Христо Черняев

Георги Бонев, който повече от три десетилетия водеше лектората по български език в Института по славянски филологии при Виенския университет, е автор на сонетните книги „Чуждо слънце…” и „Късни цветя”. След тях излезе от печат и стихосбирката му „Лазур и руини” - сонети за Италия.

Тя е изпълнена със сгъстена и твърде оригинална поезия, нещо, което все по-рядко се среща. Стихът е цветисто обагрен, плътен и изваян до финес. Сонетите са облъчени от топлия магнетизъм на авторовия дух. Книгата на Георги Бонев завладява с емоционалността и мелодиката си.

В лиричните му творби няма никакви фокусничества. Те са мъдри и прости като живота, искрени и ясни. Най-силното им качество е именно бистротата на изказа, зрелостта на посланието. И в това е истинското им лирично достойнство. Можеш да ги препрочиташ и винаги да те облъхват със свежестта си.

Цялата стихосбирка на Георги Бонев е посветена на Италия, на древните й римски руини и на днешния й ден:

…че и Венеция полека мре.

Човек фатално действа и греши.
Край нея с димни фабрики и с щерни
природните закони наруши.

Тя помни блясък и беди безмерни
и чумата два пъти я души…
Гондолите й затова са черни.

(„Венеция”)

Да, цялата книга е за Италия. Но какъв светъл парадокс: в италианските сонети на Георги Бонев като духовен ориентир и мерило се усеща кръвта на българското му сърце. Със сърцето и с проникновения си поглед на българин той се вълнува във Венеция и Неапол, във Верона и Помпей - в подножието на Везувий.

Постигнал свой поетически стил, Георги Бонев вае с тънък резец не само стиха си, но и ярките внушения на творбите си.

Какъв човешки трагизъм има например в сонета „След посещение в катедралата „Св. Петър”:

Потърсих те в най-личния ти храм.
Не те намерих пак, но ме уплаши
разкоша в него и това, че там
се молят лицемери и търгаши.

Измъчван цял живот от страх,
че може смъртта навеки да го заличи,
човек дори от смъртното си ложе

те търси със угасващи очи…
Кога ще го спасиш от злото, Боже?
Кога ще го избавиш? - Бог мълчи.

Елегичният стих и рисунък на поета ни поразява и в стихотворението „San Michele”:

Тук спят Джузепе, Карла, Габриеле…
Безбройни мъртви, станали на прах.
Тук равни са богат и сиромах,
и все едно е кой в какъв парцел е.

И все едно лежи ли под закрила
на мрамор бял или под бурен гъст.
Най-страшната и абсолютна сила

цари невидима околовръст -
смъртта, умрелите обезличила,
превърнала в забрава и във пръст.

Сонетната книга „Лазур и руини” е постижение не само за своя автор, но и за българския сонет. В нейната южна атмосфера съжителстват такива изящни творби като „Нощна Венеция”, „Неапол”, „Везувий”, „По улиците на Помпей”, „В къщата на весталките”, „Венециански карнавал”, „Мостът на въздишките”, „В памет на Едгар По”, „Пред гроба на Петрарка”, „Къщата на Жулиета”, „Вилата на Катул” и др.

И съвсем непринудено ни обладава мисълта, че днес, когато нашите души са жадни за истинска поезия, жаждата им може да бъде утолявана от творби като тези на великолепния поет Георги Бонев.

Радостно е, че той е превел и издал антология на българската поезия на немски, както и книга със стихове на Димчо Дебелянов.

Емигрантската му съдба не трябва да хвърля сянка върху приноса му като автор на талантливи стихове и преводи.