Стойчо Стойчев

СРЕДНОЩНИ ЖЕРАВИ

В съня си чух как някой ме извика,
изрече името ми с властен глас.
Напуснах бързо стаята си тиха
и посреднощ навън излязох аз.

Но никого не срещнах. Хладен вятър
подмяташе накапали листа.
Над мен в предесенната вис летяха
далеко заминаващи ята.

Отиваха си жеравите вече,
зовяха се по дългия си път.
А аз стоях самотен, необлечен -
напразно чаках да ме позоват.

Било е сън. Или пък просто чул съм
от вятъра понесения грак…
И тръгнах си с халата накачулен,
завърнах се във стаята си пак.

Ала защо се върнах с неохота,
защо осъмнах сред тютюнев дим?…
Едничко нещо искам от живота:
да бъда винаги необходим.

Да ме събуждат в сънищата кратки
човешки или птичи гласове.
И да ме вика времето крилато,
тъй както жерав жерава зове!

ОТГОВОР

…И тъй, оставам нелогичен, див.
Презирам рая, обожавам ада.
Аз благославям оня час горчив,
когато в първия му кръг попаднах,
когато с ужас и със гняв разбрах,
че съществуват подлости и страх,
че бял е тоя свят, ала и черен,
че трудно е да бъдеш верен,
че можеш да затънеш в мръсотия,
ако останеш чист и хрисим,
и неутрално независим!…
Аз предпочетох да се бия.
Аз предпочетох да крещя от болка,
да наруша мълчанието златно.
И хвърлих своя камък надълбоко
вбезмълвието блатно…
И оттогаз, от оня час горчив,
понякога съм мъничко щастлив…
Не ме разпитвайте какво получих,
какво спечелих за награда.
Аз съм доволен, че научих
сърцето си да страда.

НЕ КРИЙТЕ КАМЪКА!

Не крийте камъка!
Сложете
и друг във пазвата си бяла!
Замахвайте!
Не ме жалете!
Аз също няма да ви жаля!

И моля ви,
дано, за бога,
от вас не бъда изоставен!
Ранявайте ме,
за да мога
да ви презирам и прощавам!

Какво ще съм без вас?
Навярно
като във гробница ще тлея…
Прекрасна болка ме изгаря.
Благодаря ви!
Аз живея!

МУЗИКА СЛЕД ПОЛУНОЩ

Не мога да ти кажа добър вечер.
Не бива нищо да ти казвам, нищо.
Невероятна, късна нощ е вече
и аз се връщам сякаш от стрелбище.
В сърцето ми се целеха, в сърцето,
макар на края, меко и превзето,
да казваха, че случаят е дребен…
Но ти си много, много уморена.
Заспала си. И само твоя гребен
напомня ми, че тиха, озарена
от лунна светлина, за миг си спряла
пред огледалото… Безплътна, бяла,
аз и сега те виждам в полумрака,
разпуснала коси до раменете…
Не ти се сърдя, че не ме дочака.
Така е по-добре. И страховете,
иукорите, знам, ще са спестени,
и за гнева и болката във мене
добрите ти очи не ще узнаят.
Не се събуждай. Спи, за да не гледаш
как се разхождам в малката ни стая,
безсилен пред неправдата и бледен…
А утре, знай, сърцето ми самичко
ще ти разкаже всичко, всичко, всичко…

РЕКВИЕМ

В памет на Христо Банковски

Сега разбирам, че сме тленни,
че преброен е всеки час.
Към бездната с ръце прострени
политна първият от нас…

Вдигни челото си разбито
и разкажи ми, брате мой,
за миговете, след които
настъпва страшния покой!

С каква утеха се залъга,
с каква лъжа се утеши?
Ти сключи мир след битка дълга
и за последен път сгреши.

Ще кажеш ли защо тъй рано
косата дива посивя,
защо над мъжкото ти рамо
се сведе лудата глава?

На тебе ще ти вярват вече -
не можеш вече да грешиш…
Все по-самотен и далечен,
ти от портрета ще мълчиш.

А неразбрана и несретна,
ще скита твоята душа…
Не оскърбявайте поета,
останалото е лъжа!

МИГ

Над нас премина ненадейна птица -
дорде да я погледнем, отлетя.
И тишината скъса тънка жица,
и неразумна дума иззвънтя.

Но облаци полазиха, и ето,
светкавица лицата ни разкри.
Пред истината се смири сърцето,
сърцето ми разумно се смири.

И повече за тебе не попита -
за него всичко предрешено бе…
Напразно птицата сега прелита
под сивото ми делнично небе.

Ти ще останеш в мене като чувство,
като крайпътна трепкаща бреза.
Като несторен грях. Като изкуство.
Като случайно капнала сълза.

НА ЖЕНА МИ

„…но само да си жива!”
Александър Геров

Сега разбирам колко те обичам…

Ако отмине облакът навъсен,
ако отминат жълтите талази
на страховете, може би напразни,
ръката си със сватбения пръстен
сложи на умореното ми рамо.
И нека двамата да знаем само,
че в нощите, когато съм те чакал,
в заключената стая аз съм плакал,
че като труп съм рухвал на килима
пред ужаса, че няма да те има…
Но чуй ме: трябва да се вярва, трябва,
дори надеждата да бъде слаба!
До малкия прозорец привдигни се!
От болничната стая усмихни се!
На мене даже и това ми стига,
за да разкъсам хладната верига
на часовете дълги и кошмарни,
за да повярвам на лъжите стари,
че е всесилна любовта, че може
да ни изправя и от смъртно ложе,
с един единствен лъч да ни спасява…
Изтлява огнената нощ, изтлява,
а аз не спя, в душата си надничам
и все се взирам, все се взирам…
Сега разбирам колко те обичам -
едва сега, едва сега разбирам.

ДВОЙНИК

Цяла нощ непрестанно валя,
но на утрото слънце засвети.
Весел вятър със дълга метла
всички облаци тъмни измете.

И полегнаха коси лъчи,
ипреметено, чисто, небето
заразглежда със сини очи
как суши свойте черги полето.

Само в моята смутна душа
черен облак все още се стели.
И вали, не престава дъжда,
и проблясват светкавици бели.

Те със змийски език разклонен
осветяват душата ми грешна.
Едно селско момче, като мен,
зъзне там със измокрена дрешка.

То ме гледа и тъжно мълчи,
то си спомня полето широко…
Слънце юнско, облей го с лъчи,
изсуши му палтенцето мокро!

Ветре южен, подай му ръка,
изведи го навън във полето!
Там, край бистрата селска река,
нека види отново небето!

Пеперуди да гони в ръжта
и да слуша жуженето звучно!…
Там отдавна престана дъжда,
а във мен е дъждовно и скучно.

ЕСЕН

На Иван Николов

Обичам есента. Обичам ветровете тънки,
които свирят в шумата на жълти царевици,
тържествен лай, гърмежите далечни, звънки,
внезапните ята на тромавите яребици.

Обичам да вървя след свойта удължена сянка,
да тръпна от дъха на гроздето и угарите
и стиснал между зъбите си посивяла сламка,
да чувам в тишината на сърцето ударите.

А то, сърце нали е, все в гърмежите се вслушва -
една ли смутна вест донесоха събитията!…
Но тук е тихо. Вятърът върхарите полюшва,
доволните ловци излизат из укритията.

И тръгват те към залеза, и златните им пушки
във слънцето се целят… Ах, стрелци, вълшебни ли сте,
та слънцето улучвате?… Кръжат край мен вихрушки
и падат окървавени пера и дребни листи.

Умира лятото. Препускат бързоноги псета
и гонят дните му като ранени яребици…
И аз - с едно перо в ръка и с тиха скръб в сърцето -
навлизам бавно в есенните жълти царевици.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Аз чух гласа ти във оная нощ
и още чувам тъмния му екот…
Какво съм аз пред страшната ти мощ,
пред теб, земя, какво съм аз, човекът?

Издигнах се в космични висоти,
отворих във гърдите ти каверни.
Но беше нужен само миг и ти
Свищов разплака, Букурещ почерни.

О, как заскърца, как се залюля,
как се изплаши моя бит квадратен!
Летях по скачащите стъпала,
към теб, земя, потърсих път обратен.

При теб потърсих тишина и мир,
спасение сред нивите подирих…
След толкова тревоги, най-подир
в зеленото поле с уста засвирих…

Но пак изкачвам стъпалата аз
и пак съм от пръстта ти надалеко.
И чувам често твоя тъмен глас:
„Мисли за мен, мисли за мен, човеко!…”