„МЕСТА ЗА ЖИВЕЕНЕ”
Люба Александрова пише предимно поезия, въздействаща. Както в поезията, така и в прозата й няма празно - всякога оригинални разкази, с ярки герои, езикови и сюжетни находки и свой, неповторим стил.
Но май Люба не обича да я хвалят. Въпреки че си знае цената като автор. Смущава се, може би. Само че добрата дума за един писател винаги носи за него особен вкус, особен гъдел. Ако е точна. Да усети, че го разбират. Разгадават го. А не просто искат да му се харесат.
Редактор съм и на двете й книги с разкази - „Писано” и „Места за живеене”. Тук-таме има за пипане, за поправяне. Кажа ли й, рипва - не, така ще остане! Но преспи, размисли и се съгласява - не за всичко, за основното…
През тия десетина години не спирам да се дивя на нейния творчески свят, на героите и езика й. Чувала съм похвали за книги на някои писатели - „чете се много леко”.
За Люба това не може да се каже, бих рекла - за радост, като имам предвид някои твърде лековати, многотиражни преводни романчета, които също такива лековати читателки поглъщат на килограми.
Прозата на Люба Александрова е като катерене на планинска пътека - със задъхване, накъсано, каквато е житейската ни стръмнина. Тя пише, както повечето от нас живеят - на тласъци, сред сипеи, скали и… внезапни, открити небеса, след които обаче стъпките пропадат в долища. Ще четете, ще видите…
Места за живеене - новата й книга с разкази. Живеенето е важно, а местата му… доста често определят начина на живеене. Нещо като битието и съзнанието. Как се живее, къде, защо така, доколко смислено, доколко случайно - т.е. както се случи. Тоя животец и среда има, и околовръст.
Разказва и умува Люба Александрова и за централните неща в нашия свят, и за случващите се в покрайнината. За битовото - външно и предметно, което отминава, както и за извънредното, рядкото, което засяда отвътре и приижда в спомена.
Прозата на Люба Александрова е за човеците, които в шепа кътат нещо свое, отчуват си го грижливо, бранят го от виелици. И дори да отлети във времето, те го помнят и живеят чрез дивните картини в съзнанието и разговорите за изгубеното. Така нещата оцеляват в един мнооого удължен миг, докато има кой да разправя за тях… и да пише.
Героите на Люба Александрова са като птиците - накацали из клоните на голямо, плодно дърво. Вкопано здраво в земята ни, по родните места, из градове и хълмища. Дърво на живота - родословно дърво. Дърво на познанието. Стабилно и разпростряло мощна крона. Уютно и сигурно в загърналата го шума.
Пъпли човекът из него, изследва по клоните му пътеки и друмища - нагоре, надолу. Плете гнезда, топли ги, рожби отглежда, а като дойде време - малките отлитат. Напират бури, раздрусват клони, събарят устрел?ни от мълнии крилати човеци. След тях ятото остава да пее песни за онези, които трябва да се помнят.
Така писателите сбират спомени, трупат разкази за било и небило и разтеглят отлетялото време, вместват го като цветни точици в картина. Има такъв стил в живописта - поантилизъм. Безброй точки изграждат образи, пейзажи, фигури, сгради. Люба Александрова ту с четка и маслени бои полага точици, ту с майсторско чукче на медникар вдълбава човешки съдби в местата за живеене.
А понякога - в усамотението на прогонените или избягали от света на хаоса.
Сред разказите има два есеистични текста - поклон пред поетите Иван Методиев и Иванко Николов, чиито уроци се проумяват след време. Образен диалог, творческа енергия, свежи спомени.
Езикът на Люба Александрова е изразителен, събран. Тя сякаш сграбчва словото като орна пръст и бързо го запраща право в целта. Кратко, скорострелно.
Местният западен говор на целебни капки обдъхва разказите й, довява в тях жива реч от ливадите и прашните улички. Зад всеки герой стои тъгата на автора, милувката му за ощетените от живота, трепета от жилавата устойчивост на българина.
В разказите й подвикват картоиграчи, превиват гръб бездомници, перчат се богати наркомани, забавляват ни речовити селяни, пълнят ни с надежда градивни и жизнени хора. Всички те са „големи образи” в малките си съдби.
Има разкази за любов, има за дълбока, безпаметна старост. Истории всякакви - „като живота, който живеем. И който хората подправят сами - както и с каквото могат, та да се куса някак си, да се преглъща” - така казва авторката.
На добър път на книгата „Места за живеене”!
