Павел Спасов

Иван Буюклийски. Лесове. Издание на Хиперион, София, 1926

В една кола младият поет Ив. Буюклийски е подбрал някои от най-хубавите си стихотворения. Изданието е спретнато и хубаво.

На творчеството на Ив. Б. може да се пожелае  още по-голяма непосредственост. Както споменавам и другаде, Ив. Б. спада към категорията на пленените от формата поети, за които е необходимо да се отърсят от нейните рамки, за да добият по-волен полет.

В стиховете на Ив. Б. се чувствува един сподавен устрем, едно напрежение на самотник, което се ограничава в тихи стонове, вместо да полети и да надвие вродената свенливост.

На Ив. Б. не е присъщо съзерцанието и той трябва да го избегне. Ив. Б. трябва да надвие мъката и тогава поетът ще се роди обновен и силен. Сега той е вързан в излишно разтакаване и убива ритъма на творението.

Стиховете са хубави. И когато Ив. Б. се отърси от отчаянието и модните образи, той ще бъде на прав път. Хубави са „Бродниците”, „Глухарите” и особено добре прочувствувано и лирично е „Утро”:

„Надалеч очите ми потъват
низ безкрайните далечини,
дето посред белите вълни,
слънцето огромен лък прегъва.”

Този цитат е достатъчен белег за дарованието на поета.

——————————

сп. „Хиперион”, г. 6, кн. 1-2, 1927 г.