Георги Майоров

Борка, отново здравей! Поздравява те колибарят от махала Кукувица на Широка лъка за новата ти книга ,,Събеседници”и за цялото ти творчество. Тодор Коруев вярно я представи, но подгласникът Константин Еленков в изказването си те изкара едва ли не черноглед. Аз не те познавам такъв. Разменяхме си книги. Словото ти свети. Кога си станал черноглед? Ти много обичаше човека. Но човека!

Още от в. ,,Народна младеж” те знам. Ти не шумеше, работеше упорито и достойно, чисто. Не се надпреварваше като днешното време. И тогава не казваше на черното бяло.

Вярвам, че бистрият ти извор на с. Жълтеш и до днес не е помътен от нещо. Защото днес журналистиката наподобява елитен кон, идващ направо от зелената трева на електронното пасище, втурнал се в надпревара с бандитизма, а не вижда немарата към българското слово и славните негови традиции.

Ти не вървиш по този път, а си журналист на място и поет по натура. Професия ,,поет” няма, но като мнозинството писатели, първо опита перото си в поезията. Кой не усетил те, кой не видял те, та не с поезия е първата ти книга.

Но пак не се размина с нея, впрегнат в двуколка - едното ти колело върти слънчевите спици на поезията, а другото гази калта на битието. Не можем да отречем - битието ни е жива кал. Първо нея започна да чистиш, палнат от великите идеи на хуманизма.

Искаше да разгадаеш лабораторията на творците и творчеството. Тогава как на черната сълза под черната пребрадка на Новото ни време да кажеш че е бяла. Не можеш, разбира се! Не слагаш твои думи в устата на събеседниците, а самите те не виждат бяло в черните дни народни. Не се безпокой! Ти продължаваш да си на чисто със своята съвест.

Такъв е Борис Данков още от първата му книга ,,Магията на словото”(1986). В нея заявява, че битката ,,за сърцата и умовете на хората” публицистичното слово е ,,израз на позиция, на умение и талант да се пише текущата история умно, интересно, убедително, въздействащо”.

И той доказва своето достойно място в тази битка. С търсене на ,,ключа към публицистичното майсторство”, убеден и от опит, че стереотипните въпроси на интервюто стесняват рамките на журналистическия труд, понеже всеки творец е своеобразна индивидуалност.

Той дава възможност събеседниците искрено да разкриват своето мнение за творческите си пристрастия, не се придържа към подготвените въпроси, а приближава и анкетата до живия разговор между двама творци. Затова неговата публицистична творба не е лекокрило журналистическо бъбрене.

Влиза дълбоко в тайната на сътворяването. Книга изключително полезна за професионалните журналисти, но и всеки читател да знае какъв тунел се прокопава, за да се извади портрета на обаятелната публицистика.

При това съпоставя своето перо с 11 от най-изявените съвременни писатели - Ефрем Каранфилов, Марко Семов, Веселин Йосифов, Николай Хайтов, Стефан Продев и други. Като прибавим и днешните 203-ма ,,Събеседници” - Петър Увалиев, Валери Петров, Светлин Русев, Антон Дончев, Чавдар Добрев, Матей Шопкин, Евгений Евтушенко, Тадеуш Ружевич и други, стават 214, в апостолски том до ,,Война и мир”. Огромен труд, години наред.

И целта ми не е да изброяваме всички събеседници, а колко съкровени, важни и ценни мисли са споделени за българската реч и как да градим своето словесно майсторство. Прави го сбито, ударно, искрено.

Откроява същественото, хронологически проследява израстването и налагането на творците, оформя психограмата и социалната им нагласа към художественото творчество, към едно или друго изкуство.

Явява се и като оригинален интервюиращ журналист. Съсредоточава погледа на читателя към загадъчния облик на събеседника. Без да подписва примирие с неправдата. Защото по думите на Станислав Сивриев ,,Истинската публицистика е служене. Това е битка в мирно време”.

И авторът при никакви обстоятелства не се отказва от тази битка. Като кореспондент на в. ,,Работническо дело” издръжливо върви и по жарта на обърканата обществено-политическа обстановка в Полската народна република през 80-те години на ХХ век, където се ражда книгата ,,Полша - днес и утре”.

От нея също проличава личностният характер на Борис Данков. Тонът е ясен, силна е неговата тревога за бъдещето на братска Полша и на социалистическата система. Честно пише за хаоса в градовете, предприятията и селата, за объркаността на хората от приложената от Западните сили вътрешна ерозия на социалистическите устои.

Авторът успява да обхване почти всички противоречиви процеси на постепенното ,,размиване” на социализма. Въпреки че оглежда и държавно-административна книжнина, той гради своето ,,повествование” с четивно публицистично слово, кара ни с повишен интерес да прелистваме страниците, защото е очевидец на събитията и съпреживява кризата в полското общество.

Прави проучвания, интервюта и срещи с хора от предприятия и селски стопанства, използва и непреки риторични въпроси. И написаното е по човешки правдиво и разбираемо. Много рядко и кратко цитира документи на неформални и формални организации като синдиката ,,Солидарност”.

Отива зад тях, обяснява причините за дадено явление и проявление. Вярва и е вдъхновен (както всички ни тогава) от идеите за едно бъдещо по-хуманно общество. Намира и най-подходящото структуриране на материала.

И ярко се откроява сюжетът на книгата - силната всестранна идеологическа диверсия на Запада за ерозия на социалистическия строй в годините на ,,студената война”.

И друг път съм казвал, че журналистиката е прозорец към словото, а словото отваря вратата на писателя. Това успешно се случва и при Борис Данков в първата му поетична книга ,,Сянка на птица” (1994).

Тя по думите на редактора Георги Марковски е ,,голямото завръщане” на Б. Данков към поезията. И е така. Той отрано изпитваше перото си и в ,,модерния” обругаван тогава свободен стих, и в класическия. Но не влезе в писателското поприще първо с поезията, защото ние по традиция, без да сме прозрели нещо много по-важно, не приемаме изскачането от ,,коловоза” за оригиналност. А това обърква твореца, докато сам, като хан Аспарух, не забие перото си и каже ,,Това съм, това ще бъда!”.

Защото е несправедливо да набеждаваме когото и да е било, че е изпитал влияние от този или онзи талантлив предшественик. Да го поставим примерно под бомбето на вълшебния певец на природната обаятелност и нейното благоухание Никола Ракитин. Не бива!

И Борис Данков очертава своя самобитен път, своето оригинално навлизане в поезията. Това ще докаже още по ярко в по-късната си книга ,,Колибарски сънища” (2007), в която е естествено да се засрещат нашите недовършени сънища.

Преминал и през ,,Хаос”(1994) и ,,Енигма”(1995) в стихове, обиколил и видял големия противоречив свят, който се оказва мизерен и малък, той сякаш в просъница се връща в родния дом, където чрез микрокосмоса на колибарското селце, неговият разкрепостен дух ни кара да видим макрокосмоса на реалния свят. Че е колибарски е ясно, но защо е сън?

Село Жълтеш с околните махали, година преди да настъпи вече брадясалата от лъжа и измама демокастрация, е преминало през катарзиса на обезземляването и на колибарите в края на 50-те години на ХХ век.

От 314 жители през менторското понятие селища със ,,затихващи функции”, селото хептен е затихнало. И поетът не иска да го вижда така разорено, съсипано и изпусталяло. Вика детските и юношеските си спомени, та да го съживи до степен каквото е било преди. Трудна цел.

То е все едно да съживиш мъртвец. Помагат му класическите образци в нашата поезия за пресъздаване на неповторимия български бит и дух. Така от трагедията на българското село той съзижда своеобразни ,,оди” от пасторални природни и битови картини. Тези сънища са присънени още с първия полет на неговата птица, но се подлага на съмнения и улягане.

Не се отказа да издаде и свободните си стихове. Докато твърдо наложи своя стил, като избра здравата каменна зидария, трайната, българската, обточена и украсена с топлата охра на дървени фрески и силуети.

Тази му поезия се превръща в реални съновидения от родния дом, родното село, родния Габровски край. С лаконичен стил. Картини и вълнения, изсечени в кратката форма на осемстишия в два куплета. Уж сънища, но толкова силни, обаятелно български реалии сред родния корен, че с топлота, без сълзливи носталгични и елегични картини, всичко е сътворено ясно, заковано е със звездни гвоздеи, които могат да се намерят само там, високо в планината.

Един затихнал и отишъл си свят на бит и природа. Дивота и красота, мигове и вечност, младост и старост, звън на небе и стихващо земно ехо, детско надбягване с рекичката и тежка колибарска крачка.

Картини и нрави, вярвания и страхове, билки и тревки, баене против уроки и болести, главилки и сватби, предсказания. А майчините и бащините съвети стават притчи, поговорки, поуки как човек идва и си отива. Надзъртане в живота на отвъдното, в безкрая.

Обезглаголени стихове, разголени природни картини. Никола Ракинтин, примерно, омаян от природата, гали. Борис Данков полуядосан замахва. За да прозрем дълбочината на болката от похитеното българско наследство. Студенина. Застинал живот, като картина, а температурата на стиха е висока. Тук градусът на творбата се въздига не от глаголи, а от движението на мисълта.

Села, села и гробища,
баири и села,
побити стари плочи и
мъждиви кандила.
Или
Дървета. Мост. Чешма.
Ромолеща рекичка.
Дом. Стряха със асма.
И път. Това е всичко.
Или
Дървета, утро. Птици.
Небе от синя глеч.
Всичко е бликнало и изписано сякаш с един замах:
Гори и багри, висота -
в душата как да ги сбереш?
Такава земна красота,
че чак ти идва да умреш!

Затова не ни е чудно как в толкова войни българинът умираше за тази неземна красота, а днес я унищожаваме грабителски.

Картините се менят, менят се и сезоните. И времето се мени, но автентично българското с песните на този поет остава навеки.

Така Борис Данков се доказа като оригинален, самобитен и публицист, и поет.