любим, аз, след смъртта на татко, бях царят на бесите, бях воин, начело на армията ни и бях длъжен да браня границите на отечеството… да браня нашата земя, нашите домове… да защитавам нашите деца и родители…
Е, не се справих. Римляните сринали столицата ни Бесепара, до основи я сринали, после я подпалили. Ограбили и прорицалището ни, посветено на Дионис под връх Сютка. Стигнали и до подножието на връх Голям Перелик, където беше друг важен храм, свързан с нашите обреди.
Радвах се, че Мирца беше извадила късмет да е домашна робиня, защото много малък брой от стотиците хиляди роби, докарани тук откъде ли не, имаха шанса да се уредят като слуги, занаятчии или лични асистенти. Или ги превръщаха в роби за удоволствията на господарите им. Останалите изпращаха в мини, на каменни кариери, да обработват нивите на богатите собственици на латифундии на юг и в Сицилия. Там трудът, не стига че беше много тежък, ами се работеше от тъмно до тъмно, до пълна изнемога, до оскотяващо съществуване на границата на човешките възможности и смъртта беше всекидневие.
Беше традиция главите на робите да бъдат бръснати, за да използват косите им за направата на перуки за богатите римлянки. Затова се зарадвах, че косата на Мирца, буйната й руса коса си седеше върху темето й.
Робите в Републиката бяха събрани от целия свят. Най-много сякаш бяха галите и германите, имаше също траки, сирийци, египтяни, нумидийци и малоазийци. Търговията с човешка плът беше сред най-доходоносните и търговците на роби би трябвало да са много богати, но не бяха. Оказа се, че те бяха наемници на по-богати граждани от сенаторското съсловие или от конниците. Бях смаян, когато ми разказаха, че държавата контролира дали цената на предлаганите роби съответства на тяхното качество. Затова робите се продаваха голи. Ако се окажеше, че робът има дефект, който не е бил описан от търговеца, то купувачът е в правото си да го върне в срок от шест месеца или да получи по-голяма отстъпка в цената, ако реши да го задържи.
Най-големи и най-популярни сред римляните бяха гръцкият пазар за роби зад Римския Форум и построеният от Септимий Север. С Фия се бяхме натъкнали на тези унизителни места и тя искаше да се махнем веднага, ала аз настоях да погледна. Тогава не предполагах, че някой ден и двамата може да бъдем изложени като стока за продан.
Гледката беше потресаваща. Мъже, жени и деца стояха прави върху платформа, както майка ги е родила, само с по една табелка, прикрепена за врата, на която бяха написани тяхната националност, произход, способности, добрите и лошите им качества и недостатъци. Маркировката с тебешир върху крака показвала, че робът е докаран от чужбина. Имаше и роби със странни шапки - казаха ми, че търговците така се отказвали да гарантират за тях, защото не били опитомени. Наричаха ги пиллеи. А изключително красивите роби и робини се предлагали на закрити търгове, само пред богати купувачи. Научих също, че много скъпо се продавали робите от черната раса, а също така джуджета или хора с деформации.
Роби от Галия, от Северна Африка, Британия, Партия.
Близо половината от живеещите в Рим бяха роби. Ако Рим по това време наброяваше един милион, то около 400 хиляди бяха робите.
На пазарите робите ги държаха в клетки - дървени или метални. Когато ги изкарваха на подиума, купувачите оглеждаха внимателно телата им и зъбите, опипваха стоката, пазаряха се, ако цената им се виждаше висока. Колко “висока”, щом чифт сандали струваше повече от един роб, но се пазаряха. В големите латифундии работеха по повече от 10 хиляди роби и затова търговията с роби процъфтяваше.

Отекна канонадата на близки гръмотевици. Скоро дъждът връхлетя, заедно с вятъра.
Доближих лице до решетките на прозореца и вдишах освежаващата хладина. Една капка ме близна по бузата. Капка нежност, изпратена от родната планина ли беше това? Пред очите ми оживяха онези безкрайни планински вериги, тъмнозелени от боровите гори, а есен - като подпалени от умиращите листа на дъбове и буки, на явори и кленове. Тополите и липите ронеха златни листа. И всички - и хората, и природата, се готвеха за зимата. Така беше…
О, как си мечтаех да пришпоря отново някой от бързите ни ахал-текински коне… да чуя как вятърът свирва покрай ушите ми… да скоча във вира под водопада и да заплувам като риба… да…
Все любими неща, които ми липсваха и ме караха да мечтая за тях… Ако успеех да избягам оттук… ако някой ден се завърнех в родната Родопа планина…
Колко щастлив бях, преди римляните да изпратят грабителските си легиони към нашите земи. Те не бяха първите, които ни нападаха, но бяха различни. Тяхната жестокост към всички пораждаше в мене желание за мъст и затова кроях планове дори тук, в сърцето на тяхната Република.

Най-тежко понасям климата на Рим: тези огнени дни под небе, без нито едно облаче, без да трепне листо на дърво и да повее прохлада. За планинец като мене, роден и отраснал в Родопа планина, тази горещина беше Божие наказание. Сякаш боговете наказваха хората за техните грехове…
Нагорещените през деня каменни настилки и сгради нощем излъчваха топлината си и в тесните ни килии не можеше да се диша. За да не се побъркам, започвах да си представям прохладните планински потоци с подскачащите в тях риби, прохладните гори, ухаещи на смола и вечна младост. А над цялата тази замайваща красота как се носи свежият планински ветрец…
Толкова ми липсваше родната планина! След моето залавяне и отвеждането ми в плен нелепа случка стана причина да получа предсказание от бог Дионис. Понеже при сраженията срещу римляните бях тежко ранен в главата, вероятно, привлечена от миризмата на кръвта, една змия пропълзяла и се увила около главата ми, докато съм спял по пътя за Рим. Научила за това, Фия имала видение, което разтълкувала така: “На Спартак му е отредено величие и слава!”
Нея вече я нямаше в света на живите, но аз се заклех да сбъдна думите й.
След като ме плениха, заедно с други пленници първо ни откараха на римското робско тържище край Славе (”славе” на римски означава “роб”); там имаше толкова много пленници, че беше възможно да си купиш роб за глава лук. Някои бъркат, че съм роден в Славе, всъщност съм роден горе, в Родопа планина. А край Славе ме откриха и закупиха ланистите и ме отведоха в Рим. Това са хора, които обикалят по робските пазари и подбират здрави и силни мъже, които да обучат за гладиатори. Те добре печелеха от такива като мене - след като ни превърнеха в професионални бойци, ни даваха под наем за боевете на Арените по много италийски градове.

Котката ме наблюдаваше съсредоточено. Взех пилешко крилце и й го подадох. Пристъпи, но не посмя да го поеме от ръката ми, остана в изчаквателна позиция. И едва когато й го подхвърлих, скочи и се зае с вечерята си. Трябваше й известно време, докато започне да ми се доверява. Тогава щеше да ми позволи да я галя, а това щеше да се хареса не само на нея, а и на мене.
Вероятно нейде наблизо премина търговец на риба, защото миризмата от количката му буквално ме задуши. Представих си го как я бута, приведен напред, следван от рояци мухи. Обичайна картина за улиците на Рим през летните месеци.
Нещо се случваше със Земята, сякаш искаше да се оттърве от нас, хората, защото земетресенията не бяха рядкост, също както и незапомнените горещини, от които или поради други причини пламваха пожари почти всекидневно. А с природните бедствия идваха и епидемии на смъртоносни болести, и всеобщ глад, когато корабите, които превозваха жито за Рим, ги връхлитаха бури и ги потопяваха, или пък биваха пленявани от пиратите, които вилнееха из Средиземно море. Голяма напаст бяха и мишките, плъховете, хлебарките и дървениците.
Толкова много земетресения разтърсваха Вечния град. Но не бяха само те! Река Тибър прииждаше след всеки пороен дъжд и отнасяше бедняшките къщурки, издавяше хора и добитък. От разливите й се бяха образували обширни заблатени места, които се превръщаха в развъдници на комарите, дето ни мъчеха през горещите денонощия. Мълнии нерядко подпалваха къщи и тогава градът попадаше сред огнените обръчи на гигантски пожари. Сякаш боговете искаха да накажат самозабравилите се римляни, но те така и не разчитаха техните послания - всякога търсеха друг враг.

Публиката особено се радваше, когато на Арената се разиграваха минали славни битки на Римската република, за които всички знаеха и говореха, но малцина от тях бяха участвали. В тези възстановки аз и други по-опитни гладиатори обикновено трябваше да изиграем главните роли - на техните пълководци, а когато накрая постигахме победа срещу слабо обучените гладиатори, поставени за наши противници, тогава виковете и радостта на публиката тресяха небето, а нашите имена се скандираха, като да бяхме истинските им герои. Понякога в главните роли влизаха кръвожадни престъпници - убийци, и настъпваше голяма сеч, защото и въоръжението на неопитните роби, избрани за техни противници, беше лошо. И всичко подгизваше в кръв, в човешка кръв, дори и пясъкът ставаше хлъзгав, защото кръвта покриваше и него. Затова, след като извлечаха трупа на поредния убит, бързо засипваха кървавите следи с бял мраморен прах, за да продължат игрите на чисто. Много се дразнех, че пазачите, които извличаха труповете на убитите през Вратата на смъртта, бяха облечени, според представите им, като Бога на Подземния свят.
Но особено непоносимо ми беше, че докато се биехме на Арената на живот и смърт, трябваше да слушаме не само виковете на публиката, но и изпълнението на оркестър от флейта, тромпет и воден орган.
Носеха се слухове, че гладиаторските игри не са измислени от римляните, а от етруските, народ, който е оказал голямо влияние върху тяхната култура и архитектура. Впоследствие, обаче, лукавите римляни не само покорили етруските, ами унищожили градовете им и ограбили всичко, което можело да бъде ограбено, дори погребалните им ритуали. Именно този техен ритуал за умилостивяване на мъртвия е преминал в Рим под формата на жестоки гладиаторски битки за развлечения. Човешката агония беше станала част от удоволствието на римляните.
Затова, преди началото на гладиаторските битки, специално наети хора обхождаха улиците на Рим и с червена боя изписваха по фасадите на сградите програмата по дати. Така нямаше опасност някой да ги пропусне.
Популярните сред римляните гладиатори, когато биваха убити на Арената, ги погребваха в отделни, предназначени само за нас гробища, или биваха изгаряни на скъпи церемонии, като разходите се заплащаха от ланиста. Не толкова популярните нямаха тази чест. Затова ние, гладиаторите, сами си организирахме събирането на пари, за да можем не само да погребем достойно нашите другари, но и да им издигнем хубави паметници. На тях изписваха освен името и възрастта, също произхода на гладиатора, историята на боевете му и степента на неговото майсторство. Да се знае и помни от потомците. Робите, бедните и нас, гладиаторите, ни погребваха само нощем. Такива бяха разпоредбите. След като животът ти е преминал в сянка, не ти се полага да се простиш със света на светло.
Преди да излязат на Арената, много от гладиаторите правеха приношения на Немезида, богинята на късмета, щастието и отмъщението. Е, аз поне съм свидетел, че тя оставаше глуха за молбите им.
Заплащането на гладиаторите беше високо, макар че малцина можеха да си похарчат спечеленото. Защото вече почиваха в нашите гладиаторски гробища. Ала прииждаха нови роби и даже римляни, понеже за спечелена битка гладиаторът получаваше възнаграждение, равно на годишната заплата на римски войник. Онези, които доброволно постъпваха в школите и ставаха гладиатори, подписваха договор за пет години, но единици си тръгваха след тези пет години. Наемниците за гладиатори, освен дето заплащаха такса, се заклеваха и във вярност за пълно подчинение на ланиста. Запомних изречение от тази клетва: “Съгласен съм да бъда запален, бичуван, бит и дори убит, ако така бъде заповядано.” Питах се защо го правят и не намирах смислен отговор. Твърдяха, че е заради високото заплащане. Но все си мисля, че популярността, на която се радваха малцина гладиатори, сред които и аз, ги блазнеше повече. Искаха и техните имена да бъдат изписвани с червена боя по фасадите на централните римски улици, искаха да чувстват обичта на публиката, когато са извадили окървавения си меч от гърдите на своя противник и с единия си крак са стъпили върху мъртвия, демонстрирайки своята сила и ловкост.

Не минава нощ да не ме отведат при някоя жена - сестра, вдовица, разведена или съпруга на високопоставен римлянин. Те всички искат едно: да ме прелъстят. Мълча и стоя като дърво, гледам в земята и се моля по-скоро да ме върнат в моя затвор. Това ги вбесява. Наскоро Косуция на Децим ме нашиба до кръв с камшик, пълзя между краката ми, беше като дива котка, готова на всичко, за да задоволи похотта си.
“Стоиш по-високо от своята съдба и положение! Но аз ще те накарам да слезеш на земята, разбра ли?!” - крещеше в лицето ми и отново покриваше тялото ми с целувки.
Презирам ги. Нашите жени не са такива. Нашите жени имат гордост, имат свян, те са предани до смърт и дори когато любимият им загине в бой, му остават верни. И с радост поемат след него към Царството на сенките. Това в нашата Родопа планина наричаме „любов”. Но какво разбират тези уличници от възвишени чувства? Тази тяхна разюзданост на нравите, този разгул, това тщеславие няма да им бъдат простени от боговете, независимо кои - техните или нашите.
Когато съм канен някъде, обикновено мълча. Отдавна научих езика им, но се правя, че не го разбирам. Следвам една от мъдростите на Сократ: “Природата ни е дала две очи и две уши, но само един език. Затова трябва да гледаме и слушаме повече, отколкото говорим.” Така ми е по-добре, защото, заговоря ли, ще ги нагрубя. Макар да не са сигурни дали ги разбирам, римските патрицианки, разгорещени от виното и желанията, започваха да ми разказват понякога твърде любопитни неща от живота на богатите римляни. Така разбрах как новоизбраният консул на Републиката Сула е измислил начин да се разплати със своите противници от партията на популарите. Оптимати и популари непрестанно се боричкаха да завладеят властта в Сената и оттам - в Републиката. Та, в черните списъци, които окачвали всеки ден на Форума по нареждане на Сула, списъци с имената на политическите му опоненти, Марк Крас и още неколцина негови верни хора започнали да вписват и имената на богаташи, чиято вина била именно натрупаното им състояние. Ето как, съгласно разпоредбите им, щом си попаднал в черния списък, вече си враг на Републиката, поставен извън закона и всеки римски гражданин има право да те убие, като в замяна ще получи част от имуществото ти. И партията на оптиматите богатеела ден след ден.
Когато Сула завладял Рим преди около 14 години, той осъдил Гай Марий на смърт, но Марий успял да избяга. И щом на следващата година Сула поел на военен поход на изток - за първата война с Митридат VІ Евпатор, Марий и Цина обсадили Рим и, като избили всичките привърженици на Сула, възстановили старите закони и властта на народните трибуни.
Вече бях в Рим, когато Сула се завърна и започнаха масовите екзекуции на обявените извън закона римляни, уж действали против Републиката, а всъщност - подкрепили Марий и Цина. Официално се говореше, че екзекутираните сенатори и конници са 1500, ала се оказаха много повече, май шест-седем пъти повече.
А ето че и Сула, и Марий не бяха вече между живите. Гай Марий, избиран седем пъти за консул, умира малко, след като обявява реформите на Сула за недействителни. Когато преди четири или пет години се пръсна новината за смъртта на Сула, плъзнаха какви ли не слухове, но Косуция знаела от сигурно място, че причината за смъртта му била непрестанното му пиянство, защото той се обграждал с актриси, музиканти и танцьори и пиянствал с тях нощ и ден.
Разбрах също, че пиратските флотилии, които се подвизавали в Средиземно море, имали надмощие над бойните кораби на Рим. И още: че основните доставчици на роби за богатите римски фамилии са киликийските пирати. Те владеели египетския остров Делос в Егейско море, където дневно се продавали по над десет хиляди роби. Същата търговия процъфтявала и на остров Крит, и по северното крайбрежие на Мала Азия. Ценна информация, която би могла да ми послужи… някой ден…
Ала най-добрата новина научих от Цина на Йероним Севилски. Според нея Рим не трябвало да започва едновременно война и на изток, и на запад. Правилна преценка, това е разпиляване на силите и намалява шансовете за победа и в двете войни…
Градините на дворците бяха красиво оформени и поддържани от робите. По улиците му можеха да се видят хора от всякакви раси и народности. Всъщност, Римската република се крепеше на робските ръце, буквално, а не преносно. Като се замисля - всичко: храната, дрехите, забавленията, им го осигуряваха те. Водата, която шуртеше от фонтаните, беше прокарана с техните умения и усилия. Прекрасните им къщи, градени от камък, за да просъществуват и в бъдещето, разкошните им дворци и обществени сгради с високи колонади, с извити сводове, с орнаментирани порти и скулптури, хилядите бани и триумфални арки, библиотеките, фонтаните по площадите, даже публичните им домове и калдъръмените им улици бяха направени от робите.
Над входовете на много римски домове се надвесва скулптура на двуликия бог Янус. Най-древното италийско божество сякаш се беше вселило в обитателите на града, превръщайки ги в лукави, двулични, подли и безчувствени хора. Вярваха, че той можел да прониква в миналото и да предсказва бъдещето. Ако беше вярно, защо досега не е предсказал убийството на нито един консул, сенатор, преторианец…
И нашите тракийски дворци по нищо не отстъпваха на римските - редуването на тънки червени тухли с бял камък превръщаше градежите ни в още по-красиви отвън. Вътре пък биваха измазвани и изографисани най-често със сцени от историята и митологията ни. Бяха също така богато украсени с мозайки по пода, с мраморни фризове, керамични плочки и фрески. На пода в нашия дворец в столицата ни Бесапара бяха изобразени пауни с разперени опашки, седемдесет различни птици, също сърнички и елени.
А какви мебели и бижута, съдове и дрехи изработваха тракийските майстори, дъхът на чужденците секваше пред тяхната красота и изящество. И така е било от векове, доста преди да дойдат гърците и се настанят по тракийските земи, пък и те отначало дълго са живеели в сламени колиби и са мизерствали.
Високото самочувствие на римляните прозираше отвред, като се започне от названията, които даваха на Рим - “господаря на света” или “вечния град”.
Не знам дали е „вечен”, ала толкова много гарвани имаше в Рим, че със сигурност биха стигнали за вечността. Има и много лястовици, които гарваните често улавяха и изяждаха. Но от изгрев до залез градът е огласян от крясъците на гарваните и чуруликането на лястовиците.

Гладиаторският живот е мъчителна неизвестност, ала най-мъчително сякаш беше съжителството на няколко хиляди мъже, откъснати насила от своите домове, от своите близки, от своята родина. Те трябваше да се бият, за да доставят удоволствие на тълпите и рано или късно да умрат на Арената под аплодисментите и окуражителните викове за онзи, другия, който ще им отнеме сетния дъх. Оцеляването беше само до следващия бой… след няколко дни. А нас наричаха “варвари”! Нас - траките: беси, меди, одриси, пеони, македони, тесалонийци, дардани, трибали, серди, кробизи…, които бяхме много по-отдавна върху тази свещена земя.
Та, в Рим, гладиаторските битки се провеждаха на огромния цирк, наречен “Циркус Максимус”. Преди да започнат битките, ни хранеха богато, вероятно за да имаме сили за по-продължителна съпротива на Арената. Колкото по-дълго се биехме, толкова зрелището нажежаваше страстите и финалната развръзка биваше аплодирана по-бурно. Храната ни преди битки включваше печено и варено месо, риба, хляб от овес, просо и жито, фурми, стафиди, орехи, мед и коприва, ябълки, грозде и, разбира се, вино. И понеже в храната ни присъстваше неизменно ечемикът, ни наричаха шеговито “ечемик-мъже”. Защо ни хранеха с толкова много ечемик ли? Според лечителите, неговата консумация предотвратява тежки кръвоизливи при нараняване. На тълпата не й трябваше бърза смърт, а бавна, мъчителна и, ако може - артистична.
Но не само нас хранеха обилно преди битките, хранеха и цялата публика. Освен това, на публиката й раздаваха и подаръци. Скъпо удоволствие за онзи, който организираше игрите. Ала богаташите сякаш се съревноваваха помежду си кой ще прояви по-голяма щедрост и така ще спечели по-големи симпатии от публиката. Защото, в крайна сметка, целта им беше политическа. Така, с хляб и зрелища, купуваха бъдещите свои избиратели. Докопаха ли се до властта, щяха не само да си възстановят похарченото, но и да натрупат несметни богатства.
На Арената съществуваха неотменими правила. Когато лорарият разпоредеше нещо, гладиаторите бяха длъжни да му се подчинят. Лорариите бяха слугите на Арената, които имаха задължението да следят гладиаторите да се бият настървено и, ако се налага, да ги подтикват с нажежени железа. И пак с нажежено желязо проверяваха дали падналият в боя е мъртъв, след което го извличаха с куките си през Вратата на смъртта.
Най-суровото правило се наричаше “Pollise verso”, което означаваше “Да живее или да умре”. То се прилагаше винаги, когато някой от гладиаторите се озовеше паднал на земята или очевидно биваше победен от противника си. Тогава публиката трябваше да реши “Да живее или да умре”: ако повечето размахваха бели кърпички, означаваше „да живее”, ако пък ръцете им сочеха надолу - “да умре”. Понякога, ако падналият гладиатор беше показал красив бой, публиката беше снизходителна и му подаряваше живота. Тогава нещастникът биваше връщан в школата да се дообучи, за да може отново да излезе на Арената и да се бие за своя живот. Всъщност, в “Циркус Максимус” извън трибуните и Арената, съществуваха множество помощни сгради, складове, тренировъчни зали, казарма за нас, гладиаторите, помещения за животните, лечебница за ранените…
В тези жеги как ми се пие от нашето заквасено мляко. Не че тук има подобно питие, такава е приказката. Това мляко е уникално, никъде на чужда земя не се получава.
Често се връщах към спомените, по една или друга причина. А и бих ли могъл да забравя как в родната планина, яхнал своя любим ахал-текински кон, когото бях кръстил “Златен” заради блестящия му косъм като златна кожа, препусках начело на своята армия и не познавах чувството страх. Бях силен, бях богоизбран, бях красив и имах любовта на любимата жена. Какво повече бих могъл да искам от боговете?!
Ала те ме изоставиха… Тогава, когато имах най-голяма нужда от тях, те отвърнаха лицата си, а племето ни предадоха на римляните за изтребление и робство.
И ето ме сега - презрян роб, гладиатор, чийто живот може да свърши във всеки следващ миг… Нима заслужих тази си съдба? Не, не съм я заслужил с нищо!
Само все още не проумявам последното предсказание на Фия: “На Спартак му е отредено величие и слава!”
Но тя никога не е грешила при разчитане посланията на боговете. Никога. Даже предсказа случилото се с римляните, ала тогава приех, че може би това се отнася за друго време… искаше ми се тя да се е объркала…
Ами ако и този път Фия е видяла бъдещето ми и е предсказала правилно съдбата ми? Трябва да й вярвам, трябва да се доверя на моята любима… да не отпускам ръце… нека сърцето ми се превърне в камък… да стана безмилостен… безпощаден… Трябва да оцелея и да се завърна в своята родина, да събера войска и я поведа отново, за да си възвърнем свободата…

Моят дом сега е в руини. Нашият дворец, в който бяхме толкова щастливи с Фия, дворецът, в който се роди и отрасна синът ни, вече го няма. Тогава не бях гладиаторът Спартак, а цар на най-силното тракийско племе. Ала не исках тук да се знае кой съм, какъв съм. Затова, когато гладиаторите в Рим и градовете, в които гастролирах, ме разпитваха откъде съм, отвръщах: “Аз съм тракиец по произход и син на Родопа планина.”
Сред тези обречени на смърт за развлечение на тълпите сурови мъже започнах да опознавам падението на Римската Република. В школите за гладиатори, всяка от които наброяваше най-малко по пет хиляди, търсех и намирах съмишленици. В Рим създадох гладиаторски Музикален отряд, за да мога така по-лесно да общувам с повече хора, без да будя подозрение. Пък и защо да скромнича - може да не пея хубаво като Мирца, но и моят глас събира овации. Дори съчиних Гладиаторски химн, който бързо се запя от гладиаторите на всички школи.
А и как няма да се запее:
“Богиньо Свобода, в свободните битки ела!
И нека да стане на меч всяка робска тояга!…”
Използвах всяка възможност, за да им говоря. Беше опасно, защото не всички гладиатори бяха роби. Имаше и свободни римски граждани, подмамени да станат гладиатори заради многото пари. От тях трябваше да се пазя като от огън. Все си повтарях думите на Сократ: “На хората им е по-лесно да държат на езика си горещ въглен, отколкото тайна.” Никога не го забравях, затова внимателно подбирах на кого да се доверя.
Силата не се побеждава със сълзи, а със сила и ум.
Всъщност, корените на моя род са още в древността, от династията на Спартокидите, която е управлявала повече от 330 години Боспорското царство, разположено от двете страни на Кимерийския Боспор, който свързва Азовско с Черно море. Преди повече от четиристотин години, когато се създава Боспорското царство, неговият пръв владетел се е казвал Спараток.
Когато моите прапрадеди поемат царския престол от Архиакантидите, те обединили всичките градове в Крим и започнали да се наричат “боспорски”. Но сме владеели не само Кимерийския Боспор, а и Тракийския боспор, протока, който свързва Понтос Аксинос с Пропонтида. И на едното, и на другото място гръцки семейства се заселвали, образували свои селища, и понеже не ни пречели, не сме ги прогонвали. Голяма грешка, но това се разбра доста по-късно.

Първия път, когато стъпих в Рим, водех за ръката Фия и тогава градът не ми се стори толкова враждебен и негостоприемен. Ние бяхме изпратени като наложници за сключения мир между нашето царство и Римската Република. С Фия бяхме гаранцията, че договорът от наша страна няма да бъде нарушаван. Баща ми, тогава цар на бесите, със сълзи в очите ни изпрати, но нямаше избор и аз го разбирах. Сега, като разсъждавам, този престой имаше полезни страни за мене: научих езика и нравите им, докоснах се до жестокостта им, станах свидетел на тяхното високомерие и безсърдечност, видях не само бляскавите им пищни церемонии по различни поводи, но и нищетата на бедняшките квартали, редовно заливани от придошлите води на река Тибър. Бедността и мръсотията на Рим бяха неописуеми. Тогава давах уроци по фехтовка на благородни римски патриции и на младежи от техния клуб “Ювентус”. Тогава пожелах да стана учител на гладиаторите. Но това беше отдавна… когато все още имах семейство и плановете ми за бъдещето бяха с реални очертания… И все пак - тогава много видях и много научих…
После, когато Луций Корнелий Сула застана начело на армия и тръгна срещу Митридат VІ Евпатор в първата война между тях, нещата се промениха, забраниха ни да се движим свободно из града и разбрах, че трябва да се махнем час по-скоро. Защото бесите бяха станали съюзници на Митридат и така договорът ни с римляните е бил нарушен. Каква ирония на съдбата - този свиреп и коварен римски пълководец беше наричан „Щастливия”! Та нима е възможно да изпита това чувство човек, чиито ръце са опръскани с кръвта на безброй невинни жени, деца, старци?
С Фия нямахме друг избор, освен да избягаме.
Когато вече бяхме навлезли в Родопа планина, узнах, че баща ми е бил убит при сражения край град Пергамон като съюзник на Митридат VІ Евпатор.
Трябваше аз да заема неговото място на престола и да поведа армията ни в битки срещу нашествениците.
Римските легиони бяха страховит противник, но само на равното. В планината ние бяхме непобедими. Знаехме още от деца, че селищата, които бяха кацнали на най-високото, и крепостите, изградени като орлови гнезда, са най-добре защитени срещу чужди набези. Защото до тях се стигаше през тесни клисури и така планината със своите отвесни хребети ни пазеше от врагове.
Скоро научих, че след като превзели Атина и подпалили пристанището Пирея, легионите на Сула, без да губят време, започнали да преследват понтийската армия, която ги превъзхождала числено, но била изклана и оцелели едва десетина хиляди войници. И макар Сула да е бил в по-изгодна позиция, склонил на мир, защото бързал да се завърне в Рим. А може би беше разбрал, че по-добре да се откаже да се бие с нас, траките. Легионите му си заминаха, като ни оставиха все така свободни и волни - деца на слънцето и на земята.
Оказа се - не за дълго.
Когато римляните отново нахлуха в нашите земи, бяха многобройни и добре подготвени за бой в планински условия. Столицата ни Бесапара се намираше на главния път между Евмолпия-Филипополи и Сердика. Никога няма да забравя деня, в който ме раниха в главата. С помощта на обсадни машини бяха успели да прехвърлят две или три кохорти в крепостта ни и боят се водеше едновременно и с напиращите отвън легиони, и вътре, в самия град. Навсякъде горяха къщи, пищяха деца и жени, мучаха крави, цвилеха коне…
Тогава някой отвори западната порта…
Бил съм ранен и в лявото рамо, и в хълбока, и в главата. Чудно ми е, че не са ме изоставили сред труповете на наши и чужди. Така и не разбрах кой ме е изнесъл от подпаления град. Трябва да са били римляни, иначе защо съм се озовал на робското тържище. Нямам спомени от случилото се. Спомените ми започват от мига, когато ме заставиха да се изправя върху подиум в Славе. Срещнах очите на ланиста - студени, безизразни, и отново всичко ми е като в мъгла. Тогава съм бил купен за гладиатор и откаран в Рим. Тогава, през една нощ, змията е пропълзяла и се е увила около главата ми…
Но пък научих кой е отворил западната порта. Бил е началникът на нашата стража Улимут, предал ни за шепа златни монети. Ако Фортуна беше благосклонна към мене и някой ден се завърнех у дома, първата ми грижа щеше да бъде Улимут - да го намеря, а намеря ли го - да си получи заслужената “награда” и от мене.
Когато са безчинствали по нашите земи, римският им военачалник наредил да се отсече дясната ръка на всеки, който им е оказвал съпротива. Отвели една част от народа ни в робство, други избили, трети затваряли в пещерите из Родопа планина и зазиждали отворите им. Така ги погребвали живи… Изверги! Та кой горд воин се плаши от жени, деца и старци? Те какво могат да му направят? И защо трябва да ги обрича на толкова бавна и мъчителна смърт… сред мрака на пещерата… живи погребани… Ах, само да се измъкна веднъж от този свой затвор… само да избягам…
И ние при водените войни вземахме пленници, и ние ги превръщахме в роби. Но разликата между живота на нашите роби и на тези в Рим беше огромна. Нашите роби имаха правото да се женят помежду си, да имат деца и да живеят в жилища, специално построени за тях. Всъщност, те скоро се превръщаха в свободни, като останалите жители, затова и малцина правеха опити да се завърнат в своите родни места. Но, да, превръщаха се в слуги и занаятчии, в земеделци и строители, ала без да бъдат унижавани и убивани по прищявка на когото и да било, както правеха римляните. Затова и в самото име “прислуга” се съдържаше отношението ни към тях: някой, който да ти служи. Това може да бъде и доброволно, нали? Някой, който работи за тебе, а ти му се отблагодаряваш, като му даваш подслон, храна и дрехи.
Често си припомняхме как е постъпил тракийският цар Котис Първи, довел Одриското царство до разцвет и благоденствие. Та, веднъж негов гост му подарил изключително красива и много скъпа ваза. Котис Първи му поблагодарил, разгледал подаръка си с възхищение, след което захвърлил вазата на пода и я строшил на парчета. Гостът бил притеснен от реакцията му и го запитал: “Царю, защо счупихте вазата, нали казахте, че ви е харесала?” “Да, хареса ми, и то много - отвърнал Котис Първи, - и точно затова я счупих аз. Не искам някой от слугите ми да я счупи поради невнимание, а аз, в гнева си, да го накажа прекалено жестоко…”

Единственото ценно нещо, което научих в гладиаторските школи, бяха някои военни тактики. Обучението на гладиаторите беше същото, каквото използваха за обучението на римските войници. И се надявам тези познания да са ми от полза при бъдещите ми сблъсъци с римските легиони.
Сега съм в малка килия с размери колкото да легнат двама души на пода. Ала при тези изтощителни тренировки от изгрев до залез, ми е все едно къде ще спя, само да имаше повече свеж въздух.
Новаците се обучаваха с дървени мечове и щитове, два пъти по-тежки от истинските. Караха ги да удрят по забит в земята дървен кол, висок човешки бой, като в същото време се пазят, но и нанасят удари върху предполагаемите слаби места на противника. И когато станеше ясно кой в каква физическа форма е и дали усвоява добре бойните умения, едва тогава ги зачисляваха към специализираните гладиаторски групи. Целият период на обучението им траеше три месеца. След това ги очакваше Арената и… среща със смъртта.
Съществуваше правилото, че ако гладиатор оцелее след 40 битки, тоест, ако ги спечели, стъпвайки върху смъртта на своите противници, той ще бъде освободен от робството и ще стане пълноправен гражданин на Рим. Малцина от оцелелите обаче се възползваха и напускаха, защото гладиаторството се беше превърнало в скъпо платена професия, макар да ни наричаха “опозорени”. Същото направих и аз, когато екзалтираната публика крещеше да ми връчат дървения меч - символа на свободата, след като проснах само в една битка трима противници. Отказах. Но не заради парите, а защото току-що бяха узнал, че Фия е мъртва, а аз вече бях почти изплел своята конспирация в три от гладиаторските школи и исках да покажа на римляните, че робите не стоят по-долу, че не заслужават тяхното презрение, защото всеки от тях също в даден момент може да се превърне в роб. Исках да се замислят как биха се чувствали, ако си разменим местата.
При нас, презрените роби с прозвището “опозорени”, имаше разделения според начина на водене на двубоите, облеклото и дори народността.
Към най-първите, най-древните гладиатори принадлежеше “самнитът” - по името на южноиталийско племе, което се е било храбро срещу римляните, преди да бъде сломено. “Тракийците”, както наричаха събирателно друга група гладиатори, нямаха нищо общо с нашите тракийски племена, освен ореола на пословичната ни храброст. Това, че бяха кръстили част от гладиаторите на нас - тракийците, не ме изненада. Защото тракийците бяхме едни от най-яростните и непримирими врагове на Рим. Въоръжението на гладиатора-тракиец се състоеше от меч, тук го наричаха “гладиус”, и малък правоъгълен щит, а шлемът му беше с гребен.
“Хопломахите” бяха въоръжени като гръцки хоплити. “Галите” или “мирмилоните” бяха тежко въоръжени, за разлика от “рециария”, който разполагаше само с мрежа и тризъбец, без броня и защита, и трябваше да омотае противника си, след което да му нанесе смъртоносния удар с тризъбеца. От рециария се очакваше и да пее, докато размахва мрежата си: “Не теб търся, риба търся, защо бягаш от мене, Гале?” Тяхна разновидност бяха “лаквеариите”, които, вместо с мрежа, се опитваха да хванат противника си с ласо. “Димахерите” пък бяха въоръжени с по два меча. “Еквитите” се сражаваха, яхнали коне, въоръжени с копие и гладиус, а “еседариите” бяха на колесници. Имаше стрелци, въоръжени с лъкове - “сагитарии”, и други, въоръжени с копие с ремък - “велити”. Най-несръчните отиваха в групата на “андабатите”, които биваха обличани в плътна броня и шлемове със забрала, така че да не виждат противниците си, а да се ориентират по виковете на публиката. Бяха въоръжени само с нож или меч и служеха по-скоро за забавление.
Сега ми хрумна, че вероятно наименованието “гладиатори” произлизаше от името на традиционния римски меч “гладиус”.
Какво ли само не измисляха, за да задоволят жадната за кръв и зрелища публика. Откриването на гладиаторските игри ставаше от онзи политик, стремящ се към властта, който ги финансираше. Той излизаше на Арената през Триумфалната врата и преминаваше пешком или на колесница, заобиколен от свои приятели и симпатизанти, а публиката го аплодираше. След него трябваше да крачим ние, облечени според ролята ни в предстоящите битки, но без бойно въоръжение. Когато организаторът и приятелите му заемеха местата си в официалната ложа, ние трябваше да застанем срещу нея и с изпънати ръце да викаме: “Аве, обречените на смърт те поздравяват!” След което ни изпращаха в помещенията под трибуните, за да чакаме реда си.
Невинаги двубоите бяха единични - често на Арената излизаха по десетина, двайсет, че и повече двойки. Най-сложно ставаше, когато решаваха да разиграват представления със стотици участници от гръко-римската история. Случвало се е броят на убитите при такива битки да бъде хиляда-две хиляди души. Всичко наоколо почервеняваше от кръв, беше касапница, човешка касапница за удоволствие и на патриции, и на плебеи, и на мъже, и на жени…
Още се припомняше случаят, когато Сула изкарал на арената сто лъва; не ми се иска да съм бил на мястото на гладиаторите, които е трябвало да се сражават с тях. Но лъвовете не бяха единствените животни. Често пускаха срещу нас леопарди, тигри, мечки, вълци, пантери, глигани, бикове, слонове, хипопотами, носорози, маймуни… с една дума - всичко, което можеше да бъде заловено и докарано в Рим, се озоваваше на Арената. Веднъж се бих с бяла мечка. Избиването на хиляди екзотични животни трябваше да покаже властта на римляните и над дивия свят. Обикновено срещу животните излизаха бестиариите и венаторите, но аз, като бивш учител, владеех всичките видове бойни майсторства и затова правеха с мене каквото им хрумнеше. Пазачите ми много се дразнеха от моето благородническо потекло, за което само се шушукаше, и сякаш искаха да ме смажат, да ме ликвидират час по-скоро. Само че нямаше да се дам така лесно!
Битките с животни обикновено ставаха сутрин и имаше способни дресьори, които успяваха да научат лъвове да улавят и донасят заек, без да го наранят, мечки да ходят по въже, маймуни да яздят като конници хиркански хрътки, а елени запрягаха в колесници. Но това беше забавната част. После тълпата искаше кръв и излизаха ловците-венатори, някои от които умееха дори с голи ръце да убият хищник. Особено се харесваше на тълпата, когато някой от тях успееше да увие около главата на лъв или пантера плащ, а след това да го прободе с меч или копие.
Не знам кое ме озлобяваше най-вече - може би изпълнението на смъртни присъди срещу роби. Защото, от една страна, те бяха невинни, а от друга - убийството им ставаше за забавление и по много мъчителен начин.
Дори моето закоравяло сърце не издържа да гледа жестоките сцени, когато осъдени на смърт затворници, а сред тях имаше и жени, и девойки, и деца, ги събличат голи и ги завързват за дървени стълбове на Арената. След това пускат нарочно раздразнени и настървени диви животни. Неописуемо зверство, което би покъртило всекиго, само не и римляните. Те са жадни за кръв, те се радват, когато гледат как хора агонизират и умират с писъци в страшни мъки пред очите им. А това, че са затворници, съвсем не означава - престъпници. Обикновено това са хора, заловени при грабителските набези на римските легиони… това са мирни селяни, осъдени на смърт заради неподчинение на нашествениците. Разправят, че първата подобна публична екзекуция е станала преди стотина години - тогава група дезертьори били премазани от стадо подплашени слонове. Това зрелище толкова се харесало на римляните, че буквално всяка сутрин можеха да наблюдават подобни “екзекуции”.
Някой беше казал, че “да се радваш на чуждото нещастие е нечовешко наслаждение”. Тогава какво е да се радваш на чуждите нечовешки страдания, на болката и ужаса, на пролятата кръв и на смъртта им?
Жестоко общество се създаваше тук, край Арената. Хора, които се възпитаваха в насилие, хора, за които чуждата болка и смърт бяха забавление и удовлетворяваха техните низки страсти.
Затова така неистово крещяха и ръкомахаха, когато битките се разгорещяваха, а те нямаха търпение да се пролее кръв. Залозите на сестерции, дребни римски монети, растяха заедно с освиркванията и ръкомаханията, някъде възникваха дребни сбивания, обикновено сред последните редове на публиката, и започваше скандиране на името на победителя в почти религиозен екстаз…
Особено ме вбесява и подигравката с паметта на нашия Орфей. Те не осъзнават, че погледнато отстрани, онова, което разиграват с неговото име и слава, е обидно за паметта му. Но даже римляните са запленени от най-големия певец и поет на света, затова редовно обличат някой нещастник така, както той се е обличал, тикват в ръцете му лира и го пускат на Арената при дивите животни, за да им свири и да ги укротява, както го е правил Орфей. Е, досега няма нито един оцелял псевдо-Орфей.
Навярно, за да си спестят ужаса, някои от гладиаторите се самоубиваха, вместо да бъдат разкъсани от хищниците. Макар че, дори самоубийството тук е подвиг, защото няма с какво да го направиш. Един гал неотдавна се самоуби, като си напъхал в гръкляна гъбата, с която се чистят тоалетните… Затова не бяха рядкост самоубийства и на Арената, когато с оръжието можеш да боравиш, както ти е угодно.
Защото истинско оръжие на гладиаторите се даваше непосредствено преди битката, а освен строго охраняваните ни помещения, имаше специален военен отряд, готов да ни смаже при всеки опит за неподчинение. Тук човешкият живот струваше колкото живота на една мравка.
Но не само над нас, гладиаторите, тегнеше забраната да се самоубиваме. Чудатост беше забраната на Сената към гражданите на Рим да се самоубиват. Ако си решил да го направиш, първо трябва да подадеш официална молба до Сената, в която да опишеш причините, поради които искаш да се самоубиеш. И ако сенаторите ги намерят за основателни, ти дават разрешение: самоубивай се!
Стискам зъби, стискам юмруци и ръмжа от ярост - също като див звяр. Преди няколко дни някакъв изрод демонстрира своите дресьорски умения. Пазачът Авсоний заведе мен и още неколцина гладиатори да гледаме - щяло да бъде сензация. И каква беше тя? Изродът обучил жирафи да се сношават с жени. Беззащитните затворнички бяха съблечени, както майка ги е родила, и вързани на специални постаменти, след което пуснаха жирафите. Под командите на дресьора животните изнасилваха горките жени, след което ги оставиха да се гърчат и умират в страшни мъки от разкъсванията си. А публиката виеше от удоволствие в истерията на своята безчовечност…
Законите на Дванадесетте таблици бяха записани върху дванайсет плочи от слонова кост и изложени на Форума; в тях се определяха наказанията над провинилите се отпреди четири века. Още тогава обесването, изгарянето и обезглавяването са съществували, но там нищо не пишеше за изнасилването на жени от жирафи, за изяждане от диви животни на живи хора, завързани за стълбове, както и за всякакви други гаври с доведени до безпомощно състояние пленници или престъпници, но все - човешки същества.
Светът е алчен, жесток, кървав, безмилостен. Не мога да го променя, ако съм сам. Трябват ми съмишленици, много съмишленици, с които заедно да премахнем злото, което шества навред, да отсечем главите на змея-потисник, колкото и много да са на брой, за да могат хората да посрещат утрините си с усмивка и пеещи сърца; за да се чуват по-често песни, отколкото плач; за да прогоним омразата на края на света и да заживеем по новому, да се обичаме по новому и да сме щастливи, без да се страхуваме от нищо.