Стоян Загорчинов

В съседното здание няколко вечери забелязвам, че гори свещ на един прозорец. Винаги, когато виждам на прозорец да гори свещ, мене ми се струва, че това е знак, предварително уговорен.

Зная, че светлината тук играе най-обикновена роля - да осветява стълбището, но в главата ми, независимо от това, се раждат образи един от друг по-чудни: например знак за романтично свиждане, за готвено престъпление, за бягство на затворник, комуто ще издигнат подвижна стълба именно на това място.

Или пък това са общи поетични образи: светлина в мрака на нощта пред уморения пътник, огън в гората на залутани ловци, маяк за корабите в морето.

В разказа „Студент” от Чехов има такава фраза: „Наоколо беше пустинно и някак особено мрачно. Само на едно място около реката светеше огън… Огънят гореше така силно, че дърветата пращяха и осветяваха далеко наоколо разораната земя.”

И на героя, студент в Духовна академия, душата като чели се стопля и той не се чувства вече самотен.

Но за мене тая свещ на прозореца се свързва с един далечен спомен от детинството ми. Майка ми имаше обичай, щом си лягахме, да слага кандилото на ъгловия прозорец на къщата ни в Подуяне през тъмните зимни нощи.

И тъй като край къщата минаваше път и ние бяхме почти на края на града, светлината на кандилото заменяше, макар и слабо, газените фенери, редки тогава.

„Божа светлинка е кандилото - казваше майка ми - тя беше набожна жена, но с тиха мечтателна набожност - и ще упъти някоя заблудена душа към дома му за радост на жена и деца.”

Свещта на прозореца у съседите бе заменена скоро с електрическа лампа и всички представи у мене добиха прозаичен смисъл. Светлината престава да ме занимава.