Петър Динеков

Въпросът за отношенията между свекърви и снахи е занимавал мнозина от нашите писатели. Достатъчно е да си припомним хубавата повест на Т. Г. Влайков „Стрина Венковица и снаха й”.

Но той е особено чест мотив на нашите народни песни, което показва, че отношенията между свекърви и снахи са се налагали винаги на народното внимание и дълбоко са вълнували всички членове на семейството.

Тия отношения не са престанали да бъдат актуални и в най-ново време. Затова нищо чудно, че са намерили израз в романа на Георги Караславов.

Авторът на „Татул” се опитва да постави в ново осветление старата вражда между свекърва и снаха. В народните песни тая вражда се корени в две обстоятелства; от една страна - различни схващания за живота и домакинството, от друга - ревност на свекървата поради това, че снахата й отнема любовта на сина.

Караславов потърсва причината на недоразуменията другаде. Всъщност неговото тълкуване не отрича и не изключва онова, което намираме в народните песни, защото той взима по-специален случай: синът умира, оставя жена с едно дете.

Свекървата се бои, че овдовялата снаха ще се ожени втори път и на основание на законите ще вземе част от имота, който и без това е твърде малък.

По тоя начин другият дин, брат на починалия, още неженен, ще трябва да получи част само от имота, а това ще му бъде недостатъчно за прехранване. По всичко личи, че до смъртта на сина си свекървата е живяла добре със снахата.

Обаче след смъртта нейното отношение коренно се променя. Мисълта, че имотът ще трябва да се раздели, не й дава покой. В лицето на снаха си тя вижда враг и се стреми да настрои срещу нея и живия й син.

Тя търси изход от това положение - и го намира единствено в смъртта на снахата. От тук нататък не е мъчно да стигне до решението да умори снаха си. И наистина, отравя я с татул.

Трябва веднага да се подчертае, че начинът, по който Караславов осветлява тия отношения, е нов и интересен. Тъкмо това е една от най-ценните страни на неговия роман: да нарисува селската действителност с око, което открива дълбоките причини на един постоянен семеен конфликт.

Ясно е, че Караславов познава отношенията между свекърва и снаха, затова никъде не среща особености трудности в анализа, тълкува правилно и най-дребните случки, рисува свободно подбуди, преживявания и лица.

Но той не се задоволява само с конфликтите вътре в семейството. Потърсва околната среда, опитва се да обхване цялата селска действителност.

Покрай мотива за отношенията между снаха и свекърва се засяга и един друг мотив: отношенията между богати и бедни в селото. От едната страна са Минчо, Иван и Димо, от другата - страната на Ганчовци.

Борбата е типична изобщо за нашата селска действителност - не само за едно селище. Г. Караславов е изобразил няколко много характерни моменти от нея, но все пак не е засегнал тая борба изцяло, не я е поставил в центъра на борбата, затова много неща остават недоуяснени, неизвестни за читателя.

Тъкмо в тая насока авторът би могъл да положи повече усилия, за да се получи роман с по-голяма социална значимост. Но, изглежда, неговата главна цел е била да се осветли конфликта между снаха и свекърва (поставен пак на социална основа), и то повече чрез психологичен анализ на централните герои.

Г. Караславов е реалист, който понякога стига до натуралистично изображение. Това личи в картините из селския живот. Но още по-добре се забелязва в разработката на характерите.

Тук трябва да се подчертае умението на Караславов да рисува пълнокръвни, реални лица, които се налагат на читателя и заживяват в неговото въображение като действителни личности. Как постига това?

Караславов следва метода на бавното и внимателно проучване. Той не нахвърля бързо и с общи линии образа - напротив, започва с дреболиите, проследява най-малкото движение, спира се на всяка дума, стреми се да долови всяка мисъл.

По тоя начин чрез доста подробен психологичен анализ, той ни въвежда в преживяванията на героите си, сближава ни с тях.

Това много добре личи със свекървата - следим непрекъснато, стъпка по стъпка, нейните мисли и намерения, затова разбираме всичките й действия. Караславов умее, между другото, да подчертае и типичното и да даде индивидуални характери. Освен свекървата, много добре са очертани образите на снахата, Иван, Милчо. С твърде характерни черти са дадени и редица второстепенни лица.

Грижата на автора да вникне подробно и дълбоко в психиката на героите си оказва известно влияние и върху композицията на романа. Хвърля се в очи, преди всичко, бавността, с която Караславов води действието.

Все поради същата грижа за всестранна характеристика, срещат се доста много повторения, които правят действието мудно, та дори и отегчително (за това допринася и тежкият сюжет).

Струва ми се, че повторенията можеха да бъдат избегнати; от колебанията на свекървата да пристъпи към изпълнение на решението си можеха да се вземат по-важните моменти.

В такъв случай, спестявайки усилия и страници, авторът би могъл да насочи вниманието си към конфликтите извън семейството на Минчови. Би могъл да проследи по-подробно, по-последователно борбата срещу Ганчовци, да я постави върху по-широка основа, да я осветли с повече случки и събития.

По тоя начин романът щеше да получи значението на истинска и обхватна картина на съвременното българско село.

От начина, по който Караславов осветлява отношенията между снаха и свекърва, личи, че добре познава днешния селски живот. Това ни дава основание да очакваме от него и по-пълно изображение на българското село по-всестранно осветление на „татула”, който отравя неговия живот.

——————————

сп. „Златорог”, г. 20, кн. 6, 1939 г.