Людмил Симеонов

***

Момичета, които съм обичал,
защо отново идвате в съня ми?
Животът ми - горчив като въздишка,
изтече неусетно между пръстите
подобно струйка пясък и сега
единствено във спомените мога
да ви прегърна и да се сбогувам
с това стихотворение среднощно,
което ви изпращам по звездите,
далечни и самотни като мен.

***

Навярно някъде, навярно някога
разминали сме се със теб, любов!
Животът ми премина във очакване
да чуя и най-слабия ти зов!

След толкова лета и толкоз зими
не знам дали ще дойде този час,
но е прекрасно все пак, че те има,
макар че няма да те срещна аз!

СПОМЕН ЗА БАЩА МИ

Баща ми - помня го с коси, отдавна вече побелели
от много изгреви и залези, от спотаен копнеж;
с плещи, които грижите и ветровете са привели,
но с все така усмихнати очи, в които ще съзреш

една отсянка от тъга - тъга, почти неуловима,
събрала толкова надежди, толкова горчивини!
А знаех аз, че скрита болка в очите на баща ми има
и светлина, която никой не е успял да затъмни.

И чувам пак гласа му аз, макар след толкова години,
и думите му чувам аз, заседнали дълбоко в мен:
„Единствено в ръцете си нескръстени да вярваш, сине!
Светът - добър и лош, от нашите ръце е сътворен!”

***

Изкореняват старите тополи
със щъркеловите гнезда
и птиците в тревожен полет
се вдигат, предусетили беда.

И дълго те се вият, до премала…
Навярно ще запомня този миг:
едно небе, от птици натежало,
един набъбнал в гърлото ми вик.