Димитър Аджеларов

В нашето време, в началото на ХХI век, българинът е потиснат и у нас, и в чужбина, с накърнено национално самочувствие. Защото държавата ни, благодарение на некадърно проведения преход - напред или назад? - е една от най-бедните в Европа.

А са били и по-тежки години. Тогава, когато нито държавата ни е съществувала, нито в Европа са знаели, че някъде има такъв народ.

И преди повече от два века, по време на турското иго, един монах се обиди от нападките на чужденците, че българите не сме имали славна история, не сме имали държава…

Този монах се засегна на чест и седна да напише „История славяноболгарская”, после, приел за дълг, тръгна да я разпространява по градове и села. Този монах се наричаше отец Паисий.

Един от водителите на въстанието през април 1876-а, пред опасността да бъде заловен и осъден, не избяга в гората, която е на стотина метра от дома му, а остана по зова на дълга да защити честта на въстаналите седем села под едно знаме, като заяви на турските насилници: „Аз водих, аз заповядах, друг не търсете…” Казваше се Васил Петлешков.

Българинът винаги е държал на честта на името си, на честта на семейството си, на престижа на занаята си… Затова е пеел в своите песни:

„Мила сестра братя закриляли
от зли хули, от студени речи,
да й хули име не похулят,
да й речи слава не погубят…”

Чувството за национална чест е накарало писателя Георги Стаматов да изрече „Жената е светая святих на нацията” в отговор на тези българки, които се предлагат на чужденци, и не ги оправдаваше.

При това българинът не е стигал до крайности. Той не приемал т. нар. „вендета” - кръвното отмъщение у корсиканци и албанци, нито изостреното чувство за чест у японците с тяхното пословично харакири, още по-малко признава дуелите, така познати при европейските аристократи.

Българинът е държал на честта си на българин, затова за него е било дълг да защити името си пред чужденците. Така са се държали в чужбина Ив. Вазов, П. Яворов, П. П. Славейков и Г. Милев, Н. Гяуров и Б. Христов…

Защото са носели в кръвта си славата на Тервел и Симеон, сълзите на ослепените войници на Самуил и потта на защитниците на Шипка, победното „Ура!” при Тутракан, Одрин и Дойран…

Те са носели съзнанието за история, която би стигнала за десет европейски държави. Знаят ли това тези, които не могат да възразят на нападките над името ни, превиват гръб и се срамуват? Защо? Нима французи и германци нямат срамни страници в историята си? Нима те не познават дни на поражения и позор?

Че са българи, срамуват се тези, които трябва по-напред да се срамуват от себе си!

Защото

„Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя…

Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща…”, както пише големият поет Ат. Далчев.

2009