Георги Майоров

Дарбата на Стоянка Митева-Балева като поетеса беше заявена още в студентските й години, но се люшкаше над бездната - любов. И се жертва. Като рядко срещани жени - в името на своя даровит любим Борис.

Та не случайно има посветено на Пенчо Славейков и Мара Белчева стихотворение „И нека душата гори”, въздигната „от болка и проза”, че в черно „докрай се обрича / в олтара на страдаща муза”. И се изнизват годините със спряна на гърлото поезия.

През първите десет години на прехода се виждахме всяка седмица на вестникарската борса при погиналия вече ИПК „Родина”. Тогава Борис и Стоянка издаваха „Търговски вестник” и до полунощ експидирахме своите издания.

А един ден в седмицата пак там, в кафенето, чакахме да получим трохите от своя труд. Разговаряхме, или по-точно разменяхме думи. Не за творчество. Каквото беше, бяхме го наговорили в изданията си.

Чакахме да видим резултата. Всъщност, не е вярно, че не сме разговаряли. Разговаряхме за най-великото изкуство, наречено „живот”. И отнасяхме от рампата поне по един куплет в джоба с две доминанти - с едната да сътворим следващия тираж, с другата да набираме сили за търпение.

След още години Стоянка загуби опората в живата си - Борис. И повече нямаше за кого да се жертва, освен да принесе себе си на поезията. И го направи великолепно, с неподозирана отдаденост, както го правеше към любимия си.

А малко бяха тези, които познаваха силата й. Не се спирам и на първите й две-три книги. Нейната поезия дълго зрееше в сянката на даровития й съпруг, за да избухне в стихосбирката „Неродена сянка”.

А по същество тя отдавна беше родена. Поезията постепенно беше изглаждала бръчките от живота й и стихът й се яви в младежки вид. Защото беше хукнала като отвързан вятър към жадния за нежност стих. Дори „Мълчана/та/ вода” й предсказа обич. Стояла е, чакала е своето вдъхновение като „въглен неразпален”. И като първескиня изстрадва всяко ново стихотворение.

Десетки години борила се с дилемата - поетеса или съпруга, побеждавала „несрета и горест”. Рядко срещана устойчивост, „в скръб развенчана богиня”, писала „несретни молитви”.

Защото има завещано богатство - любовта й към Борис и към поезията, с единственото голямо наследство - „лъч от магията” негова. Любов и поезия „в колиба” родени. Затова са искрени, без литературно лустро, само „с духа възвишен” на вълшебството, че го има.

Защото и за поетесата, и за самата поезия „любовта е всичко: хляб, вода и утринна зора”. И си остава „непокорена, искана - невзета” под „засипани с пепел милувки”, с надеждата животът пак да „пусне филизи”. Дълго пазила в своя скут „заспала птица”, докато „зряло слънце целува бреговете” на всеотдайната любов.

И от време на време се пита: „Да живея ли? Ах, да живея ли…” в неискреност, клевета „и мечти неродени” сред „търговци с цитати на Ленин”. Живот „тлееща рана, сред която възкръсва очакване”. Постоянно е искала „или всичко, или нищо”. Нейният беззащитен щит е ,,Крило на пеперуда”. И сама пеперуда, си дава крила, зове: „Омагьосай ме, бистра вода!”.

Затова наричам поезията на Стоянка Митева-Балева „отдаденост”, независимо от търсенията в песните. Дори в един от циклите заявява, че „Душата за бизнес не става”, защото може да се смени едва „за шепа картофи”.

Проклина мрака, в който е „тъмно и страшно”, и „мистично размахват опашки / тъмните мисли и тъмните нули”. Затова иска „съвест горчива” - немирна, ранена, ругана, безкръстно-опасна, да й бъде спътница.

Знае колко „дрянови вейки са скършени - цъфнали, ала невързали!”, че не познава букви „за лошата дума омраза, само подлост познава/м/. Затова се плаши, „че няма женски стихове без грях”.

За Стоянка животът, бракът и семейството, и най-често поезията, са „огнена риза”. / В други области, по народните поверия, бракосъчетанието е огнен обръч, огнено повесмо./ И тя опроверга очакваното - след загубата на Борис да се затвори зад щората на зачернящия я креп. Не се поддаде и не се предаде на самотата, а разкри своята дълбока вътрешност за стрели и добра дума.

Здравият й дух счупи стрелите и остави само доброто да й бъде спътник, че един живот сякаш за нищо не стига. Защото романтиката днес е „без дреха и нейните чувства са сън”. Вълнува се от ширналите се предателства, бедност, безчестие, миграция, война.

А в последните години надава все по-силен глас против безчовечния глобален свят - на заробени мечти, на окуцял живот. И инжектирана с болки, върви гордо с истината.

Рядко срещан подход, подобно на Драгомир Шопов, поетесата отключва циклите в стихосбирката „И нека душата гори” с по един куплет. Какви кодове ни разкриват?

Първото четиристишие е посветено и открехва душата - светъл дух я създава, идва боса и печал животът носи. Всичките стихотворения в цикъла опяват печалната участ на душата, която търси „не хляб, а сонети”, заслужава слава, чисти души, недописана книга, буреносна стихия, стряха споделена, сънувано щастие, негнездила птица, безценен дар. Такава е есенцията от целия цикъл.

Вторият цикъл отключва взаимното уважение… и как доброто праща знак през войни, романтика, мъдра идея, воля и път, че най-вярно да моделира достойните.

Третият - ни приканва да не тръгваме за никъде „без ключ от дома”. А това включва всичко - миграцията, майчините сълзи, търговските палачи, траурните ноти в живота за раждането и смъртта.

Четвъртият ни препраща към Христо-Ботевския дух да не плачем за световния разврат, а да търсим повече човечност и милост към душевността.

Петият цикъл в безпътица тупти с най-чистия грях за сънуван стих в „потайна колиба”.

Всичко това неотстъпно доказва голямото откровение на Стоянка Митева за нейната баладична отдаденост на творчеството, което заслужава нашето всеобщо уважение.