МОСТ
Влакът изскърца, повлече колела и спря. Забърсах с длан изпотения прозорец, седнах и отново се сгуших върху неудобната седалка.
Утрото се бавеше дълго, навъсената нощ отчаяно го дърпаше, но не успяваше. Природният закон надделя, възтържествува нов дъждовен ден.
Все пак, налагаше се да стана.
Едва успях да отворя прозореца, но той с трясък се върна в първоначалното си положение. Купето се изпълни със студен воден прах. Това не ми попречи да уловя, макар и за секунда, мократа тишина, надвиснала над реката, разпростряла се едва ли не до края на света.
Направих опит да отворя прозореца, този път успешен. Облегнах се здраво на металната рамка. От утринния сумрак изплуваха огромни стоманени винкели. По сивите железа на моста, между капките, които неуморно сълзяха на струйки, щъкаха мравки, суетяха се - някъде строени в редици, другаде пъплеха по една, по две. Мравките предвидливо заобикаляха едрите високи глави на накованите като миниатюрни войнишки каски нитове. Студът бързо овладя душното пространство зад гърба ми.
Недалеч пред мен ниски сиви облаци мудно се влачеха, закачаха с коремите си оплешивелите корони на високите върби. Върбите така бяха забили възлести коренища от двете страни на реката, че наподобяваха опашки на гигантски влечуги. Почернели от дъждовната есен, дърветата като че ли не можеха да се огледат както трябва в сивата вода. Околните баири със стърчащи по тях невзрачни къщурки пък съвсем не смогваха да се докоснат с отраженията си в гладката вода. Зад мен по коридора, мине не мине някоя и друга минута, отекваха забързани стъпки. Походките на началник-влака, дежурния полицай и локомотивния машинист бяха по войнишки отчетливи, люлееха вагона, железопътните служители пълнеха кънтящия коридор със сънени ядовити гласове. Всичките те недоумяваха като как е станала тая работа със залепения за моста влак. Говореха така, все едно, че се караха помежду си, отваряха и затваряха вратите на празните купета с яростни тласъци.
В моето купе нахълтаха като че ли да бях невидим, огледаха внезапната спирачка и само дето не счупиха вратата при затварянето.
Както си бях увесен на прозореца, като че ли се счу - далече откъм локомотива, женски смях.
Тънък слой мъглица, по-тъничък от къделя, пълзеше срещу течението на реката, провираше се под моста, губеше се от другата страна, отвъд празния коридор на вагона.
Откъм левия бряг на реката, иззад нагизналата необрана царевична нива, в безредие махаха с крила ято диви патици. Като вехти парцалени топки, в същия безпорядък, птиците с крясък падаха току под мен, в бозавата вода. Веднага, без да губят нито секунда, те забиваха жълти клюнове направо в тинестото дъно. Късите им тантурести опашки дълго стърчаха нагоре. Недалече от тях закъснял умърлушен щъркел, с увиснало до водата крило газеше бавно, като и той забиваше в тинята избледнял клюн, скриваше го целия, изваждаше го. Мътната вода тежко се отцеждаше от дългата човка на птицата.
Вагонът отново се разлюля. Този път силно. Покрай вратата на купето, с ръце в джобовете, мудно се поклащаше възпълният кондуктор, мърмореше: плащали му като две и две, дори когато-влакът е счупен, не обаче и да търси някаква си там повреда.
Кондукторът отвори вратата на купето, повтори всичките си думи отначало докрай, все едно аз бях неговият спасител или изповедник. За да мотивира недоволството си, с гръмовит глас обяви, че цялата държава е изпотрошена, какво оставало за някакъв си там влак, влак, който се тътрузи по линия, дето всеки момент ще бъде ликвидирана поради липсата на икономика и пътници. И още нещо ми наговори, но гледката отвън ми беше далече по-интересна.
От куха върба на десния бряг на реката самотно се обади невидим кълвач. Картечните изстрели на клюна му нарушиха крехката тишина, когато на отсрещния бряг проехтяха още по-отривисти удари на друг, подобен нему ранобуден картечар.
Прозях се сънено, за кой ли път, на воля, подложих ръце на произвола на безбройните капки, сцеждащи се от покрива на вагона и когато шепите ми се оказаха пълни с мътна вода, наплисках очите си.
Локомотивът изсвири внезапно. Това не ми се хареса, не ми се искаше да тръгваме.
Откъм началото на влаковата композиция смехът на жената продължаваше да се носи. Този път това съвсем ме ободри, приповдигна настроението ми. Не ми се напускаше това място. За нищо на света не бих сменил гледката от купе номер пет на моя вагон, опружил се по цялата дължина на моста. Не ми омръзваше да изследвам с очи всичко край себе си, до най-сетните му подробности. Чувствах се добре в компанията на забързаните нанякъде си мравки. Трудолюбивите буболечки изследваха пътя си по сивите грамади на железния парапет срещу мен. Присъствието на мравките ми даваше самочувствието, че съм човек, а то ще рече, господар на света.
Не бързах за никъде. Бях млад. Имах достатъчно време за губене.
На най-високия от близката разкривена група разнородни дървета, върху тъничка клонка едва се задържаше врана. Дори с помощта на тежкия размах на крилата си, враната не успя да запази необходимото равновесие. Птицата пропадна между гъстия клонак някъде в средата на мокрите дървени корони. Усърдните махове на крилете й едва я извадиха изсред притисналите я отвсякъде клони. Враната уморено полетя надолу и не след дълго време едва успя да се задържи на крака - този път, на тежкоствол, гъбясал, отколе потопен дънер. Дънерът представляваше същински динозавър-чудовище, протегнал масивно тяло, опряло с единия си край в първия каменен свод на моста. Нагизнало тежко, дървото кой знае защо създаваше илюзията, че се по¬люшва. Дълго трябваше да чака този дънер буйните немирни води да го отлепят от дъното, после тържествено, дълго, дълго да го влачат надолу по течението, чак до морето. А дънерът, същински кораб, с дългите си чекори и клони, щеше да понесе върху охлузения си гръб къпещи се деца, цели ята жаби и птици, рой пеперуди, охлюви, скакалци. И мравки.
Един от клоните на дънера зеленееше. Звънтят зелените листенца на фона на тази безцветна мокра пустош. Звънтят. Закъсняла пролет, подранила пролет?
Дъждът спря. Изведнъж над главите ми прелетя сянка, обветри ме с криле. Сврака. С добре пресметнато плавно спускане, птицата кацна насред реката върху голям червеникав барешник. Имаше вид, като че ли беше се озовала точно тук, върху камъка, за да се надсмее над враната, която продължаваше непохватно да балансира даже и върху набъбналата от влага горска шума, разстлала се навред по брега.
Маститата фигура на кондуктора продължаваше да се носи зад гърба ми из коридора, този път в обратна посока. Без да се извърна дори, разпознах го по лудешкото люлеене на вагона под стъпките му.
Помислих си: ако влакът не се беше повредил тук, на моста, нещо щеше да ми липсва. Бях убеден и в това, че ако той, точно сега, на секундата, бавно и сигурно набере скорост, изтрополи по моста, щях да изгубя безвъзвратно всичко това, което беше пред погледа ми и което наблюдавах вече толкова време.
Нежният смях в началото на композицията отново ме погъделичка приятно.
Бях дотолкова погълнат от преживявания, че досега въобще не се бях досетил да погледна на срещуположната си страна, от другата страна на моста.
Притичах до коридора. Дръпнах и този прозорец. От сегашната ми позиция пейзажът беше още по-сив, още по-намръщен, това за мен означаваше, още по-прекрасен. В самия център на гледката, нагазил насред реката, стърчи все така отпуснал крило той, щъркелът, величествен в своята безпомощност. Стърчи, стърчи, захапал жълта жаба и върти глава като някой най-наивен крадец. Нито пуска жабата, нито я гълта. Оставих го във възторженото, пляскащо с криле, въртящо се непрестанно наоколо му и гмуркащо се обкръжение на дивите патици, с които беше започнало това възхитително утро.
Когато се върнах и облакътих рамката на моя прозорец, ушите ми едва доловиха тихи стъпки откъм дъното на безлюдния коридор. После, докато притварях прозореца, се обърнах. В очертанията на отворената врата бе застанала пролетта. Закъсняла, или подранила. Усмихната.
Пролетта съблече късото си зелено палто - звънтящи листа от трепетлика, - хвърли с небрежно красиво движение дрехата и дребния си багаж направо върху седалката. Седна красиво. И започна да говори, говори, говори.
Говореше забързано и красиво. Говореше умно.
Търсела си компания. Персоналът на влака вече й бил омръзнал. Въпреки че била получила и разрешението да натисне свирката на локомотива.
И ето, че се беше оказало, че ние сме единствените пътници, да сме си поговорили, до нейния град време, колкото щеш. А тук, на моста, можело да денуваме.
Аз, изненадан и заслепен от неземната красота на момичето, забравих да седна. Мълчах. Стана и тя. Все пак, палтото си трябваше да закачи.
Нещо ме погъделичка над глезена. Друго пък припълзяваше по врата ми. И над лакътя.
Имах само две ръце. Направих някакво сборувано, комплексно, маймунско движение. Трябва да е било много смешно, тъй като застаналата насреща ми пролет опъна алени устни, показа снежнобели зъби. На секундата вагонът бе огласен от същия красив смях, който още от сутринта пълнеше не само влака, но и цялата природа наоколо.
Влаковата композиция изведнъж се разтресе. Извих глава към прозореца. Дебелите метални винкели бавно се задвижиха назад. Между тях, там някъде под върбите, върху жълтата есенна шума, съзрях враната, обърната по гръб.
Виждах съвсем ясно и отчетливо как едното крило на едрата птица потръпваше в последната си схватка за живот.
Наведох глава. Не успях да открия овреме друг начин да скрия очи от зловещата гледка.
От силния тласък на композицията при тръгването, и двамата се бяхме озовали върху седалките. Опитах се да се засмея, като гузновато се почесвах навсякъде като от краста. За сметка на това, моята спътница не спираше да лее гласа си на воля.
След като вагонът изтрополи и покрай последните железа на моста, настъпилата за миг тишина прерасна в пълно мълчание.
Все още притеснен от неочакваната си гостенка, не можех да се овладея докрай. Погледът ми отбягваше от лицето на това неземно създание. Сведох очи.
По белите лачени обувки на момичето кротко се разхождаха мравки, пълзяха нагоре, някои колебливо се връщаха.
Момичето проследи погледа ми. По мръсния протрит под на купето миролюбиво щурееха още безброй мравки.
Божественото създание първо изпищя, после неистово скочи като попарена от седалката. Зелените очи на момичето станаха сиви.
Светкавично, с яростно ръмжене, тя привдигна полите на дългата си рокля високо, високо, заигра с белите си подметки и токове върху пода. Искрящата плът на бедрата й се тресеше в ритъма на смъртоносен за невинните насекоми танц.
Всичко бе траяло не повече от минута.
Възмутено възвърнах очи, обърнах се с лице към затворения прозорец. Отворих го. Не помня колко съм стоял така. След като почувствах главата си избистрена, се обърнах.
Срещу мен самотно зееше отворената врата на опустялото купе.
