„ДЕН ПОСЛЕДЕН – ДЕН ГОСПОДЕН”
„Ден последен - ден господен”. Роман в три дяла от Стоян Загорчинов, Дял 1, 2.
Сред многобройните книги, които напоследък излизаха с подзаглавието „исторически роман” и които имаха известен успех, защото това го налагаше официалният дух в просвета и политика, ето една книга, която заслужава нашето внимание.
Романът на Ст. Загорчинов с право трябва да бъде отбелязан като най-високото стъпало, до което е достигала нашата историческа белетристика. Не може да се направи подробна и точна преценка на това произведение, преди да е излязла и неговата последна част.
Но все пак достойнствата личат, хубавите качества се налагат, читателят чете творбата с истинска наслада и с радостта, че най-сетне в ръцете му е попаднала една талантлива и хубаво написана българска книга.
Романът на Загорчинов разкрива в широка перспектива, в едно правилно историческо осветление живота на България през времето на Ивана Александра до битката при Димотика (1352) и преминаването на Дарданелите от турците (1354).
Това е времето непосредствено пред турското завоевание, време, в което социалните и религиозни движения бунтуват измъчената душа на народа, който смътно очаква нещо ново, който предчувства настъпването на нещо страшно и спасително едновременно, което ще унищожи злото, ще прогони антихриста, ще донесе примирение и успокоение.
Загорчинов е проучил епохата отлично, проследил е религиозните вълнения и бунтарските настроения на българина, като е успял да проникне не само във върховете, но и в низините на народа.
А това е наистина нещо много трудно, защото у хронистите и летописците почти нямаме данни за тия низини. Обикновено се рисуват делата на царе и князе, на боляри и пълководци, а оная голяма и често пъти сляпа сила - народът, която тика и мени историята, бива оставяна на заден план.
Загорчинов прави точно обратното, той насочва центъра на тежестта към нея и от нея прави главен герой на романа си. Изображението му е извънредно сполучливо, картините са правдиви, характерите са живи и непосредно налагащи се.
А това е най-ценното качество на неговия роман: че е успял да даде живи хора, че е нарисувал една жива действителност, че е вдъхнал живот на мъртвата история и е направил от нея непосредно въздействаща реалност, която поради това, че в някои отношения наподобява настоящето, затрогва, вълнува и увлича читателя.
И прав е авторът, като казва: „Не сгреших ни срещу историческата правда, нито пък спрямо вечната правда на живота, който, вчера и днес, е един и същ, еднакво прост и разнолик.”
Накрай трябва да споменем и още едно качество на романа: неговия хубав език.
Авторът се е мъчил да му придаде известна старинност и трябва да се радваме, че увлечението му в тая насока не е стигнало до крайност, както това се случи с някои български писатели, които от любов към звучната и неясна дума стигнаха до там, че направиха произведенията си църковно-славянски или ориенталски речници.
Напротив, Загорчинов има здрав езиков усет и постъпва в тая насока внимателно и предпазливо.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 4, 19 юни 1932 г.
